"Еретиците" на ДСБ

Към средата на интересния си живот аржентинецът Хорхе Луис Борхес пише един озадачаващ разказ, чието действие се развива в първите векове след новата ера. В историята става дума за двама религиозни противници. Единият представлява официалната църква, а другият е еретик и разпространява различно учение. Първият изкарва живота си във война срещу втория. Разказът става странен в своя край. Най-накрая представителят на официалната църква побеждава, но след като умира, на небето разбира, че за Бог той и еретикът са един и същи човек. Това е красивото в литературата на Борхес - представя ни един свят като лабиринт без център, в който най-големите противоположности на практика са едно и също нещо.
И кой след това казва, че литературата няма нищо общо с живота и политиката? Точно обратното е. Трима депутати от ДСБ официално напуснаха парламентарната група на партията. Мотивите им за това крайно действие са много интересни. ДСБ върши най-грозните действия в политиката, обяви една от напусналите - Антонела Понева. Фразата е пълна с борхесианско разбиране. ДСБ уж възникна като алтернатива на грозното в политиката, както го разбират те, а само за няколко години се превърна в символ на всичко, което отвращава българите. Най-запомняща ще остане идеята на Костов, която вестниците доста остроумно кръстиха "кеш енд кери" - съюз между десните партии, като всяка от тях участва и със своите финанси. Така навлязохме в странния и объркан литературен свят на ДСБ. "Борците" срещу корупцията станаха идеолози на брокерството. Противоположностите в политиката се оказаха едно и също.
Всъщност Иван Костов се оказа невероятен по размера си прахосник. Той пропиля огромно количество гражданска енергия, която в един момент го припозна като разрушител на статуквото. Тук не говорим за дните му като премиер, а за времето му като партиен строител. ДСБ имаше за кратко шанса да начертае модерна дясна перспектива за страната. Трагедията на тази партия дойде от това, че всички инвестираха надеждите си във фигура, която в края на деня се оказа еднаква с всички останали. В исляма през годините често се появяват пророци. Някои от тях са носили маски, били са забулени, защото са вярвали, че думите са много по-важни от техния носител. Иван Костов пропиля думите, защото си повярва, че без него те не струват нищо. Така десният идеолог стана гъвкавият брокер. Едно и също лице. Борхес би се зарадвал. Литературата е предсказала всичко.

Моята бяла нощ

(опит за богословско есе)

Понякога има нелепи дни, дори седмици – дано силите на доброто да дадат те да са по-малко! – когато тъмни мъгли се сгъстяват над душите човешки, мрак пада върху битието ни, а животът придобива ексцентрични измерения като ясно доказателство, че Нечестивия броди по земите, огън бълва от ноздрите му, а копитата му и тварите му оставят следи по тъканта на вселената. В такиви дни човеците са угрижени, звездите изглеждат студени, слугите на Сатаната властват по пътищата, а зимата изглежда безкрайна. Българският народ обаче има безотказната рецепта да гони злото – маскирай се като талъсъм, сложи си звънци, започни да подскачаш и рогите на Господаря на ада ще се накъдрят от ужас, а неговите твари с писъци ще се изпокрият в мрака и страхливо ще запреглъщат своите езици...
В миговете когато творенията на Сатана се крият из ъглите на мрака е най-добре да си направиш сметката за света и за всичко наоколо. И най-вече за неосъзнатите неща, които те правят щастлив. Та сега ще се опитам да разкажа за едно свое богословско преживяване, или пък месианско, или пък, ако щете – циклофренично, което ми напомни, че Вселената е създадена да бъде място на щастие и, че творенията дяволски никога няма да имат шанс в красотата на реалността.

Бях в Перник на най-големия фестивал на кукерите “Сурва”. Не, този път няма да ви занимавам с кукерите. Просто от карнавалната атмосфера в града, от пронизителния вятър и дрънченето на звънци (ритъмът в главата гони злото от душата!) в сърцето ми се натрупаха прекалено много светли чувства и трябва да изкарам на бял свят поне една малка част от тях. Моята рецепта срещу бродещите по земите зли сили е постоянно да мислиш за щастието, постоянно да търсиш ентусиазъм в дъното на собственото си съзнание и в крайна сметка да се оставиш на великото усещане, че животът е нещо, което си струва цената. Заради това замаян от грохота на звънците – автентичният български хеви метъл – аз проумях, че няма по-голямо удоволствие от това да си част от напрегнатия свят, независимо от кризи, дивотии и глупости. Знам, че е странно да проумяваш такива неща, защото тяхната баналност е толкова очевидна, но всъщност не ми пука...

В колективната памет на хората у нас са останали толкова недоизказани неща, че чак е страшно, когато се замислиш. Тези неосъзнати истини или откровения не излизат често на бял свят, защото българите не обичат да са наясно с вселената, но понякога се появяват и по красив начин напомнят за себе си. Аз например изтръпнах когато чух трима цигани да свирят на зурни, а до тях един тъпанджия неуморно да отмерва ритъма. Циганите свиреха така, че да ти разкъсат сърцето, а зурните все едно пищяха за всички изминали в амнезия години. Тази музика е неописуема, но кръвта ти се газира от нея. Все едно мехурчета заплуваха из цялото ми тяло. Странно е как така няколо звука отварят реалността по нов начин. Щом чуеш зурните в теб се буди балканецът и повече нищо друго няма значение. Странно е как така изнежените градски музиканти посвирят един час, а после един час си почиват, а тези цигани – проводниците на неосъзнатата памет – могат да свирят по цял ден и да не спрат. В Перник беше леко студено и заради това докато свиреха от края на зурните им във вид на бял дим излизаше техния дъх. Получаваше се леко мистично. Все едно музиката получаваше плът. За първи път виждах такъв културен процес – нотите се материализираха и народът наоколо се вълнуваше. Маането яростно влиза под кожата. Цяла вечер след това зурните пищяха в главата ми. Имах чувството, че нощта не е тъмна, а бяла. Белите нощи са непознато явление по земите български. Казват, че с бели нощи са заразени единствено романтичните жители на Санкт Петербург, които трудно заспиват когато мракът откаже да дойде, а река Нева продължи спокойно да си тече. Достоевски имаше една такава повест “Бели нощи”. Не искам да разказвам сюжета й, но беше хубав. Белите нощи отдавна вълнуват хората. Защото временета са тъмни. Една руска група ДДТ имат велика песен наречена “Бяла нощ”. Нейният вълнуващ и красив припев е:

“В эту белую ночь, да в темные времена...”

В текста много ми харесва един друг ред, който сам по себе си става за стихотворение:

“Заболел я душой, что вернулась ко мне...”

Може би точно това ме е развълнувало в тази проклета музика, която излизаше като пара от зурните, докато наоколо подскачаха хора, облечени в кози кожи. Хората, които подскачаха приличаха на Чубака. Дори ги кръстих “Батальона на уукитата”. Та може би тази моя хипотетична душа се събуди в мен и ме разболя... Знам, че малко романтизирам нещата, обаче емоцията беше твърде красива, за да не я опиша. Тя съдържаше предчувствието за бели нощи и красива вселена. Според мен българите в дъното на своите сърца имат древното знание как да направят света правилното място и да те накарат да се почувстват неизменна част от всичко наоколо. Да се усетиш като най-важната част от случващото се и с радост да осъзнаеш, че си незаменим и истински...

И ето, че се получи – със грохот на звънци в главата и писък на зурни – цяла вечер почти не успях да заспя, защото ритъмът по неописуем начин бе завладял главата ми. Та така и аз – посред зимата на 2009 година изживях една своя бяла нощ, изцяло изчистен от злото. Белите нощи са красиви в правилната вселена.

АЕЦ “Козлодуй” като еротична фантазия

И това се случи в странната държава България – над 10 хиляди души излязоха на шествие в подкрепа на отварянето на 3 и 4 блок на АЕЦ “Козлодуй”. Само за сравнение - излезлите на площада, за да викат “за” атомната енергия са много повече от всички излезли на прословутите протести около парламента, които дори в хулиганския си пик от 14 януари, не надвишиха 3 хиляди души. Така се оказваме в странно изкривено пространство. България е единствената страна в света, в която център на националната патетика и интереси се оказаха два ядрени реактора. Всяка кауза по нашите земи днес се сблъсква с този проблем като вятър с Китайската стена. АЕЦ “Козлодуй” стана централен въпрос на много каузи. Това е проблем чудовище, защото фокусира в себе си няколко неосъзнати български фиксации – първата: политиците ни предават и продават България, втората: светът е враждебен към нас и постоянно ни прецаква, и третата: страхотната носталгия по едно минало, което завинаги ще остане проблематично за народа.

Още един показателен факт. Събраните на площада хора в по-голямата си част нямаха дори и елементарна представа какво е това 3 и 4 блок на АЕЦ “Козлодуй”. Те нямат представа и дали тези блокове са печеливши, те нямат представа дори и от сложните икономически баланси на атомната централа. Нито един от тях не успя да обясни какви са ползите за страната от отварянето на блоковете. Проблемът обаче не е в хората, проблемът беше в това, че журналистите не знаеха какво да питат. АЕЦ отдавна е надраснал чисто икономическата си роля в новото българско колективно съзнание и се е слял с безкрайната магистрала на всички митологеми, които ни заляха през годините. Централата в Козлодуй е обраснала със стряскащо количество клишета и отдавна вече не е просто едно предприятие, за чиито реални икономически измерения никой не си дава сметка, а и реално погледнато – на никой няма да му пука за тях, дори и АЕЦ “Козлодуй” да инкасира постоянни загуби. Защо се стигна до тази уникална ситуация една ядрена централа, един продукт сложен, многообразен и труден, да се превърне в огледало и страст на националната идентичност в страната. Отговорът според мен никак не е лесен и се крие доста назад в миналото.

АЕЦ “Козлодуй” като проект започва да се развива в средата на 70-те години на 20-ти век, а към техния край централата вече заработва. Това са вече последните години на тоталитарната власт, която мощно започва да сдава багажа и се нуждае от символни натрупвания, за да може да издържи на приближаващия икономически колапс. Точно по това време в центъра на София се издига и храмът на вещицата Людмила Живкова, който днес наричаме НДК. АЕЦ “Козлодуй” е част от тази идеологическа конструкция. Не бързайте да зареждате автоматите, а ме изслушайте!

В своята велика книга “Адамов комплекс”, която е издадена през 1991 г. философът Владислав Тодоров се докосна до една от истините за комунистическата власт. Тя успява да създаде дефективни икономически структури, които обаче са пределно ефективни естетически. Всеки завод или централа цели да произвежда не стока, а символи. Казано с други думи – всяка мегаломанска структура е част от шаманския ритуал по изграждането на един въображаем образ на България. В тухлите и коварните реактори на АЕЦ е въплатена цялата символност на българската власт във времето когато тя сънуваше, че е мощна, силна и най-важното – вечна. “Обществото произвежда метафори, а не капитал”, казва Тодоров като констатация за тоталитарната държава. АЕЦ “Козлодуй” е най-яростната и свръхвелика метафора, произведена от комунизма в България. Тя е красива и потентна. Добрата метафора е като стая с много врати – веднъж изречена сама оставя на чулият я да избере в коя посока да поеме. Силата на АЕЦ “Козлодуй” е, че тя даде фалшиво самочувствие на държавата, която по времето на тоталитаризма повече от всякога прилича на колективен разум, а самочувствието е нещо като социален хероин – който го е опитал веднъж в повечето случаи винаги отново и отново се връща към жадуваната субстанция.

