По волята на боговете на интернета, тези дни пред очите ми попадна един текст на др. Ралица Табакова, с боен псевдоним Фенче, който авторката е изтъкала изцяло от сложносъставни прилагателни и можете да откриете оригинала ето - ТУК.
Това нещо с прилагателните обаче се оказа подмолно и коварно, защото цял ден не можах да се отърва от идеята да съставям сложни прилагателни с които да подчертая бодрата извисеност на своя дух. Думите са коварно нещо. Човек трябва да е внимателен с тях. Заради това - с позволението на духовете на великата карма и на черните дупки - реших да напиша своя версия, която да е вариация по текста на др. Табакова. Надявам се вселената да опрости душата ми заради коварството на сложносъставните прилагателни. Надявам се и на вашето литературно разбиране, защото ние човешките същества сме само слепи марионетки на думите - те са по-силни от нас, настояват да бъдат изречени и понякога в мен трайно се насажда налудничавото обяснение, че хората не се нищо повече от микрофони и проводници на думи, в този свят в който все повече от всичко ще ценим мълчанието. Както и да е, Аллах да е на ваша страна. Сега нека да видим как точно отговорям на предизвикателството на прилагателните
Изповед 2009
Запих се в димоопушена кръчма, цигаробгазена навсякъде, потънах в ментозноотровна водка и заплувах.... към небеснолъчезерната мивка, за да повръщам дълго.
Палава, синичка, китничка, накичена със сапунчета тази дъхавонеизбежна мивка ме примами с ромонящодоволното капене на водата, пък и облачнопарещата водка в екваториалноокръгленото ми шкембе слънчевофилософски пробиваше път нагоре по анатомичнодивия ми хранопровод. И се спуснах към мивката... към спасението така да се каже.
Повръщах ироничнотревожно, а кръчмата слънчевоизмамно все едно се отдалечаваше от мен и психарско ме оставяше в нагорещената реалност на света в който нямаше друг път, освен уникалношеметно да се надяваш, че остроръбестата болка на махмурлука и ментето ще преминат през теб като галактическодълга река, за да те волеизцедят докрай, но омаломощеноневероятно да те паркират в реалността без болка.
И изведнъж ме смрази горчивоизгарящата ми самота на пиянка, чийто лукавобезпощаден живот го е изстрелял до димоопушената кръчма и ментозноотровната водка... Леле, казах си аз, не е ли горчивобезнадеждно положението, щом сега гъбеноспаружено се гърча около мивката и с екзистенциалнотревожна душа следя гърчовете на стомаха си, който океанскодъхаво се излива в лъчистонеобятната мивка... Тогава като бляскаща светкавиця, мълнеоносно коварно, в трепетнодивия миг на себеочистване от отровите потърсих с треперещостранна ръка портфейла си... И, о ужассс!
Бях ограбен, опустошен...Гърлено изпсувах своята джобнонедосетлива беззащитност и кристалноясно и апокалиптичнозловещо осъзнах, че сега дори не ще да мога да платя сметката за ментозноотровната водка, която в крайна сметка ме паркира пред съдбовнонеизбежната мивка.
Гъбестошеметната ми младост бе поставена под сериозна заплаха. Замаяно се опитах по депутатскохитър начин да се прокрадна покрай подозрителнонастръхналите келнерки, които чандлъровски оглеждаха телесата ми и отчаяни и черни опасения за неблагонадежнофинансовото ми състояние се сгъстяваха в счетоводителските им души. Скрих погледа си зад болезненоинтелектуален вид и се зачудих дали ще успея красивонахакано да осъзная, че ще ям бой, поради липса на борсовофинансови средства с които да осъществя разплащателната операция.
Все едно някой по атомнобомбен начин изсипа десетки удари върху крехкото ми лице, ярковъзпламенено от парещодимящия в мен алкохол. Оправдателно невинно се опитах да запищя и да призова лудите богове на вселената в моя кармична защита срещу експлоататорския произвол на необългаския мутренски ресторантьорски бизнес, но уви с нищо не спрях центробежните удари на юмруците, които като метнато жълто паве дълбокосондираха носа ми и аленоясна кръв шуртеше от мен. Тежък живот и екзистенциални гърчове. Нищо животворително не бе сътворено.
После зловещочерните ръце ме тежкоизхвърлиха от кръчмата и торпедоносно ме забиха в локва, която жалостивоцамбуркащо посрещна пребитите ми телеса в себе си. Неоновоструйните надписи на съседния стриптийз клуб горчивоостро намекваха за присъствието и на щастливоуханно битие наоколо, но аз трябваше да се изкачвам по мускулите на душата гърчещо се бавно докато осъзная всичко наоколо. Душата ми сияещо разбираше, че една бира ще душеизхвърли повечето ми тревоги и ще ме събере в едно насред разбягалата се побойническидива вселена, но кой ти дава бира във времена на криза и аз неизбежно под вихъра на тъпоострия дъжд, под напора на горчиволунната вода, под пороя на калнонеоновата локва, трябваше да изтрезнея... А после звездноизтощително заспах. В локвата.
Събудих се лъчезарнолек и духовноизвисено тревожен. Защото всичките ми дрехи бяха калномокри, но пък тоталнонеепукистката ми душа се рееше в астралноангелски измерения и аз просто трябваше да сияя. Като се събудиш в локва рано сутрин и неизбежновселенско е да проумееш, че се свободен, ама си свободен като сажда изкихана от коминочистач, като сииконов имплантант на блондинка, захвърлен в кофа за боклук, като презряна от еколог найлонова торбичка, която устремнодивашки се рее по кристалноутринния въздух и възхвалява вселената...
Разбрах и друго. Същата вечер пак трябваше да се напия. Неизбежнокармично е, другари.
No comments:
Post a Comment