Севернокорейската ракета, Джеймс Бонд и златните рибки в космоса

В неделя сутринта направих една фатална грешка – реших да започна деня си с гледане на информационни канали. 

Пуснах CNN и в един момент си помислих, че по странна гавра на политическа ситуация и време съм се върнал в епохата на Студената война. За американската телевизия имаше една-единствена тема като основна новина – това, че Северна Корея е пуснала ракета в космоса. Космодрумът поетично наречен Мусудан-ри е бил интересно място след като всевиждащите очи на медиите се насочиха с неутолимо любопитство натам. Ракетата носител произведена от народа на Ким Чен Ир (неясно защо упорито назоваван от янките Ким Джон Ил) също носи име като астрономическа фантазия – „Млечен път 2”, а спътникът е кръстен зашеметително „Кванмесон 2”, тоест „Ярка звезда 2”. 

Уви, американците са народ непоетичен, особено във времена на криза и изобщо не коментираха литературните достойнства на кръщаването на ракетата, а упорито бяха втренчени в параноичните си фантазии, че всъщност на борда на космическото возило може да има дори ядрена бойна глава. Един от американските политически наблюдатели, очевидно консерватор нагълтан с въздух след като вече Буш не е президент, съвсем сериозно си говореше за приближаваща се трета световна война, ядрен апокалипсис и в един странен момент си помислих дали няма да извади противогаз от някъде и да демонстрира на младите янки как да се пазят от разцъфващи ядрени гъби. САЩ и Северна Корея са като Голиат и Давид. Това е сравнение единствено и само за мащаб, а не за политическа сила или евентуален победител. Ако слонът започне да дава политически изявления за опасността от една мравка, сигурно ситуацията би била същата. 

Американският президент Барак Обама определи ракетното изстрелване на Северна Корея като провокация и нарушение на резолюция 1718 на Съвета за сигурност на ООН, предадоха световните агенции. Брехх, да му се не види. Колко е готино кварталният хулиган да се заканва на бедното съседче! 

Не искам да подценявам Северна Корея. Това е държава, която не познавам, но иронията при мащабите е толкова смешна и игрива, че вместо да мисля за ядрения апокалипсис и да се чудя дали колекцията ми от списание „Плейбой” ще оцелее в постядрената епоха, аз прекарах няколко безгрижни часа да колекционирам интелектуалните си спомени за Северна Корея и за нейното културно проявление...

Янките в момента са като наркоман оставен без дрога. Студената война свърши неочаквано и за самите тях и те се оказаха в свят без врагове. Отчаяно потърсиха такъв в лицето на милионерът с бъбречни проблеми Осама бин Ладен, но ситуацията там е леко смешна, защото колкото и да се напъват, не могат да изкарат един човек и да го приравнят с ос на злото. Те се нуждаят от враг в лицето на държава, но след като старият им противник успешно се хързулна по пързалката на капитализма, им остана единствено бледото петънце на картата, наречено Северна Корея. Но от този враг целият свят го напушва на смях уви, вместо да се връзва на думите за заплаха. Така бях и аз когато гледах филм от любимата си поредица за Джеймс Бонд – сниманият през 2002 година „Умри в друг ден” от новозенладнският режисьор Лий Тамахори. 

Та в този филм неустрашимият английски агент, майсторът на ехидната реплика „Едно мартини – разбито, не разбъркано”, неустоимият за жените убиец, попада в севернокорейски плен. В желанието си да покажат тази нещастна държавица като равностоен враг на един такъв супергерой, те бяха направили Северна Корея да изглежда почти като технологичен рай със затвори все едно застинали в Средновековието. Севернокорейците в този филм пък говориха с еклектична смесица от клишета, точно по формулите по които американците се опитват да разбират комунизма и заради които са обречени никога да не го разберат. Те измъчваха Бонд, а той гордо изобщо не ги разбираше и ги мразеше така, че тийнейджърките постоянно да се питат дали Пиърс Броснан е тренирал специално за този филм. Та струва ми се, че САЩ отново изпадат в ситуация като тази от филма – дрънкат с оръжие и заплашват една държава, която биха изтрили от картата дори и ако някой американски генерал с хроничен запек ръководи бойните действия. Но това са части от политическата игра на 21 век, а те се нуждае от остра символика, от красиво звучащи фрази и маниакално количество лудост. Имам предвид, че САЩ изобщо не знаят коя е Северна Корея, те си имат своята фантазия за нея, заклещени са в клишето си за тази страна, и раждат единствено реплики и сценарии наподобяващи пиеса на абсурда. Това е прекрасно, защото по този начин те направиха в моите очи Северна Корея една от най-поетичните държави на планетата. Как иначе да наречем тази част от прословутата „ос на злото” след като никой не знае нищо за нея, но пък за нея се сипе словесност достойна дори и за описанието на тъмните герои от „Властелинът на пръстените”.