Когато 1989 г. дойде метафорите се строшиха и се разпиляха като дъждец във вакуума, който зейна. Обществото лесно се отърва от метафорите, но трудно от фабриките, предназначени единствено да произвеждат символи. АЕЦ обаче оцеля. И продължи мощно да символизира един свят, който излъчваше коварно сияние, което като радий облъчи съзнанията. Държава с атомна централа не може да е като другите. Държавата с АЕЦ “Козлодуй” показва, че българите са велика нация. Реакторите работят – значи и ние работим. Знам, че остро обобщавам колективната представа, но съм убеден, че ако я сведем до думи (принципно това е непостижим процес), те ще са точно тези. АЕЦ “Козлодуй” съвсем не е централата на река Дунав, а дори съм убеден, че част от хората на митинга в защита на блоковете дори няма да могат да посочат Козлодуй на картата на България. Тя е символ на мощ. Тя е блян и когато посегнаха на него, все едно ни взеха всичко.
АЕЦ “Козлодуй”, по-скоро блянът по нея се родее с еротичната фантазия. Хората са еротизирани същества. Понякога предпочитат да живеят в света на фантазиите си, защото там няма какво да ги разочарова и отблъсне, а именно това накара навремето Киркегор да приравни усещанията от реалността и бляна. Жените в еротичните фантазии никога не са болни, изморени, кисели, емоционално натоварени, стресирани, объркани, ужасени, каквито сме повечето в тежката част от нашето битие. Същото е и с АЕЦ. Държавата ни с ядрена централа и работещи блокове показва на света, че ние не сме боклуците на вселената, не сме някаква географска гавра или обществена мутация, а сме хора със сила и визия. АЕЦ “Козлодуй” е продължение на въображаемия пенис на България. С централата ние го начукваме на света и показваме, че още го вдигаме! АЕЦ “Козлодуй” е последният и отчаян опит на България да запази стопяващата си еротичност и политическа потентност.

В освободения от символни натоварености свят остана вакуумът на нашата идентичност. И ние запълнихме този вакуум с два ядрени реактора. Те осъществяват и въображаемата връзка с миналото, което страхотно устройва всички. Така ядрената физика стана последната нишка, която ни крепи в измислената матрица на това кои сме ние. Но, никога не се появи човекът, който да ни предложи червено хапче. Пък и да се беше появил всички щяха да предпочетат матрицата.

В този текст изобщо не искам да коментирам съвременните икономически реалности и това дали имаме днес нужда от отварянето на 3 и 4 блок на АЕЦ. Дразня се обаче от факта, че в центъра на българския свят бяха поставени два реактора и ако, да не дават боговете на Физиката, тръгнеш да говориш срещу тях или поне да помислиш обективно по въпроса, веднага получаваш обвинения, че си предател, продажник, нихилист...
Винаги съм искал България да се освободи от клишетата за самата себе си. Моята страна е красива и истинска, проблемът е, че повечето ми сънародници изобщо не я обичат. Те обичат някаква въображаема държава и някакви въображаеми българи, които никога няма да съществуват в която и да е част или измерение на вселената. Не можеш да си свободен, ако нямаш достъп до истината. Майната му обаче. Това не са терзания, а просто недоволство. Защото е нечестно, че ни набутаха за символ на самите нас два реактора. Много повече бих искал да живея в общество, което символично се припознава в една Салма Хайек например или пък в сладостното замятане на крак върху крак на ледената блондинка Шарън Стоун. Може би бих приел такава кауза. Ама не искам и няма да мога да се идентифицирам с една атомна централа. Дори и по мегаломански подбуди. Защо да свивам своето съзнание до два блока на АЕЦ, когато един ден може да се окаже, че в него се вмества цялата вселена например...

За всички, които са изтърпели дотук – благодаря за вниманието! Вселената ви очаква.

Тъгата на бегачите от отговорност

От няколко дни насам по телевизия СКАТ върви пропагандно клипче в любимия на медията стил "да посочим виновниците с пръст и да ги заклеймим". Та под звуците на яростно маане се заклеймявят всички онези общински съветници от Бургас, които са гласували за това да има нова джамия в кв. "Меден рудник". След тази натоварена с възмущение стилистика всеки нормален зрител би очаквал от "Атака" до поеме някаква политическа инициатива за промяна в красивия крайморски град и да си свърши работата. Онази работа, която партиите принципно би трябвало да вършат.
Вместо това обаче вчера цяла България стана свидетел на политически водевил с доста смешни актьори. Председателят на общинския съвет в Бургас и шеф на СКАТ си подаде оставката. Групата на мнозинството от ГЕРБ обаче не пожела да излъчи човек, който да поеме поста. От "Атака" също не издигнаха кандидатура. Такова колосално бягство от отговорност историята на местните парламенти едва ли познава. Когато през 2007 г. ГЕРБ победи в Бургас и направи коалиция с "Атака", настроенията бяха различни. Опиянението бързо се изпари, а по-късно Бургас се прочу с ексцентрични идеи като тази за референдум за петролопровода "Бургас - Александруполис", които претърпяха провал след провал.
Нищо обаче не може да се сравни с бягството от отговорност. Дори и световните политолози биха се затруднили, защото и те едва ли биха си представили ситуация, в която победителите в изборите не искат да поемат управлението. Подобно поведение е сравнимо единствено с това да изведеш на среща Дженифър Лопес, а единственото, за което да й говориш цяла вечер, да е популацията на тритони в подбалканските реки.

Бургаската ситуация напомня и на още една гербаджийска история - в Стара Загора, където ГЕРБ също спечели. На първото заседание левицата прави предложение за нещо, но в знак на протест мнозинството напуска залата... Родна картинка.

В крайна сметка след цял ден кандърдисване, ГЕРБ все пак се решиха да издигнат свой кандидат за поста. И да го изберат в крайна сметка. Това обаче е израз на политическо падение и на морален фалит, който дълго ще шуми из България.

Фарсът, който се разигра в Бургас, показва последователно поведение на няколко политически сили. С отказа си да поемат отговорност те ощетяват бургазлии и обричат града на хронична политическа криза. Всъщност драмата разкрива и още нещо - тоталния провал на ГЕРБ и "Атака" в града. Така че СКАТ от утре може да пуска друг клип. В него нека да показва лицата на всичките си общински съветници, както и на тези от ГЕРБ, а гласът зад кадър гробовно да обявява: "Те не поискаха да управляват Бургас". Те просто се опиха от политическото кросчe, което предприеха и не забелязаха най-важното. Че избягаха от всяка отговорност и се опитаха да го раздават безгрижно. Не става така.

Кризата на десния мислител

(Антропологически анализ на един биологичен вид и неговата прилика с хлебарките)

20 годишната българска демокрация роди едно особено социално животно, което никога не можа да вирее в състояние на политическо щастие – става дума за особеният подвид хомо сапиенс, наречен десен мислител. Ако проследим еволюционната му пътека можем да открием и бляскави мигове в мисловната аура на този вид.
Само до преди две или три години дясната мисъл бе всевластна и имаше инструментариум да обясни целия свят във вътрешнополитически и външнополитически план. Във вътрешнополитически аспект виновни за цялата драма в света бяха последователно ченгета, комунисти, социалисти и идиотите, които не са успели да разберат, че Иван Костов е най-великият премиер на страната. Във външната политика инструментариумът сработваше дори още по-лесно – всяко зло в света произтича от Русия, Русия не е държава, а социален монстър със зъби от които капе кръв, докато Съединените щати са кристализиралата вовеки веков либерална утопия, която ще пребъде до деня на Армагедона.


Основната трагедия на вида десен мислител е неговата неспособност да се промени. В течение на годините представителите на тази порода си създадоха много мощен език, пълен с бетонни клишета с които добре оградиха своя свят, а и същевременно колкото повече употребяваха едно клише в своите книги, толкова повече пари получаваха от западни фондации, които радостно си мислеха, че семената на развилнелия се либерализъм веднъж завинаги са поникнали в грубото и неочаквано сърце на българите.
Проблемът със закостенелия език е следния. Когато го използваш, за да описваш процеси до които той не може да стигне, езикът се обръща в оръжие срещу самия теб. А стана точно това. Светът дръпна напред. Финансовата криза, която порази гръбнаците на всички икономики, като ураган с нежно име отвя всяка прекрасна схемичка, която десните мислители използваха. Тази хронична криза на липсата на обяснения особено ясно се чувства в САЩ, където стигнахме до ситуацията заклети монетаристи да избърсват прахта от трудовете на Кейнс и дори о, ужас от книгите на сатаната Маркс.


Но нас светът не ни интересува. Защото и десният български мислител също не забелязва света. За него са важни клишетата и бетонните фрази. Няма да говорим дори и за това, че кризата изобщо не измени телесата и видя на десните мислители. Ще поговорим за нещо много по-различно. Ще поговорим за подлост, лицемерие, гадост, лъжи, проклетия, инат и простотия, с които отново и отново се опитват да ни облъчат.
На 14 февруари се състоя един протест, който шумно бе рекламиран като граждански и обществен. На него се събраха 3 хиляди души от красивата двумилионна София. Само по себе си това трябваше да удари някаква камбана в главата на десния мислител като вид. Обаче не. Протестите действат на десния мислител като чист хероин. Очите му блясвят, а в зениците му започват да се въртят лъчисти картини от славните времена на студената и хладна 1997 г. Та така и сега.
Десният мислител по телевизията (само по себе си това е дори обект на отделна тема) започна мащабно да говори за гражданско недоволство, за това как активните граждани си поискали държавата обратно. Това, че тези активни граждани имаха маски, хвърляха бомбички, псуваха и мятаха железа по полицията по никакъв начин не навлезе в света на десния мислител. Неговата политическа оптика е сведена единствено до собствените му думи, независимо от това, че тези думи вече са като сдъвкана и изплюта от манекенка-анорексичка храна. Десният мислител обаче нехае за света и за обикновените хора, той е вплетен в примката на собственото си хронично недоволство, което се дължи на подличкото усещане, че езикът му се изплъзва и не става да обясни нищо.


Десният мислител може да съществува само в състояние на социална ексцесия. Ако не е така, той ще се самоунищожи. И когато не може да си открие демони, той започва да ги търси, а още от свещенните текстове знаем, че който търси винаги намира, дори и това да са само фатаморгани на изтощения мозък. Така в един момент десният мислител си въобрази, че в България демокрацията е “контролирана”. Това с контролираната демокрация им е любимо, защото нищо не означава, а десният мислител е силен само когато говори с клишета. Демокрацията била контролирана по кагебистки, путинизацията върлувала в България, президентът бил ученик на Сатаната (въпреки, че част от десните мислители са склонни да не се съгласят с това, а да твърдят, че всъщност Сатаната е просто един от учениците на коварния ни президент), а тройната коалиция – демонско изчадие родено в геената огнена. Интересното в този преобърнат свят на хвърлени напосоки думи е в това, че единственият случай на контролирана демокрация в България беше през първите три години на управлението на Иван Костов – с тоталния контрол върху медиите, с натиска върху бизнеса и с особеното властово опиянение на тогавашния премиер, който си въобрази, че българската вечност започва с него и никога няма да приключи.
Десният мислител като вид залезе когато не успя да се промени с времето. Остана му един разрушен на малки парчета свят, разлетял се като набързо създадена галактика, който той никога не успя да слепи наново. Добре, че им остана Русия, която както винаги е обяснение за всичко лошо...


