"Кремиковци" - българската сага

Съвсем наскоро едно списание проведе анкета сред чужденци за това кои са символите на България. Отговорите бяха много интересни. Чужденците бяха класирали няколко положителни неща - мъглива утрин в Родопите, космополитния център на София, както и няколко недотам добри - застрояването на Черноморието, ракията и димът от цигарите, странното съжителство на скъпи коли и каруци по улиците.
Всъщност, ако чужденците познаваха страната ни по-добре щяха да открият най-подходящият символ на положението в страната - комбинатът "Кремиковци". Едва ли някога нещо друго по такъв начин символизира българският свят и начин на живот в момента. "Кремиковци" е плод на една мегаломанска идея да развиваме нещо за което България няма никакви ресурси - черната металургия. Това е все едно някой у нас да поиска да засади банани в Родопите и през ден тъжно да се пита защо гениалните му бизнеспланове се срутват в прахта. Един път построен "Кремиковци" има две същности - икономическа нестабилна и символно уголемителна мощ. И ако да кажем до известно време двете състояния на комбината са успявали да постигнат диалектическо единство, днес по шокиращ начин се вижда, че няма как да се съчетаят в едно.
От друга страна агонията на този комбинат, която продължава след серия от нещастни приватизации и собственици ме накара да са замисля за друга част от символната мощ на този комплекс. Казваха, че той губи, че не е рентабилен. Е, как тогава вече трети или четвърти собственик го източва с невероятна сила, а "Кремиковци" продължава да си стои. Каква е тази икономическа енергия дори и в условията на свободен пазар?
"Кремиковци" символизира нашият собствен живот - винаги на ръба, перманентно в гранично състояние между истерия и ужас, вечно между оцеляването и смъртта. Ужасно е, че състоянието дори и на България може да бъде описано със същия речник. Но пък именно, защото е скъп като символ - не жертвайте "Кремиковци". Той трябва да стои и да ни напомня за нас. Трябва да осигурява работа и на хора, които са свързали живота си с този комбинат. Може би разсъждавам твърде идеалистично. Но човек не е склонен лесно да се раздели със символиката на своя живот. Дори и тя понякога да го дразни.