(още едно завръщане в детството, което няма да свърши)
Има божества на интернета. Не може да няма. Защото иначе първо, че светът ще е скучен, второ – няма ли божества, няма магия и трето – без такива сили трудно ще си обясня как така попаднах на едно стихотворение, което отдавна не бях виждал. Това стихотворение го прочетох за първи път като ученик в трети или четвърти клас и не знайно защо нещо в неговите думи ме плени очарователно. Май беше в трети клас обаче, защото си спомням Старазагорската библиотека. Обичах да ходя там, защото сред книгите се чувствах у дома си. Та именно в моите бродения сред лавиците с детска литература така или иначе попаднах на това стихотворение и по някое време дори го знаех наизуст. Ето го самото стихче, което за дълго бях забравил, а възкресяването му за моята памет дължа на неведомите сили на интернета и на божествата, които дремят в дъното на мрежата, а инфрачервените им очи не изпускат нищо от поглед.
Момичето от приказката
Георги Струмски
Отде дойде - от пъстрата читанка
или вълшебна пръчка я довея?
Бе в първи клас, на моя чин Снежанка.
През цяла есен аз седях до нея.
Заплела в плетка весели косички,
звънлива като ранобудно птиче
тя за мнозина беше като всички:
креслива, крехка, беличка - момиче!
Аз гледах я с очи опиянени
и как се смееше, и как тъжеше.
Тя може би единствено за мене
момичето от приказката беше.
Разбрахме, че за кратко тя дошла е
сред нашата дружина многолика.
Не й се иска никой да я знае
И заваля снегът. И я повика.
Снежанка се сбогува мълчалива.
Протегна пръстчетата снежнобели.
Говореха - във други клас отива.
Говореха - в града са я видели.
Но аз не вярвах! С мене е седяло
през първата училищна година
едно момиче като пряспа бяло,
което в свойта Приказка замина.
Във всяко стихотворение мога да открия по един свой любим ред. Тук това е гениалната с простотата си и тъгата фраза: „И заваля снегът. И я повика”. Съвсем естествено е именно снегът да извика вълшебната Снежанка. Не някой друг, а именно стихията на която тя е кръстена. Този пич Георги Струмски по толкова неуловим начин е прихванал детското романтично въображение, че и до днес това стихче ми е близко, защото определено ми е трудно, а и не искам, да се разделям с детето в себе си. Децата знаят как да наблюдават света възхитено, а това е идеалното състояние, което всеки човек може да постигне.
Интересното е друго. След като по волята на божествата на интернета това стихче изплува от мрежата и отново дойде пред погледа ми, аз се сетих за самия себе си като дете. И – не знам защо – някаква неусетна меланхолия пропълзя по костите ми и предизвика тръпки в гръбнака ми. Сетих се колко голяма ми изглеждаше Стара Загора в онези дни в които това стихотворение се премяташе в главата ми. Нямах представа защо стихотворението ми харесва, а то в крайна сметка е добро, защото по уникален начин пресъздава невинната любов на едно момче от онези социално непорочни времена в които така или иначе нямахме друг избор освен да бъдем невинни. Сетих се и за друго. В онези дни имах различни сетива за света. Облаците в повечето случаи ми приличаха на кораби. Сега като ги видя си мисля най-често: „О, не, май пак ще вали”. Тогава дъждът по никакъв начин не ме притесняваше. Знаех как да живея в света на собствената си фантазия, там, където снегът наистина може да извика някой, а този някой да го чуе.
Възпитанието се оказва един дълъг процес, който ни принуждава и приучава да живеем в реалността. В този смисъл не знам дали възпитанието е най-доброто нещо на земята. Яд ме е, че животът е нещо, което рано или късно събаря въздушните кули, които си си градил с години, докато не си ги направиш максимално удобни. В деня в който стихотворението на Струмски се върна при мен, а това е като да се видиш с приятел след много години, цял ден се чувствах екзотично и живописно. В София духаше вятър, а небето беше свъсено. Когато обаче се отзовах навън – удивено разбрах, че част от детето в мен се бе върнала макар и за съвсем малко. В далечината видях кранове и скелета на новостоящи се сгради, които в обикновените капиталистически дни, навяват в мен единствено политически протест и възмущение, но тогава в един момент схванах поезията на гледката. Това можеха да бъдат великани, които крачат през девет земи в десета, а дъждът ги следваше като неумолимо софийско проклятие. Фучащите през града камиони можеха набързо да се превърнат в прелитащи дракони, а вятърът, този протяжен и меланхоличен столичен вятър, който се разтегля по шосетата и улиците беше разказвачът на цялата история.
Харесваше ми да съм дете и съответно понякога ми е досадно да съм възрастен. Възрастните вечно трябва да говорят за нещо сериозно, докато на децата е позволен хлапашкият поглед и лековатото пренебрегване на всички правила. Така е постъпил и този поет Георги Струмски. На стари години да пишеш за ученическите си любовни възхищения е най-доброто завръщане във времето. Особено, ако можеш да си спомниш гласът на снега, ако си спомниш, че като дете никога не ти е студено, защото снегът е магия, доказателство за това, че светът може да бъде красиво, поетично и възторжено място, където всичко е знак за прелест, а момичетата до една приличат на Снежанки...
Няма начин да няма богове на интернета. Те дебнат в дъното на мрежата, някъде там в сървърните дълбини, но вероятно в електронните им сърца и нерви, в мозъците им от чипове пробягват искри и се раждат магиите. Кой знае как с несъществуващите си сетива те се домогват до най-отдалечените кътчета на интернета и откриват за нас отново и отново прелестта на забравените светове. Това е все едно да попаднеш на друга планета, но да установиш, че звездите са все така шеметно сияещи, все така достигат със светлината си до теб и в крайна сметка да осъзнаеш, че носиш с тебе си една вселена и е хубаво от време на време да благодариш на божествата на мрежата, които разкриват изненадващо своето съществувана. Така те ме върнаха в детството с едно стихотворение. Няма как да не съм благодарен за това. В един миг дори ми се прииска да има сняг. Щях да го чуя. Убеден съм в това.
No comments:
Post a Comment