В края на този объркан текст искам нещо да стане много ясно. В България няма и вероятно никога няма да има дясномислещи хора. Не се подлъгвайте по тези, които под път и над път разправят за десните си убеждения. Това е фантомно съзнание. Не веднъж съм ставал свидетел как убедени фенове на Костов рано или късно раждат фраза като “Ама, къде е държавата да се намеси....!!!”. Дясното мислене у нас е престорено, позьорско и фалшиво. Всъщност това е диагнозата и на десния мислител. Той е в криза на идентичност, която никога няма да отмине, защото десният мислител е като динозаврите – абсурден, безмислен и леко странен.
Десният мислител в България може би никога няма да изчезне. Всъщност той не е динозавър. Той е като хлебарка. Винаги си мислиш, че вече нито една не е останала, пък като пуснеш лампата в банята, виждаш как към канала упорито пълзи някоя от тях.... Но какво да се прави. За тях казват, че биха оцелели и след атомната бомба. Имам предвид хлебарките, но не бих се учудил и, ако оцелее и някой десен мислител, който в руините на съсипания свят ще постигне индивидуалната си утопия – ще е сам на света и няма да има виновни. Освен, ако не потърси скрития социалист в самия себе си.
Тогава вече ще има проблем...

Ще си стои ли ГЕРБ в опозиция?

Съвсем наскоро отново излъчиха един от най-мощните катастрофични филми, правен някога - "Фатално влияние". Сюжетът е ужасяващо прост - астероид с размерите на връх Еверест лети мрачно към Земята и ако се удари в нея, животът на планетата ще бъде заличен завинаги. Когато такава заплаха се изправи неумолимо в небето над теб, животът ти просто се променя и всеки реагира по своя си начин - едни живеят живота си, други параноясват, трети се паникьосват и така нататък.
Парламентарните избори в България, слава Богу, не приличат чак на летящ астероид, но колкото повече се приближава тяхната дата, толкова повече виждаме как се променя поведението на определени политически сили. И най-вече на партия ГЕРБ. Нека да си припомним, че от две години насам обществото става и ляга с изявленията на неформалния лидер на тази партия - че ще помете всички, че ще е безкомпромисният победител на вота. Ето обаче, че любимата плоча на ГЕРБ бе сменена. В неделя за първи път Бойко Борисов със страстта на изобретател на конспиративни теории изплака, че партията му можела да бъде оставена в опозиция. Както винаги обаче, вината за това не бе потърсена в него, а в подозренията за нови конспирации от типа на размяна на гласове между ДПС и движение "Напред", перални на пари и други такива от инструментариума на хората, неспособни да се примирят с действителността.
Поразяващото за пореден път в изявленията на Борисов е особеният начин, по който той си обяснява събитията. Защото тенденцията за спад на влиянието на ГЕРБ не е от вчера. Социологическите проучвания от последните три месеца ясно показват, че рейтингът на партията се топи като лед в софийски подлез - бавно, но упорито. Вероятно за ръководството на тази партия това е голям шок. Защото уж времената са удобни за тях, уж протестите трябваше да работят в тяхна полза, а от политическата им магия нищо не излиза. Още един факт. В социалната интернет мрежа Фейсбук само преди два дни бе създадена група "Не желая Бойко Борисов за премиер". За 24 часа в нея вече имаше 202 души. А и в интернет такива инициативи се разпространяват по-бързо от миризмата на балите с боклук, за които господин кметът все не намира решение.
Така тъжно ГЕРБ заприличва на паникьосан субект, сполетян от летящ към него астероид. Приближаващата заплаха се нарича избори и когато се стоварят върху тяхната партия, може наистина да се случат фатални явления. Винаги е красиво, когато някой проглежда за истината. До ГЕРБ обаче истината обикновено стига твърде късно. Това също може да се причисли към политическите им проблеми.

Краят на света и безсмъртието

Наскоро гледах отново един катастрофичен филм – “Фатално влияние”. Историята в него е любима за апокалиптичното въображение на холивудските магьосници. Астероид, по-голям дори от връх Еверест, приближава към Земята и, ако се удори в нея ще изличи животът от нашата прекрасна планета, както навремето друг негов космически колега е убил красивото и нелогично племе на динозаврите. Американците и руснаците пращат космически кораб, който да заложи няколко бомби на астероида, за да го разбие на малки парчета, обаче мисията се проваля, защото всъщност взривът го разцепва на две. В крайна сметка в земята се удря по-малкото парче, което предизвиква цунами с височина 1000 метра в Атлантическия океан, което удря Ню Йорк (има мощна сцена в която водата помита Статуята на свободата, а малко след това и двете сгради на Световния търговски център – ирония, ирония...), както и Европа и Африка. С цената на своя собствен живот обаче екипажът на ракетата торпилира втората част от астероида като камикадзе и спасява живота на Земята.

Филмът е леко банален, но в него има една сцена, която ме накара да се замисля по въпросите на края на света – да, знам, тъпо занимание, особено когато светът е пълен с четири пъти по-добри неща за правене, но как да избягаш от собствената си налудничава природа?! Та една от героините вместо да се спаси, отиде на брега на океана при баща си. Двамата прегърнати на безкрайният плаж дочакаха вълната, която ги помете. Единствената сцена, която ме докосна емоционално в този филм беше тази. Плажът, спокойният океан (който малко след това става океан-убиец), една къща в далечината и бащата и дъщерята, които се разбират за първи път след години, уви малко преди водната смърт да ги помете завинаги...

Често съм се питал – как ли ще е в състояние да живее един човек, ако знае, че светът ще свърши след една година например. Това веднага задава съвършено различна перспектива на собствения ти живот и постижения. Имат ли смисъл каквито й да е постижения в свят, който вече няма да съществува? За какво да се тормозиш с въпроси на планета, която дори няма да те запомни? Ако един ден към нас полети астероид наистина, бих ли искал да зная за него? Нямам представа. Ако науча за него и разбера, че не може да бъде спрян – тогава какво? Как се живее с мисълта, че всичко, което е имало някога значение за теб вече няма да остане? Дори написването на тези въпроси е тежко.

Имаше време когато се съмнявах в това, че краят на света е възможен. Съмнявам се и до днес. Просто природата на реалността е такава. Светът е прекрасен и мисълта, че ще изчезне тежи прекалено много. Навремето си мислех, че в крайна сметка този свят е недосегаем за беди, защото може би все пак някъде в далечната вечност зад нас Страшният съд е минал и вече всичко е простено. Опростеният свят, лишен от грехове, не би трябвало да може да загине в една хаотична вселена. После престанах да мисля за това, защото човешкото съзнание трудно се докосва до въпросите, които поставят край на историята по принцип.
В литературата се описани хиляди начини по които бихме унищожили живота по тази изтормозена земя – бомби, нашествия, радиация, биоотрови. В нито един от описаните сценарии няма и грам романтика. Защо тогава сцената на плажа в описания горе филм така ме заинтересува? Предварително се извинявам, ако по-надолу звуча леко нелогично, но по висшите въпроси не могат да бъдат давани стройни тълкувания.

Въпросът за края на света по странен начин ме насочва към един от най-важните въпроси на човешкия живот – безсмъртието и вечността. Ако краят на света е възможен вероятно безсмъртието е непостижимо. А не искам да повярвам в този факт. Хората рано или късно трябва да се докоснат до вечността. Един руски философ на име Николай Фьодоров отдавна се е досетил за това. В неговото визионерско учение се казва, че основна цел на човешката цивилизация трябва да е постигането на безсмъртието. Интересното при Фьодоров е, че това търсене на безсъртието не е самоцелна задача. Фьодоров е религиозен философ. Той смята, че човечеството носи на плещите си един фундаментален дар – дарът на живота, даден ни от нашите предци. Така, че руснакът смята, че задачата ни е да открием безсмъртието и да възкресим предците си, връщайки им по този начин свръхдарът, който са ни дали. После необятната фантазия на Фьодоров се разгръща в космически план (ето защо астероидът летящ към земята в невероятният вакуум ми напомни за въпросът за безсмъртието) и той призовава човечеството да обърне взор към космоса и да насели планетите с безсмъртните си души и тела. Въпросът за хладната вечност е свързан с въпроса за дълбокия космос...

Има и друг вариант на вечността. Него винаги съм си го представял именно като безкраен плаж в който времето спира. Може би – и това е само моя космологична фантазия – в мига в който света трябва да свърши, времето спира и вечността и безсмъртието идват! Може би именно заради това всеки край е невъзможен, защото той никога няма да дойде. Няма да дойде, защото вселената не обича краищата. Времето ще спре и плажът ще е безкраен...

Мисля си, че от проблемът за вечността ще излезе добър роман. Той трябва да започне именно на един плаж към който вълната приближава. В този роман вълната ще спре само на метри от брега, а небето ще си остане синьо, планетите няма да се движат, нищо няма да се движи, но в далечината ще има една малка къща, пясъкът ще е безумно жълт и сияещ, а пред главният герой (ще изфантазирам, че това съм аз) се ширва една великолепна вечност, в която му остава единствено да е щастлив.  
Как да не си щастлив, по дяволите, в свят лишен от край и огряван от звезди, които никога няма да свършат?!!!

Фиаското на един протест

Сълзотворен газ, снежни топки с камъни в тях, забулени футболни хулигани, които се опитват да щурмуват парламента, псувни, викове, крясъци и истерия. За съжаление дори и само с тези думи може да бъде описан проведеният на 14 януари протест пред парламента. Очакването му бе голямо и продължително. Още от началото на декември се заговори, че през януари ще има такава вълна от протести, която ще напомни за дните на 1997 г. когато гражданското недоволство също преля по улиците и изпълни целите си.
Никой не коментираше факта, че през 1997 г. хората наистина имаха реални поводи за недоволство, пенсиите паднаха почти до 3 долара заради невижданата инфлация, а по магазините нямаше хляб. Сега бе направен един опит недоволството да бъде заключено в магически фрази като: “искам да се гордея, че съм българин”, “на мен ми писна”, “недоволен съм” и други.

Цялата ситуация обаче с протестите на българската почва напомня прекалено много на модерната френска проза. Принципно не е хубаво да се сравняват факти от литературния и политическия пейзаж, но тук аналогията просто е прекалено пряка, а и прекалено красива. Модерната френска проза е обсесивно насочена към проблемите на един обобщен средностатистически французин. Този французин живее в страна, която е мечта за две трети от света, получава пари, които в останалите държави дори и не сънуват, но модерната френска проза е твърдо фиксирана върух това да представи този индивид като заснежен и висок връх в световното нещастие. България не е Франция, страната ни не е мечта, но и българите днес в никакъв случай не живеят зле като през 1997 г. В този смисъл екзистенциалните призиви за някакво недоволство по принцип, не само не свъшиха своята работа, а дори тръгнаха в обратната посока – отказаха прекалено много хора от участие в този спектакъл.

Има няколко много важни причини поради, които на площада пред Народното събрание, в натрупалите се сняг и киша се събраха едва около 2500 души, а не 300 хиляди да речем. Малко преди самата проява, в дните на еуфорията и доверието, че е възможно да се случи гражданско чудо една красива девойка обяви като финална цел на целия цикъл от протести това да няма политици, а експерти. Младата и идеалистична студентка така и не обясни своя утопичен проект, но той е показателен за едно. За неумението, а някъде и за нежеланието на тези граждански структури да формулират ясни цели. Всеки протест е занятие с определена цел. На 14 януари пред парламента обаче видяхме друго. Едните искаха оставка на кабинета, другите бяха за приемана на екозаконодателство, трети се събраха заради шоуто и приятелите, а футболните хулигани и лумпени, които нахлуха като проклятия бяха там, защото искаха да хвърлят камъни и да се бият с полицаите. Древните китайци мъдро бяха казали: “Когато не знаеш къде отиваш, винаги пристигаш другаде”. Това другаде за организаторите на протеста се оказаха именно хората, които се опитаха да превърнат митинга в метеж.