Ако трябваше аз да си избирам враг сигурно Северна Корея щеше да е последната държава в моя списък. Просто те, севернокорейците, изглеждат толкова дребнички, тихи и прилежни, затворени в собствения си свят с различен календар, приклещени в лабиринтите на идеята чучхе, с лидер за който половината свят се съмнява, че отдавна е мъртъв, а другата половина го подозира в тайно западничество и възхищение пред холивудскиту филми. Какво лошо има в това една държава в този развълнуван и гневен свят да се опита да изстреля своя ракета, при това с име звучащо като хайку? В американското световъзприемане очевидно тези действия трябва да бъдат санкционирани. Не напразно друга част от репортажите се опитваха да представят ракетата като едва ли не някакъв мит, а част от анализаторите твърдяха, че тя е паднала в мига в който е литнала. Американското съзнание прекрасно може да живее с двете отричащи се реалност – че ядреният апокалипсис наближава и, че всъщност ракетата изобщо не се е отлепила от земята. От една страна е хубаво, че заплаха има, от друга страна егоцентричната мания на онази част от света не може да допусне, че една дребна и прилежна държава е в състояние съвсем самичка да погледне към космоса и да се опита да го покори. Същото се случи преди няколко месеца и с иранската ракета. Представям си какво му е на Обама – случи му се да бъде лидер в свят в който джуджетата, дори и джуджетата се научиха да изстрелват ракети, които като кукиш сочат към лицето на Свръхсилата.  И така се раждат катастрофичните новини, че ядрената гъба в съдбовната форма на севернокорейска ракета приближава към света с невероятни темпове...

В истинският живот, въпреки, че дълго можем да спорим, кой точно живот е истински, може би трябваше да изкарам цяла вечер на терасата и да гледам вдъхновено черното софийско небе, което три огромни тополи съвсем леко ми запречват. Ако видех движеща се звезда щях да знам, че това е севернокорейската ракета, но нямаше да се уплаша, а щях да се зачудя кой ли бог на тази дребна и скучновата държава ме е осенил с вдъхновението да видя този космически уред с поетично име. Естествено аз не го направих. Навън вече е топло, но пък цяла вечер висене на балкона със сигурност щеше да ми докара поне две телефонни обаждания в полицията за воайорство. Живеем в непоетичен свят и съседките ми сигурно не биха разбрали политическите ми трепети. Това е проблемът и на затъналите в маниите си янки. Хубаво е от време на време да си отварят очите и за нещо различно. Тези дни попаднах на едно изящно корейско съвременно стихотворение.

ЛЯТНОТО УТРО, В КОЕТО ДЪЖДЪТ СПРЯ

Ким Гуан-Сон

В деня, когато дъждът спря,

ясното небе слезе в езерото,

сътвори лятното утро

и се превърна в хартия

от зелената сянка

на дърветата...

Златните рибки пишат стихове...

Златните рибки пишат стихове. Американците не четат поезия. Това е проблемът. Между другото поетът може и да е от Южна Корея, но фантазия родила пишещите златни рибки вероятно може да плаши. Но единствено и само Джеймс Бонд. Ние – другата, тихата, малката част от човечеството предпочитаме да се наслаждаваме на кроткият образ, който обобщава цяла култура... Всъщност спирам да пиша и излизам на терасата... Не ме интересува полицията, нито съседите, трябва да видя ракетата. Защото когато светлините й пробягат сред другите звезди, аз ще знам на практика, че светът е красивото място за което го мисля...