За първи път протеста имаше и друга страна. В него отказаха да вземат участие КНСБ и “Подкрепа”, както и няколко студентски организации. Повечето от тях обясниха защо, но с прекалено общи думи. Време е да си кажем истината за протеста, както и за думите с които бе облечен. Най-добрата кауза на която човек може да се посвети в България е каузата за развитието на гражданското общество. Но понеже гражданин вече се е превърнало в някаква клиширана мантра от прекалено честа употреба, имаше опит тази дума да бъде възродена именно по пътя на протеста. Но това пак беше част от плана някои партии да се опитат да се възродят като си прелеят гражданска кръв и емоции. Този път не стана, защото номерът не минава два пъти. През 2009 г. 1997-ма не може да бъде повторена, но е добре да си спомним за нея. Важна година. Тогава една партия като великан от сканданавска приказка изяде цялата гражданска енергия и я използва за корупционни схеми и мрачни приватизации. Ето защо през 2009 г. никой не вярва във възкресяването на гражданския дух и неговата повторна поява на политическата сцена. Което не означава, че той е мъртъв. Но докато допускаме футболните хулигани да определят дневния ред на протестите, не можем да искаме и някаква адекватна промяна. След ужасните сблъсъци на 14 февруари, работниците от “Кремиковци” отказаха да излязат пред парламента. Направиха го не, защото нямат причини, а защото видяха на живо по повечето телевизии как ще бъдат употребени и те...

В крайна сметка протестите се превърнаха в пародия на самите себе си. Някой трябваше да обясни на младежите, които уж така ентусиазирано участваха, че не можаш да викаш "червени боклуци", а две минути след това да скандираш "единство, единство...". Това е като да се самовзривиш с саморъчно правена бомбичка. А най-дразнещото от всичко разбира се бяха приказките, които се чуваха на протестите: "Ех, гърците как протестират, само ние тук сме народ от овце...". Естествено, че не е така. Щом българите не излязоха да протестират масово, това означава само едно - не виждат смисъл или не виждат причини. Трябва да се научим да уважаваме собствения си народ и неговата дума. В този смисъл протестиращите изгубиха в момента в който на най-голямата им сбирка излязоха три хиляди души. Единство ли каза някой...?

След политическото фиаско на снежния протест България не се събуди различна държава. Проблемите на страната са същите. Например – няма газ и тръбите дълго време ще стоят празни. Градският транспорт във всички градове е ужасен, а корумпираните чиновници се чувстват уютно в просторните си кабинети. Това винаги ще дразни.
Но в едно отношение като че ли наистина държавата израсна. Разбра се, че екстремистката част от улицата няма да има думата, когато се решават важни проблеми. Това не е малко. България се нуждае отчаяно от своето късче нормализация, защото без него мечтата ЕС безвъзвратно ще се стопи. Може би част от излезлите в януарския студ наистина са имали мечти и е жалко, че ги видяха разпилени на парчета. Тези, които хвърлят камъни обаче нямат мечти. Те имат само едно желание. Да рушат. Добрата новина е, че за първи път от много време насам разрушението не взе връх.

Кукери в снежният Елов дол

(как участвах в гоненето на злото от света)

2009 година започна по странен начин. Зимата се оказа люта и безгазова. В Пловдив термометрите показаха минус 22 градуса (в Пловдив никога не е минус 22), а по тръбите от Русия вместо газ течеше единствено полярен въздух, примесен с руско-украинско кикотене. Израел и Хамас продължиха да водят гадната си и мизерна война за едно късче изстрадала земя, а световната финансова криза продължи да се вихри по земята като латиноамерикански сериал в който всички герои хлипат и трагично питат боговете с какво са заслужили коварните удари на съдбата. Та точно в тази атмосфера вашият верен репортер реши да стигне до корените на тъгата в света, до фундаменталните основи на прецаканата карма, до самата същност на народният дух – там, където сънародниците ни знаят как да стигат до злото и да го гонят по ефективен начин. Така се отзовах в китното пернишко селце Елов дол навръх 13 срещу 14 януари, където Пернишкия край колективно пази споменът за стария Васильовден и празнува новата година с драматични кукерски танци. Всичко по реда си обаче.

1. Преоткриване на снега

Пътят към Елов дол от Перник прилича на фантазия на експресионист. Земята е груба и бедна, но пейзажът поразява с острото усещане за уют. По този пернишките земи ветровете вият ненаситно, а термометрите се пукат когато трябва да покажат какъв е студ. Снегът не си тръгва с месеци, но пътят през него е красота и възторг. И да са най-коравосърдечния човек на земята, дори да си фалирал банкер от Уолстрийт, пак няма да останеш безразличен към този сняг, който очертава пътя към странното село Елов дол и хората, които го населяват. Да е жив и здрав моят приятел Пандолини, че със страстта на възрожденец представя селото си на света и на българските медии, защото всички неусетно започват да харесват това кътче! Да е жив и здрав моят приятел Фукарата, който с пламъка на проповедник не спря да снима грубите и искрени хора на този край сред студовете и снеговете! Да съм жив и здрав самият аз, който в крайна сметка не извърши никакво друго народополезно дело, освен да опитва ракиите на хората и да не спира да се хили като тиква цяла вечер!
В Еловдол ме посрещна потресаващото усещане за студ. Снегът и ледът властваха навсякъде. Но още селата около Елов дол – вижте само поезията в имената им Гигинци, Ноевци, Габров дол, Мурено, Сирищник, Палилула - бяха приготвени клади от дърва. Народът празнува старата нова година точно в сърцето на зимата, но напук на студа и снеговете с огън се опитва да сложи край на злото и лошотията.

2. Кукерите на Еловдол

Усещането за празника започва още от началото на деня. В ранния следобед обаче вече всичко е готово за купона. И кукерите от Елов дол започват да се събират постепенно. В селото има едно място, където се срещат двете махали, там е мястото на символичната среща. Още отдалече се вижда, че става нещо. На пътя стои един странен полицай. Лицето му цялото е черно, нямацано със сажди, белезниците, които се подават са облепени с розови пухчета, а в ръката си държи един дървен радар, който постоянно показва, че шофьорите се движат с несъобразена скорост. Това е част от кукерската традиция тук – постоянният маскарад. Един се облича като полицай, спира колите и се приближава до тях с класическата реплика: “Сега, дай да измислим нещо...”. Самите кукери са нещо неподражаемо. Еловдолската традиция е следната: хората се обличат в костюми състоящи се от разноцветни лентички. Лентичките наистина са в различни цветове – сини, зелени, жълти, червени, розови, лилави. По тях са накичени пиринчени звънци, които издават тежки звуци. От студ кукерите подскачат и от този танц и шум, предполага се, злите сили изчезват от селото и от света.
После идва попа на селото. Още отдалече попът ми стана много съмнителен и попитах една от местните баби дали това е истински поп. “Па, как истински, той истинскио умре преди година и нещо. Седнал на масата, пил кафе, станал и останал на място. Този не е поп”. Идващият поп представляваше нещо като карикатура на всички попове по земята. Божият служител имаше менче и пръскаше с вода всички наоколо без да се съобразява със студа. После извади една библия. Видях, че местните се разхилиха при вида й. Не ми стана ясно това отношение към светият текст, докато не видях какво точно представлява тази библия. Свещенникът я отвори и ясно се видя, че страниците са изрязани така, че да има място вътре да се сложи едно шишенце със сливова ракия. Светиня му извади шишенцето и радостно отпи една тежка и солидна глътка. Да не говорим, че на второ четене се вижда, че тази библия не е точно библия, а някаква книга от тоталитарно време, наречена, ако не се лъжа “Динамика на идеологическата борба”. “Тази библия чак до Франция сме я разкарвали”, похвали се до мен Пандолини. И ако си мислите, че с това инструментариума на попа бе свършен, дълбоко се лъжете. По някое време свещенослужителят дойде до мен, подаде ми шишенцето от библията, опитах божествената течност вътре, а през това време попът ми даде да целуна и една иконка. Зачудих се на този порив на религиозност, но все пак, за да не обидя псевдосвещеника целунах иконата. Това предизвика пристъп на буен смях у него. Причината за кикота се оказа снимката залепена от обратната страна на иконата. На тази снимка, вероятно изрязана от порновестник от 90-те години, две жени бяха коленичили пред един мъж и на всички ви е ясно какво точно правеха... Това е религията на Елов дол.
Кукерският ритуал в селото представлява нещо като театрална сватба. Има младоженец, има и булка. Булката, уви, се играе от мъж. Кукерите са нещо като съпровод на тази мистични церемония. И ето – младоженецът и булката идват, придружени от кукери от другата махала и цялата процесия се отправя към центъра на селото. Двама тъпанджии задават ритъмът на процесията. Звънът на звънците оглася къщите наоколо. Кукерите слагат и маските. Някои от тях са на зловещи, кривогледи създания с рога и изплезени езици. Други маски са високи, направени от птичи пера и направо приличат на индиански тотеми. Цялата процесия се точи дълго и продължително през селото. Най-накрая стигат до центъра. И там истинските кукерски танци започват. От толкова много джангър всички талъсъми и демони сигурно са се укрили вдън гори Тилилейски. Народът в своята древна памет много добре знае как да гони злото. Вдигай шум!!!! Универсална рецепта.
“Ние в Пернишо нямаме летописци. Това са били земи през които минават завладяванията. Ние тук разчитаме единствено на емоционалната си памет и заради това празникът ни никога не е спирал – още от турско насам”, ми обяснява художникът на селото, човекът,който е направил слънцето на фасадата на НДК. Не си спомням неговото име. Цялото село не можа да си го спомни. Всички го познават, но никой не знаеше как се казва. Всички обаче веднага можеха да назоват името на стария кръчмар на Елов дол. Живот!

3. Образите на Еловдол

Огънят лумва привечер. Кладата от дървета хвърля искри нагоре и мистичен блясък по лицата на кукерите. Те вече не спират да танцуват. Но танците не стават за описване. Те трябва да бъда видяни. Виж образите от Еловдол подлежат на описание. В това село всеки човек е за роман. Но нека първо да разкажем една история за Пандолини. В тарапаната от хора и кукери изведнъж той забеляза кметицата на Перник Росица Янакиева, която също бе дошла на празника. Двамата нещо започнаха да си говорят, но така от дистанция с очевидната хладина между политически противници, а аз и Фукарата също се включихме в диалога. С кметица като Янакиева не се говори трудно, защото е готина, но майсторът на дипломацията Фукарата не ясно и до днес защо й каза:
- Благодарение на другаря Първанов, ние постоянно наминаваме към този край.
Янакиева сериозно се шокира и отвори широко очи:
- Ама той и другар ли е станал вече? – попита доста стресирано дамата. Никой нямаше отговор на въпроса й.
Малко преди това в кръчмата на селото налетях на един друг образ. За него казват, че сигурно е ходил най-много три пъти до София. Има се предвид, че Пернишкия край го задоволява много добре и няма нужда от други земи. Но същият като кукер попада в Монако и отива в заведение, което се намира точно срещу луксозната яхта на бвишия шампион от Формула 1 Михаел Шумахер. Вкарва кукерите вътре и казва:
- На всички по една бира!
Приятелите му му казват – недей така, тук една бира струва 10 евро, ще ходим някъде другаде. Тогава същият пич отговаря с велика фраза:
- Ей, аз, ако в Монако не пия бира, къде другаде ще пия!
Хората в Еловдол очевидно знаят как да живеят и нямат нужда от тежки книги, за да попиват изначалната мъдрост на вселената.
Друг образ – наречен Байката. Байката изживя сериозен шок от това, че фотографката на списание “Тема” не поиска да опита от неговото вино или ракия. Това е тежка обида в този край. Може да си излъгъл дъщеря му, че ще се ожениш за нея и да я зарежиш и пак може би ще получиш прошка, но за отклонено шише с ракия се водят вендети със столетия. Та Байката почна да навиква журналистическата група:
- Друг път да водите само такива, които пият.
После обаче хвърли сластен поглед върху фотографката и благородно реши, че за нея може да направи изключение и да не се обижда толкова.
- Готина е – обясни ми мотивите си той, но побърза да добави – ама и аз съм готин. Едно време често поебнувах тука. И до днес половината булки в селото като ме видят се изчервяват...
Класик!
Още един образ – с него не можах да говоря, но всички го караха да се усмихва. Щом се усмихнеше лъсваше велика усмивка, в която имаше един-единствен зъб. Пичът добре знаеше, че го взимат на подбив, но това не му пречеше да се усмихва всеки път като му кажат. После някой ми обясни, че това е шишееният бос на Перник. Събира амбалажа на града.

4. Вселена от ангели

В Еловдол осъзнах нещо за което често съм си мислел. Българите през годините са развили едно велико качество – да изживяват и болката и щастието като безкраен карнавал. Това символизира кукерството. Те гонят злите сили и същевременно ясно подчертават карнавалната същност на света. Дрънченето на звънците, театралните сватби, всичко това говори за култивирана традиция в последователното преследване на злото. Образът на сватбата при кукерите също вълнува. Сватбата е мистичен ритуал по обвързване в българската традиция. Но има и различни тълкувания. Навремето един много добър поет като Никола Фурнаджиев си представяше революцията като сватба, която преобръща познатият ни свят и цялата природа. Всъщност кукерите в Елов дол правят точно това – преобръщат света със звънци и в преобърнатия свят вече няма зло, няма демони. Когато огънят угасне и кукерите лягат да спят, те си лягат в една пречистена вселена, в която се разхождат само ангели...
“Ако останеше на света да съществува само един ден, Бог би удължил този ден” .... казва Мохамед в един прочут хадис. Да, денят в тези думи би бил удължен единствено докато се намери човек от рода на Пророка, но в думите е важно какво ще се възцари в края на този удължен по божествено творчески начин ден – хармония и справедливост. Така и вашият скромен репортер след огньовете, кукерите, звънците се почувства извисен и пречистен. Почти като ангел, който е попаднал на зимната земя и се е замислил единствено за щастието.

На другия ден снегът започна да се топи. Това ме убеди, че вселената наистина се е пречистила. Сега е време пак да се покварявам...

Мигове от протеста - как стъпкаха каузите в кишата!

Бой, снежни топки с камъни в тях, палки, освирквания, подавани бутилки с алкохол и разлютени футболни фенове. С това ще се запомни вчерашният протест пред параламента, който минути след започването си се превърна в дезорганизиран екшън. Всеки викаше нещо, без да знае за какво е дошъл на площада пред Народното събрание. Протестиращите до края не успяха да постигнат единодушие за това каква е тяхната кауза.
В 10 часа сутринта движението в центъра на Софя бе нормално. Около сградата на парламента се бяха събрали не повече от 200 души, които дори не вдигаха силен шум. По-късно броят на протестиращите набъбна едва до около 3000 души. Още от сутринта изявени десни политолози като Иво Маев и Димитър Аврамов се бяха събрали отстрани митинга и тъжно гледаха случващото се.
Стотици полицаи охраняваха Народното събрание, а от всички посоки на паметника на Цар Освободител се разнасяха различни възгласи.
"Ти за какво си тук?". "Ами и аз не знам.", бяха отговорите, които се чуваха най-често. Малко след началото на митинга обаче към протестиращите се присъединиха озверели футболни фенове, които моментално атакуваха полицаите и пробваха да разбият загражденията около парламента. Псувни и викове се понесоха към представителите на реда, които обаче запазиха спокойствие. Междувременно на трибуната пред паметника застана един от организаторите на протеста. "Да паднем на колене за Стоян Балтов", призова той събралите се. Това обаче се оказа повратната точка в случващото се. Масата народ от дясната страна на паметника и пред него клекна. От лявата страна на "Коня" обаче се чуха

мощни и яростни възгласи "Ууууууу".

Част от събралите се от тази страна запяха химна, други просто крещяха, а трети започнаха да замерят сградата на парламента със снежни топки, в които бяха сложили камъни. Една от тях уцели и счупи стъклото на вратата на парламента.
"Хора, спрете се. Нека протестът бъде мирен, не провокирайте полицаите!", призоваха отново от трибуната. Развилнялата се тълпа обаче започна да вдига решетки от земята и да настъпва към кордона отново. "Няма да прибират никой, спрете", повториха то трибуната. Този призив обаче потъна във виковете на момчета с черни маски и шалове, които започнаха да събират по-големи камъни и да замерват полицията. През какофофонията се чуваха думите на учител, застанал на трибуната, който заяви, че колегиге му и той не са дошли за хляб и пари, а защото е време вече някой да ги чуе. Думите му почти не се чуха, защото агресията взе връх. След като нищо не подейства, организаторите се обърнаха към жандармерията - "Моля, полицаите да не пипат хората".
"Българската държавност е по-силна от всичко", бяха последните думи, които се чуха ясно от колоните. След това оттам зазвуча "Моя страна, моя България", придружена от викове "Мафия". Кордонът от полицаи устоя и на поредната серия от "каменни" топки. В този момент от трибуната се чу съобщение, че зам.-кметът по сигурността на Столичната община Юлия Ненкова е издала заповед за прекратяване на протеста заради сигнал за бомба пред сградата на парламента. Това провокира още веднъж скандиращите за

нова серия от атаки.

Полицието обаче преминаха внастъпление и започнаха да арестуват най-агресивните от футболните фенове. Част от лумпените бяха изтласкани към ул. "Иван Шишман". Други се скриха в хотел "Радисън" и след като кордонът се се премести, тихо се изнесоха от площада. Трети обаче продължиха да провокират жандармерията.
Постепенно сините кордони оградиха целия паметник. Навсякъде хвърчаха обувки, полицаи се опитваха да арестуват вандалите, други им се нахвърляха отгоре. Трети продължаваха да хвърлят пиратки и самоделни бомбички. За да укроти развилнелите се хулигани полицията използва сълзотворен газ и така успя за изгони лумпените от паметника на Цар Освободител. Над 154 души от дошлите на площада, се озоваха в различни районни управления. Един от протестиращите, който е бил задържан в 1-во РПУ е 15-годишен младеж, у когото са открити три самоделни взривни устройства и бутилка амониева селитра.


Заради беснеещите футболнни фенове

и хулигани в един момент площадът заприлича на футболно игрище. Чуха се и сирени на линейки, които откарваха пострадалите. Служителите на реда избутаха протеста на жълтите павета към Софийския университет. В тълпата, която се източваше натам се видяха доста активисти на две десни партии - ДСБ и СДС, както и депутати от двете политически сили. През цялото време на протеста пък девойки раздаваха лепенки с надпис "Серго, върви си у дома". На въпрос от коя организация са, отговорът бе "Имам работа, свършиха ми другите, но вземете от тези, нищо, че са с надпис." Въпросният надпис бе - "Демократи за силна България.
"Не искахме това да става", пък си говореха други хора. Според тях протестът се е превърнал в меле под агитацията на Българския национален съюз, който е "агитирал" по определен начин агитките на футболните отбори. "Оставете хората, това им е шансът да видят София", пък викаха по-мирните.
Част от протестиращите обаче решиха, че не им е достатъчно за деня и блокираха кръстовището край Софийския университет, а друга част направиха блокада на Цариградско шосе. Хулиганите започнаха да замерват кабинката на катаджията, който регулира движението край СУ. Представителят на реда обаче изскочи с палка в ръка и това бе достатъчно гамените да побягнат.
Заради блокадата рейсове, тролеи и автомобили останаха блокирани за около час на кръстовището. Това веднага настрои столичани срещу протестиращите. В автобусите хората настояваха полицията със сила да изгони, тези, които предизвикаха неописуеми задръствания.
"Слизайте от колите, на вас харесва ли ви?, викаха протестиращите и с юмруци удряха по стъклата на автобуси и коли и дори успяха да счупят няколко прозореца.

(репортажът е писан съвместно с моята колежка Искра Милева)

Двe уникални стихотворения на Валери Петров

Баща и син

Валери Петров


Едно смешно джудженце до един великан
тази сутрин съгледах случайно
и тез пръстчета детски във голямата длан
изведнъж ме разнежиха тайно.

Дреболийка, съгряла ме с един квант топлинка,
какво имаше толкова в нея –
кой родител не води своя син за ръка,
та за тях да изпусна тролея?

И, зарадван се чудех: - А все пак от какво
бе дошло това странно трептене,
знам ли, може би някакво по-добро същество,
да пониква на старост във мене?


Пролет е...

Валери Петров

Пролет е, пролет е, и аз гледам площадчето
пред кварталната черква със почуда открил
как черешите в него са тъй бухнали в цвят, че то
сякаш за първи път преживява април.

А децата в игрите си не познават умората
и мачът им пролетен се прекъсва, едвам
когато през входа отворен за хората,
топката влиза във кварталния храм.

И от тук почва чудото: посред литургията
със кръжило, по расо и в сандали обут,
пред вратата на храма се показва светията
и връща им футбола с роналдиньовски шут...

Да, измислица старческа, но пък пролет е, пролет е,
а и в таз ми фантазия има капчица яд –
как напуска се този приземил ореолите,
нарушил протоколите, луднал пролетен свят!

Пътешествие в съня

Напоследък нещо пак ми се чете поезия. Известно време този жанр беше изгубен за мен. Не знам защо. Четях стихотворенията, но те не бяха нищо друго освен наредени думи. При това ме дразнеха. Обаче от няколко месеца насам смисълът на поезията отново започна да достига до мен. И това не е лошо. Дори напротив - вълнуващо е.

Съвсем случайно в нета попаднах на великата поема на Йосиф Бродски "Голяма елегия за Джон Дън". Прочетох я отново. През годините в които не съм си спомнял за нея тя изобщо не е изгубила своето очарование. Поемата започва с един сън:

Джон Дън заспа. И сън света превзе.
Заспаха под, стени, легло, жалузи,
Заспаха маса, гардероб, резе,
Килим, бюфет, халати, вази, блузи.

После дълго и продължително Бродски описва как целият свят изпада в сън. И не само светът - раят заспива, заспиват ангелите и архангелите, богатите, бедните, планетите. Цялата вселена заспива в този поразителен сън. Оказва се, че единствено душата на този стар английски поет не може да заспи. Да си буден сред съня на света. Това е образ, който много ми харесва. Бродски понякога ме дразни като поет - прекалено е подробен, но тази му поема е убиец. Душата на Джон Дън не спи, защото й се плаче. Но после се обръща към самият й притежател и му казва следното:

Не плача аз, Джон Дън, а плачеш ти,
И спят дървета, сгради и огради.
Докато сняг над твоя дом лети,
Докато сняг отвъден в мрака пада.

Това за отвъдният сняг също ме кефи. Защо обаче споменах за стихотворението? Обичам разкази за сънища. Обичам когато някой говори за своят сън, независимо дали е бил глупав, банален, сюрреалистичен, кошмарен или просто странен. Сънищата са неизследвана територия.
Един голям талант като Борхес беше написал цяло есе по темата. То се въртеше около гадният въпрос: "Ако сънуваш рая и в него си откъснеш цвете, а след като се събудиш в ръката ти наистина има цвете - какво означава това". Вън от обяснението, че може да си сомнамбул, който е ходил да изтараш съседната градина, въпросът наистина ни изправя пред мистичното пространство, което сънят открива пред нас.

Сънищата ни понякога могат да бъдат ужасни. Други сънища се повтарят. Според някои - пак този проклет Борхес - има сънища, които бродят по земята и заразяват хората. Той дори дава пример с поемата "Ксанаду" на Колридж. Английският поет се буди, започва да пише за двореца на Кубла хан, после обаче на врата му се потропва и поемата така си остава недовършена. Според Борхес обаче съновидението е прекалено точно, за да е сътворено изцяло от въображението на прекаляващия с опиума англичанин... Странна история.

Самият аз се замислих за моите собствени сънища. Не съм имал пророчески такива. Като тиийнейджър сънувах доста еротични, сега понякога също ми се случва. Но имам един или два, които са странни. Единият от тях дори го сънувах три или четири пъти - единственият ми случай на повтарящ се сън. Не съм сигурен дали като го разказвам, не го доизмислям, но ще се опитам да го предам.

Вървя към някакъв град. Има нещо в този град, което обаче не ми се връзва - мисля, че е в съчетанието на старовремски къщи с някакви много високи небостъргачи. Вървя дълго и оглеждам подозрително града. После по някое време се отзовавам в него. В града няма много хора. Минават някакви хора, но са на съседния тротоар или на съседната улица. А аз вървя към един небостъргач. Влизам в него и попадам на някакъв остров. Ама си е остров съвсем сериозно. В далечината се вижда океана или морето. Та на този остров има едно легло. Събличам се и лягам в него и се завивам с огромен пухен, син юрган. После обаче идва някаква жена, сяда на леглото и започва да ми говори нещо. Нищо не разбирам от това, което ми казва, защото съм доста притеснен от това, че ако се отвия съм гол. А тя говори, говори... После понякое време виждам, че вълните от морето започват да плискат почти под леглото... И някъде точно тук се будя.

Запомнил съм този сън, защото от него се събудих с усещането, че не знам къде съм. Понякога мозъкът ни приема сънищата твърде реално, трябваха ми няколко минути, за да се убедя, че не съм на този остров с приближаващите вълни. Следващите два пъти когато го сънувах се случи по същия начин.
Убеден съм, че средностатистическия фройдист сигурно ще открие редица комплекси и мании символично заключени в подсъзнанието ми и излизащи на бял свят в поредица от неразгадаеми символи. Аз обаче предпочитам да смятам, че този сън е някакъв опит на моя мозък да пробие преградите на реалността и да проникне в друго измерение. Звучи ми доста по-готино...

Сънищата стават за поезия, защото дават информация за самите нас по съвсем различен начин. Хората са изписали десетки глупави съновници с простотии, но целенасоченото усилие за това показва единствено, че териториите на съня, пътешествията в тях не вълнуват само мен. Не напразно в повечето езици съществува фразата, която е пожелание: "приятни сънища". Приятните сънища за важни за нас.
Прекалено много можем да си говорим за сънищата и за "отвъдният сняг", който пада в мрака. Сънят съдържа в себе си подозрението за смъртта, а това допълнително придава изключителност и вълнение на преживяването.

Навремето в сборник с латиноамериканска фантастика прочетох един много добър разказ. В него ставаше дума за това, че главният герой от малък обича да спи. Обича да спи, защото вижда странни картини в съня си. По-скоро вижда една врата, която трябва да отвори. Постепенно той подчинява целия си живот на желанието да спи и да се доближи до вратата. Започва да заспива неочаквано. Разваля живота си. Тръгва да броди, работи където свари, но основната част от времето си спи. Все повече му се струва, че ще отвори вратата в съня си. В крайна сметка обаче не става ясно дали я отваря, защото умира. Иронията в разказа е интересна. Сънят може и да не дава отговори. Но пък те прехвърля за кратко в друго време и място. Не знам дали в него наистина има врати, но пък определено ми се иска да има начин невъобразимата мулатка, която сънувах в буйните си тийнеджърски дни да може да се материализира. Аз не си спомням дори лицето й, спомням си обаче, че цялото ми същество, до последната фибра я харесваше много. Ако един ден разбера, че жената, която ми говори в моя сън всъщност е тази мулатка, а аз се завивам срамежливо в юргана, този текст ще звучи като пародия, но това са рисковете когато вадим сънищата си на бял свят.
Сънувайте мулатки!
Това ви пожелавам.

Порно и социализъм - неочаквано добра комбинация

Двама видни американски порнобарони - Лари Флинт и Джо Франсис най-официално поискаха от Американския конгрес държавна помощ в размер на 5 милиарда долара за порноиндустрията. Ето този аспект на вихрещата се като торнадо криза някакси ми е убягнал в потока на шеметните информации, които ни заливат. Новината е ужясяваща. Трябва да сте наясно с едно - мъжете не се отказват от порното за нищо на света. Няма хляб, но ако има порно, все едно криза няма. Щом порноиндустрията е засегната по такъв фрапантен начин, значи този пък капиталистите съвсем окепазиха света. Гадни копелета.

Вероятно повечето знаят кой е Лари Флинт. Неговият живот е достоен за роман, дори за няколко романа. Флинт създава порноимперията си венец на която е списанието "Хъстлър" от най-консервативните щати на САЩ като Кентъки и Индиана. Започва със стриптийз барове, за да стигне до мултимилионерския си статус. Мнозина вероятно не знаят - през 1984 г. Флинт е кандидат за президент на САЩ и провежда хитра и добра кампания срещу кандидата на републиканците Роналд Рейгън. Порнобаронът е един от най-яростните защитници на свободата на словото в САЩ и и доказал това в редица епични съдебни битки. Между другото точно тези битки, както и отстояването на правото на всеки американец да разглежда голи жени се превръщат и в проклятието на Флинт. През 1978 г. той е прострелян от един бял расист, който се афектирал от снимките на сексуални сцени между чернокож мъж и бяла жена в "Хъстлър". След тази стрелба Флинт се парализира от кръста надолу. Целият му живот се променя, защото болките са непрестанни, а той се пристрастява към болкоуспокоителните. От своя страна болкоуспокоителните са причинили вече два удара на Флинт. Кой е казал, че животът на порнобарона е цветя и рози? В житейския си път Флинт има и своеобразно религиозно преживяване. Малко след стрелбата той пероткрива християнството и в продължение на две години води изцяло религиозен живот, но не затваря "Хъстлър". По-късно забравя религиозната си отдаденост. Всъщност Флинт е този, който променя лъскава представа за еротика наложена от "Плейбой" и изживяващия се като знаменитост Хю Хефнър. Флинт залага не на блясъка, а на достъпността. Именно той налага в американския живот фантазията за "the girl next door".
Другият порнобарон Джо Франсис всъщност е продължител на делото на Флинт, но с по-софт средства. Франсис стига до гениално прозрение за еротичния копнеж на средния американец. Той разбира, че средния американец иска да вижда как млади, невинни девойки танцуват и увлечени от вихъра на танца си вдигат блузите, за да разкрият пред смаяните зрители прелестите на своите бюстове, пък били те малки или големи. Така се ражда поредицата, по-скоро цялата култура, наречена "Girls Gone Wild"...

И представете си - тези топ порнокрале са го закъсали икономически и искат държавна помощ! Порнографията навремето беше западният отговор на социалистическото сиво ежедневие. Там, където социализмът показваше усреднени и почти еднакви мъже и жени, облечени дори в едни и същи дрехи, западният отговор бяха сцени на страст и удоволствия, превърнали се в апокрифен саботьор на соцбитието.
Сега, когато американското порно го е закъсало толкова, че да иска държавна помощ вече можем да правим тези изводи. Но принципно искането на Флинт и Франсис е легитимно по същия начин по който бе искането за държавна помощ на "Големите 3" от автомобилната индустрия - "Дженеръл моторс", "Крайслер" и "Форд". "Конгресът на САЩ, изглежда, е готов да подкрепи основните отрасли на американската индустрия, и ние смятаме, че заслужаваме същото отношение", заяви Франсис.
Прав е. Порното е американска емблема, независимо, че техните проповедници прекарват по-голямата част от дните си да го заклеймяват и громят. Двамата "порнокрале" привеждат като аргумент, че хората са депресирани заради икономическата рецесия, което се отразява зле на сексуалната им активност. Ето тук вече кризата придобива застрашителния си размер. Когато финансовата криза нахлуе в душата на един човек и го лиши дори от основополагащото му желание да гледа порно, вече можем да говорим за фалит и деградация на цялата система. Щом крахът навлиза в душите на хората и не им дава спокойно да гледат подскачащи мажоретки с впити блузи, то майната му на този строй, система или каквото е там проклетият капитализъм. Усещате ли ехидната и сатанинска природа на големите спекуланти - не стига, че свиха парите на хората, но посегнаха и на либидото им. Анатема, казвам аз.

Но, ето как благодарение на една криза и на изявленията на двама порнобарона нещата постепенно си дойдоха на мястото. Порнобароните левеят, а филмите, списанията и всичко останало от техните продукции вече трябва да бъде обявено за ляв манифест. Навремето социализмът и порното бяха антагонисти. Но пък и майната му на онзи социализъм, който не дава на жените да ходят с къси поли и да показват на света прелестите с които Аллах щедро ги е дарил.
В крайна сметка Така най-после порното и социализмът се откриха. Още една причина да бъдеш социалист в този свят. Хеви метъл!

За божествената природа на моето възприемане на света

Ислямските богословски текстове обикновено започват с няколко фрази за възхвала на Аллах. Нещо като: В името на Аллах, Премъдрия и Вечния, Всемогъщия и Съвършения, Опрощаващия и Справедливия... и така нататък, понякога дори до изброяването на 99-те имена.

Аз обаче не съм наясно със собствените си вярвания.

Навремето Уди Алън бе написал в един свой текст, че най-близката му представя до религиозно изживяване се върти около чифт белезници и една стюардеса от шведските авиолинии. Как ли би звучало богословско есе основано на тази религия. Нещо като: "В името на хладния метал и русите коси, които се спускат подобно на облаци, в името на дългите крака и сините очи, които виждат всяка истина по земята...."

Така де, аз обаче ще се отдръпна за момент от шведските блондинки (действие епохално трудно по библейски начин). И за да подчертая небрежността на собствените си вярвания, както и особената си космологична гледна точка ще започна своето кратко размишление със следните думи:

В името на неотменимата същност на космоса, в почит на ангелите, които навестяват земята докато вали дъжд и небесата изглеждат сиви, в благослов на всички брюнетки или блондинки по земята, в страхопочитание пред фуриите на квантовата физика, вашият верен репортер реши да разкрие на земята собствената си богословска природа. В света в който живеем вече не ми се пише нищо друго освен богословски текстове. Навремето беше по-лесно - поезията бе възможна, а римата есен-песен ми се струваше върхът на поетическото майсторство, което пронизва Шекспир в сърцето. Сега обаче светът се усложни до безкрай и това кара душевните ми дълбини, в които сигурно дремят праисторически чудовища, да се вълнуват. Колко беше лесно навремето. Светът приличаше на кубчето на Рубик. Малко ловки хватки и ето картината на реалността бе подредена. Днес това, което наричаме свят прилича на пъзел от два милиарда частици, при това милиард и половина от тях просто липсват или се носят свободно, но в далечната част на Вселената. Тази сложност ме изпълва с необяснима радост. Сложността или е новото лице на Саваот/Аллах/Енки/Бонго-Бонго или просто сложността на вселената идва да ни покаже, че е време просто да се забавляваме в един свят, който сме обречени да не разберем...

Имам намерение в този текст да побера всичките се налудничави и шизоидни мисли, та дано да се освободя от тях и небрежно да се понеса в пространството като детско балонче надуто с хелий. Наскоро - това май беше около празниците (празниците rulzzzzz!!!) - ме озари нещо подобно на религиозно просветление. Осъзнах собствената си божествена природа и вдигнах поглед към облаците, за да въздам радостта си и на тях.
Какво точно осъзнах? Малко предистория. Навремето един шаман като Джим Морисън бе написал следните проникновени редове

When you wake up and don't see the Sun,
You are dead or you are the Sun!

Което в превод ще рече: "когато се събудиш и не видиш слънцето, значи или си мъртъв или ти си слънцето".
От тези редове (когато си ги припомних валеше лекичък сняг, в далечината се чуваха свирки на влакове, а вятърът бе студен, но спокоен) изведнъж погледнах собственият си атеизъм от друга форма. Когато обърнеш поглед към небето и не можеш да видиш в него Аллах значи има голяма вероятност Аллах да си самият ти!!!!! Убеден съм, че всеки верен последовател на Ал-Кайда би ме гръмнал заради тези думи, но в мига в който получих религиозното си просветление ми пукаше толкова малко за Ал-Кайда, че нямаше накъде повече.
Религиозното изживяване на Уди Алън ми харесва (говорим за шведки все пак!), но моето е по-добро, въпреки отсъствието на белезници и блондинки в него. Когато се извисиш до върха на божествената си природа светът не може да бъде нищо друго за теб освен място на безкрайно щастие, налудничава радост и неподражаем възторг. Всяко друго състояние ще те откъсне от твоята божествена същност и ще те запрати в бездни с размера на Марианската падина...

Днес всяко преживяване може да бъде единствено и само богословско. Когато сънуваш света и той долита при теб, това вече е началото на различна религия. Когато отворя сутрин очи, сътворението започна отново. Това е върховен солипсизъм, но навън е зима, в света се случват кризи, най-вероятно, защото аз съм като един нацистичен бог, който е зарязъл света да се оправя, както намери за добре, докато самият той се забавлява максимално със собствената си лудост и лъчезарност.

И така да обобщим първите уроци на божествената природа на моето възприемане на света. Аз съм тук. Сега. Толкова е прекрасно. Това е моята мантра.
А да имам и още една. Видях я наскоро изписана върху една чаша: "Питието определя битието". Ако предположим, че светът е нещо като мой сън, то значи и тази мисъл скромно се числи към орбитите на звездната ми душа. Питието определя битието. Как са го накъдрили само!


И най-накрая в този богословски текст искам да подчертая само едно опасност, която извежда формулата "Питието определя битието". Защото, ако това е вярно, може да се окаже, че светът съществува само като продукт на един махмурлук. В това няма нищо трагично. Махмурлук, не махмурлук, трябва да изживеем божествените мигове именно като божествени. Защо не с питие и пура в ръката? Стилно и качествено.

В мое име - бъдете щастливи! И моля ви след изчитането на този текст поемете дъх и изчакайте поне 15 минути преди да звъните в психиатрията!

Филмите на които съм плакал...

Наскоро гледах отново филмът "Гара за двама". Установих, че с годините силата му никак не е намаляла. И понеже това завинаги ще остане един от филмите, които успяха да насълзят очите ми, се сетих, че има няколко филма, които са успели също да ме разплачат. Те не винаги са от най-добрите, но пък и кой може да сподели универсално правило за човешкия плач - той винаги идва когато не го чакаш и изненадва. Заради това реших да се опитам да преброя поне част от филмите, които са успели да пробият бронята ми на циник и да ме разплачат:

1. Топ-анимационното съветско анимационно филмче за малкото мамутче и цветето. Никога няма да забравя какъв тъжен ефект произведе върху душата ми то. Историята е много простичка: идва ледниковата епоха, мамутите бягат, обаче едно малко мамутче си е харесало едно цвете и не иска да го изостави. Така остава назад от останалите мамути и в крайна сметка студът нахлува. Мамутчето се чуди какво да направи и в крайна сметка ляга върху цветето. Студът го вледенява и убива, но цветето оцелява. Колко детски рев съм хвърлил в този сериал. Мамутчето много ме кефеше...


2. "Октопод". Това е първият игрален филм, който успя още в детските ми години да ме разплаче. Имаше нещо умилително в обречената на провал битка на комисаря Корадо Катани срещу сициалианската мафия. Никога няма да забравя мига в който го надупчиха с десетки куршуми. Тогава наистина ми потекоха сълзи. Бях малък, но съм го запомнил. Това все нещо трябва да означава.

3. "Гара за двама". Велик филм. И до днес мога да го гледам пет пъти един след друг. Историята за любовта между пианиста и гаровата келнерка е разказана наистина по уникален начин. За гърлото обаче винаги ме хваща последната част на филма. Когато тя отива да го посети в затвора в Сибир. Сцената е почти без думи - тя му сервира, той яде ненаситно, загрубял от затворническия живот. Не знам дали заради перфектната игра на актьорите, или за цялата красива чистота на сцената, но в гърлото ми засяда буца. Неудобно ми е от факта, че ми се приревава, но какво да се прави. Девет пъти да го гледам, девет пъти очите ми ще се насълзят.

4. "Наше момче". Това е един малко известен американски филм в който играе Мики Рурк. Играе боксьор, който не трябва да се бие, защото всяко по-силно кроше може да го убие. Той се влюбва в една девойка, собственичка на няколко въртележки. Невероятен филм, много лиричен, толкова неамерикански, че почти не е за вярване. Историята те поглъща и в крайна сметка ми беше трудно да не усетя сълзи в очите си в края на филма. Краят не е щастлив.

5. "Ъндърграунд". Кустурица е коварно копеле. Знае как да разказва една и съща история по много начини. Краят на "Ъндърграунд" е като поема за изчезналата страна и за живота, който трябва да е вечно в състоянието на сватба. В този край има всичко - насталгия, романтика, приказност, политика, прошка. Как да не се разревеш, мамка му?

6. "Животът е прекрасен". Филм на Роберто Бенини. Какво повече може да се каже? Тук не съм плакал, а говорим по-скоро за чувството, че всеки момент трябва да избираш какво да направиш - да се разсмееш или да се разплачеш. Понеже такива филми са толкова малко, че с радост поставям този тук.

7. "Терминалът". Да, дами и господа, батко ви се просълзи на филм на Стивън Спилбърг. Просто историята е толкова трогателна, така добре са показани историите на малките хора и техните необикновени мечти, че сълзите ми като че ли сами дойдоха.


Това са филмите за които си спомням днес. Убеден съм, че има и още. Но достатъчно разкрих душата си за един зимен ден. Аз не съм от най-ревливите. Между плаченето и смехът, заставам на страната на смехът и дори ще напиша поема за него. Но все пак понякога трябва да изливаме натрупаните в нас сълзи. Добре, че е телевизията - можеш да си поплакваш свит на дивана, щото, ако не бяха я изобретили - кината щяха редовно да се наводняват от сълзи...

За ползата и най-вече за вредата от равносметките!

(Една апология за обществото на хепиенда)

Покрай този мистично-религиозен празник Нова година цялото общество, както и отделните личности излудяват по едно странно философско явление, което непринудено (с патетика достойна за Джаки Колинс) наричаме равносметка. Това всъщност е едно изцяло налудничаво начинание – изводът се отнася и за религиозните хора, както и за атеистите. За религиозните, защото равносметката в една подредена и интелигетно инженирана вселена може да е в ръцете единствено на Създателя, а пък за атеистите – каква равносметка по дяволите в свят в който така или иначе няма никаква полза от нея.
Страстта с която обаче колективно се отдаваме на оценяване, преоценяване и вадене на глобални изводи от живота си през изминалите години не може да не остане незабелязана дори и за странично око. Така де, представям си какъв купон тече в някоя летяща чиния, която кръжи във фантомна орбита около Земята. Подозирам, че извънземните там адски се забавляват с екзотичната ни потребност да даваме оценки на собствения си живот и да страдаме, съответно радваме от тях.

Равносметката е бременна с отговорност. В мига в който започнеш да я правиш, тя е обречена на провал, защото е само мъничка част от многообразните животи наоколо. Да, знам, пак започнах да говоря сложно, това ще е част от моята вселенска равносметка (научи се да говориш простичко, Сашо!). Мен лично ме поразява отново и отново невероятният поток на лично страдание, което равносметките предлагат на така или иначе доста нещастното напоследък човечество. Да си представим един глобален, постмодерен човек, заклещен между комплекса си за малоценност и срамното желание да ухажва ученички в прокурорска възраст, средностатистически европеец, който отдавна е изгубил идея за какво е на земята и по педалски начин се опитва да се гаври с всяка емоционално, духовно или физическо знание. Слава богу в България още ги няма много такива, но скоро и тук ще се наводни от тях. Та, равносметката на един такъв индивид ще бъде доста прекрасно занимание.
Нещо от типа:

“Ехххх, и тази година мина. Интересно дали кокаинът ми помогна да пропусна факта, че е декември, аз си мислех, че още е октомври, пък то вече е дошла Нова година. Пак не можех да изчукам топмоделка, а жена ми погрознява, интересно дали 15 годишната дъщеря на съседите разбира, че все още съм секси, а косата ми не пада, а просто с годините намира правилната си форма. Живях (живях ли изобщо?!) някъде на ръба. Понякога си мислех за страданието в Африка, изчетох цяла статия за кланетата в Дарфур и мисля, че по морален начин успях емоционално да съчувствам на страданието на планетата. Два пъти рециклирах боклука, значи съм в плюс и към глобалното затопляне, е и един път изпсувах американския президент, с което доказах, че световната политика също ме вълнува. Жена ми не ми обръща внимание, ама не съм я ударил нито един път. Дъщеря ми изобщо не ми говори, което като се замисля е в мой плюс, защото като ми говори, тя обикновено ме мрази. Абе, животът може и да е по-добър вероятно. Но не виждам нищо лошо в моя. Вярно е, че не станах президент, а на тази възраст, трябваше вече да съм написал няколко бестселъра, или като минимум да съм режисирал няколко блокбастъра, какво стана с живота ми, мамка му, как стана това, защо съм заключен в такова страдание, о никой друг не страда като мен, защо, защо, защо, защо.....!!!!!!!!”


Убеден съм, че всяка равносметка винаги опира до въпроса “защо” и завършва с безброй удивителни. Дори и в България. Ето защо не виждам смисъл от упражнението.
Сега ще направя елегантен завой и ще поговоря малко за себе си. Дори не направих и елементарен опит за равносметка. Защото единственото, което ми хрумна като такава бе заключена в изречението: “Наводних 2008 г. с думи”. И понеже имам намерение да правя същото и през 2009 г. малко ми е трудно да официализирам това изречение като мое обобщение на изминалите дни. Навремето емблематичният роман, който по-късно стана и добра пиеса на новото поколение английски романисти след Втората световна война, които получиха името “разгневените млади мъже” се казваше “Обърни се с гняв назад”. Между другото единствено погледът пълен с гняв може да даде смисъл на равносметката. Супер пример за това – философът на патоса и силните думи – Фридрих Ницше. В края на живота си той се саморазправя с всичките си кумири. През целия си живот е обожавал Шопунхауер и Вагнер, малко преди да изпадне в състояние на тотална сенилност обаче с чук в ръката, той пиша две толкова гадни есета за тях, че е истинско удоволствие да бъдат четени днес. Дават усещане за смисъл...

Аз съм неспособен на равмосметки, защото май емоционално не израснах над 16 годишен. И до днес – някъде в себе си се кефя, че е така – усещам, че понякога наблюдавам света като тийнейджър. Имам предвид, че това не се харесва на сериозните хора, защото понякога съм леко инфантилен (понякога ли?), а като започнат да ми говорят на сериозни теми бързо се оттгечавам. И до днес ми е интересно, точно както като бях на 16 години да чета фантастика и да си представям планетата след години, дори ме е яд, че няма да съм жив за космическото бъдеще, въпреки, че така или иначе бъдещето е вече тук.
Равносметката е полезна, когато си дадеш една-единствена съвсем простичка сметка – с провали, успехи, страдания, щастия, проблеми, пробиви, плач, смях, депресии и възторзи, всяка равносметка трябва да е като симфония на щастието. Осъзнавам, че това звучи като еба ти патетиката, ама в крайна сметка е януари 2009 г. 2009! Осъзнавате ли, че фантастите от началото на 20 век предричаха смъртта на земята много преди тази година. Днес живеем в годината на литературните провали на фантастиката! И това е прекрасно. Защото, ако фантастите не се бяха провалили над планетата щеше да властва ядрената зима, или пък могъщи чудовища от друга планета щяха да властват над нас, или пък роботите щяха да се разбунтуват и да ни напъхат в пашкули. Фантастиката – мощен извор на оптимизъм!

Кеф ми е, че живея през 2009 г. Чувствам се на 16 години, светът ми е интересен, а напоследък прочетох три страшно добри книги – “Приключенията на дамския фризьор” на Едуардо Мендоса (ще съдя този испанец за получаването на колики от смях), “Бруклински безумства” от Пол Остър (най-накрая този пич се научи, че романите могат да завършват и щастливо) и “Лазурната мас” от Владимир Сорокин (нея всъщност я препрочетох, но не е загубила нищо от очарованието си) – та идеята ми е, че дори литературата задобрява и това ме изпълва с радостно предчувствие за бъдещето.
Дали това е равносметка? По-скоро не. Това е моят опит да споделя едно свое прозрение. Че животът може и трябва да прилича на холивудски филм. Магьосниците и шаманите на киното отдавна са разбрали едно – дайте на хората малко щастие и току-виж целият свят стане щастлив. Хепиендите са възможни, а това е достатъчна причина да не си правим равносметки. Просто щастието дебне зад ъгъла...

Израел срещу Хамас: обрeчената битка

Eто, че се случи това от което всички се опасяваха – израелските войски предприеха сухопътна операция в ивицата Газа, операция за която се твърди, че няма да бъде краткосрочна. Идеята на израелското правителство е в крайна сметка да сложи край на атаките на групировката Хамас срещу тяхната държава и граждани. В началото започнаха с бомбардировки, но навлизането на сухопътни войски поставя ситуацията пред съвсем нови изпитания и предизвикателства. Дори по CNN в репортажите в които американски пенсионирани генерали пишеха оди за израелската мощ и по четири пъти казваха “анатема” за Хамас, се видя, че в крайна сметка от сухопътната операция страдат най-много обикновените жители на Газа. Градът бе с изключено електричество, без вода и храна, а кадрите от далече (защото Израел забрани всякакъв достъп на медии до бойното поле) показваха трагични отблясъци на взривявани бомби, ракети или каквото й да е там оръжие, за което е сигурно едно – убива хора. Стотици граждани по цял свят излязоха на демонстрации срещу тази шокираща проява на военно насилие и за пореден път пожелаха на “апартейдът на Израел” да бъде сложен край. Преди да направим няколко много радикални извода ми се иска да припомним зародиша на ситуацията, в който, както надявам се да установим, има немалка доза ирония.

Фундаменталистите идват

Иронията, дивата ирония в тази ситуация (щеше да е смешно, ако не беше тази война), че възникването на Хамас е възприето от Израел като добър знак. Хамас е масовото палестинско фундаменталистко движение. Името е съкращение на “Харака ал мукауама ал ислямия” (Движение за ислямска съпротива), но “хамас” означава и ентусиазъм”.
Именно чрез него се осъществи ислямският фундаментализъм и намери своето място в каузата за освобождение на Палестина. Арабистът Владимир Чуков изследва проблемът за Хамас от много интересна гледна точка. Според него движението възниква в отговор и в пряка връзка с развитието на еврейските религиозни екстремисти. Движението Гуш Емоним, което възниква като организирана израелска партия мечтае или по-скоро се доверява на божествените проникновения за които фантазира и вярва, че в недрата на прословутата и свещенна джамия Ал-Акса е затрупан древен еврейски храм. Според представители на това движение създаването на еврейски селища в окупираните територии е божествено задължение и никой няма право да се отказва от него.
Палестинският отговор на подобно разбиране е Хамас. Израелската държава всъщност дори се радва и поощрява на появата на движението, водена от разбирането, че новото формирование ще отслоби тотално позициите на Фатах, ръководено от техният отдавнашен враг Ясер Арафат. Въпреки, че съществува още от 70-те години, статут на политическа организация Хамас получава през 1988 г. Но още по време на първата интифада в окупираните земи през 1988 г. става ясно, че ислямското присъствие вече е траен фактор в палестинската борба. Притовопоставянето между Фатах и Хамас като организации на палестинците е противопоставяне харектерно за целия арабски свят. Структурата на Арафат е повлияна от арабското разбиране за социализъм, има светски харектер и като такава бива привиждана като враг на всеки мюсюлманин. Израел, които тогава виждат много по-голям враг в лицето именно на Арафат, на практика не реагират при първите прояви на Хамас и при развитието на цялата тяхна социална мрежа. И това, ако не е ирония...

Радикали и поети

Ако пак се позовем на най-големия български специалист по арабските въпроси Владимир Чуков ще видим още една станала пословична грешка на Израел. Първоначалното пренебрегване на Хамас се крие в абсолютното неразбиране на ислямският характер на движението и ръководителита на еврейската държава не си дават сметка, че радикализирането по революционен начин на Хамас засилва радикализирането и на светската Фатах, която е основен компонент от Организацията за освобождение на Палестина. Докато израелското правителство си затваря очите пред Хамас те трайно проникват в ивицата Газа и по този начин на практика успяват да станат нещо като “държава в държавата”. Ислямските традиции взимат връх в палестинското общество, защото ислямът предлага бързи радикален отговор. Отделно от това една от легендите на фундаментализма, богословът-ислямист Абдула Азам е именно палестинец и де факто със своите трудове, той предначертава и става идеолог на “Ал-Кайда” и май е имал идеята политически да конкурира създателят на Хамас шейх Ахмед Есин. Но през 1989 г. го убиват. Това по никакъв начин не отменя факта, че богословското му влияние и до днес е огромно.
Хамас е джихадистка организация, която е свела войната срещу Израел като индивидуално задължение на всеки мюсюлманин. От 60-те години насам арабският тероризъм показа, че много бързо се учи. Тактиките винаги се сменят и то по начин, който изправя останалата част от света пред неумолими изпитания и неизбежни грешки. От отвличанията на самолети до самоубийствените атентати. Промяната е очевидна. Израел има право да се защити, но го прави по начин, който само ще навреди на тази държава. Преговорите от позицията на силата няма да помогнат по никакъв начин за сигурността. Както вече не един път се разбра военните операции не могат и не са отговор на терористичните заплахи. В този смисъл грешката вече е направена и сега с изправени от ,ужас коси можем да чакаме последствията от нея.

Къде са грешките?

С навлизането си в Газа, израелската армия прави стратегическа грешка с неподозиран размер. Защото още отсега могат да се направят поне пет извода за това какво ще се случи.
Първо: навлизането в Газа може за кратко да спре атаките на Хамас срещу Израел, но евреите нито могат, нито имат силата да продължат окупацията вечно.
Второ: на мястото на всеки убит мюсюлманин ще изникнат поне трима и то радикализирани до възможната крайност. Това е лошо, защото за разлика от “Ал-Кайда”, независимо от фундаменталисткия си характер Хамас не изключва мирното съжителство между християни и мюсюлман, както и с евреи, които не воюват с тях. Основите на тази философия обаче ще бъдат подложени на сериозна преоценка след сухопътната атака.
Трето: съвсем наскоро американските телевизии се опитаха да предложат серия от репортажи, издържани в оптимистичен дух за това как влиянието на “Ал-Кайда” в арабският свят е западнало през последните 2 години. Осама бин Ладен и заместникът му Айман Зауахири едва ли са очаквали такъв подарък от благодарните небеса. Защото всяка атака срещу Палестина отприщва мощен поток от революционна енергия в арабските страни.
Четвърто: за съжаление, вече отиващият си президент на САЩ Джордж Буш направи изключително лоша услуга на своя приемник Барак Обама с изявленията си срещу “Хамас” и без да направи дори елементарен опит да осъди израелското насилие. Не че някой някога се е надявал Обама да смени про-израелският курс на САЩ, но поне можеше да се опита да има една по-нюансирана позиция. Сега Обама няма голям избор, въпреки, че упорито мълчи по въпроса за кризата в Близкия Изток. В един репортаж от Лондон видях млад палестинец, който твърдеше, че е време Обама да каже какво мисли.
Пето: не е необходимо да си политолог от световна класа, за да видиш, че тази атака идва във времена, когато Израел е в политическа криза. Съвсем наскоро вътрешната министърка, симпатичната Ципи Ливни се провали в опита са да състави правителство. Не подозирах мащаба на политическата криза, докато не видях тази атака. Това са действия на отчаяна държава, която упорито търси начин да предоговори своят политически модел от позициите на силата.

Когато ни водят слепи

Най-учудващото в световната политика, особено в анализаторския размах на американците за мен винаги е било тяхната уникална способност да се самозаблуждават за събитията в ислямския свят. Вече няколко пъти срещнах мнение на американски анализатори, че израелската операция в Газа ще отслаби Хамас. Струва ми се, че подобно твърдение би могло да бъде изразено единствено от някой надрусан почитател на Дик Чейни. Войната в Газа ще предизвика хуманитарно бедствие и ми е чудно кого ли ще обвинят палестинците за него. Хамас? Интересно и абсолютно невярно. Виновни отново ще бъдат Израел и САЩ.
За пореден път двойните стандарти в политиката лъснаха по необичаен начин. Американският представител в ООН заяви, че самозащитата на Израел не може да бъде въпрос на обсъждане. Самозащитата на Хамас по дефиниция обаче навлиза в дебрите демонично наречени “тероризъм”. Именно този двоен език възпалява революционния дух в арабския свят.
В официалната позиция на Хамас имаше едно изречение, което ми направи доста голямо впечатление: “Газа ще бъде вашето гробище”, казват те в обръщение към Израел. Струва ми се, че ще стане точно така. Като под гробище можем да разбираме много различни неща.
Слепотата за проблема в Палестина ще ни струва скъпо, но войната там идва на цена, която никой, никога не трябва да плаща. Израел са мощна, силна и понякога мъдра държава. Сега се насадиха на проблем, който ще превърнат в световен. Знам кой обаче е изпитвал добри чувства към тази държава – Бин Ладен. В която и пещера да е по света, той е направил радостен поклон към Аллах. Защото такъв неочакван дар не идва лесно и обикновено се случва под формата единствено на чудо. Политическо чудо. Щеше отново да е ирония, ако не заплашваше цял свят...