Изборното законодателство в България винаги е било източник на безкрайни страсти, поле на невероятни спекулации, тема на хиляди интриги и подозрения, възможност за много политици да демонстрират мускули и сарказъм, но сагата около него винаги е приключвало в нещо като черна и побългарена пародия на „Параграф 22”.
Всяка една партия досега е идвала на власт с няколко красиви обещания. По-високи доходи, сигурни старини, нов морал и други. В списъка на обещанията, които хващат окото на народа винаги се поставя и идеята, че „този път, веднага след спечелването на изборите, започваме работа по ясни изборни закони, които да осигурят максимално честна атмосфера и представителност и няма да отлогаме тежката работа за края на мандата”. Тази фраза се повтаря с упоритостта на индийска мантра. Но пък се изпълнява точно както се изпълнява обещание в традициите на Балканския полуостров – тоест никога или винаги, ама винаги в последния момент и то набързо, колкото да не е без нищо.
В този смисъл 40-ото Народно събрание не наруши черната традиция изобщо да не погледне изборните закони до самия си край, независимо от това, че темата никога не слезе от дневният ред на хората, а и на политиците. После – от януари насам в остър дефицит на парламентарно и управленско време, изведнъж всички партии се сетиха, че изборното законодателство е останало непипнато и за кратко бяха нахвърляни десетки идеи, една до една звучащи красиво и почти поетично. БСП предложи поне 31 от депутатите да се избират мажоритарно. ДПС изведнъж подкрепи това предложение. НДСВ пък настояха да се засили преференциалният момент във вота, за да може всеки избирател да си пренареди листата, както иска. Опозицията не излезе с някакви конкретни идеи, но намери причини също да се изказва. Новосформираната група на Яне Янев „Ред, законност, справедливост” пък предложи коалициите да влизат в Народното събрание с по-висок праг, около 8 процента, а не 4 както за самостоятелните партии. В светлините на избухналите като гранати идеи повечето хора не успяха да разберат, че няма никакво време за промяна на изборното законодателство, а още по-интересното е, че нито една от партиите не държи то да се променя особено. И така изведнъж от заседанията на комисията по изборите долетяха трагичните вести – депутатите там посякоха мажоритарния вот, което доведе след себе си и това, че прагът за коалиции също не се вдигна, а преференциалното гласуване остана на хартия някъде по депутатските папки. Сега вече е пределно ясно, че в България ще се проведат едни класически избори – с бели бюлетини, пропорционална система, избирателни списъци, пълни с мъртви души и с кандидати, които вече сънуват нови четири години през, които ще са защитени от хладните бели стени на българския парламент, през които трудно прониква усещането за реалност, а често и за срам.
Нежеланието за промяна на изборните закони може да бъде разчетено като обикновен мързел или пък като някаква неясна вяра, че сложните избирателни системи не са за неукрепналата душевност на българите. Обаче истината е, че вероятно обяснението е по-зловещо, колкото и да не ни се иска да го кажем – това е пореден знак, че така наречената политическа класа успешно върви към окончателния опит да се превърне в самовъзпроизвеждаща се каста, като кастата на древните индийски брамини например.
Мажоритарният вот не е универсално решение на нито един проблем по земята, но поне дава знак че част от политиците искат да носят индивидуална отговорност. Преференциалното гласуване е сложен, тежък и трудно разбираем механизъм, но поне показва, че политиката се опитва да върви в посоката на гражданите. Сега, когато повечето добри идеи останаха само като хубав спомен по страниците на вестниците, вече ясно се вижда тъжният факт, че всички партии останаха доволни от липсата на време за промяна. Просто, ако има нещо, което със сигурност можем да наречем български модел – това е нищонеправенето по отношение на развитието на демокрацията. И резултатът е тъжен. Хората не отиват да гласуват. Защото им е писнало. Британският журналист Джеръми Паксман в един свой коментар бе отбелязъл, че истинското кредо на английският кротък консерватизъм гласяло „Няма проблем, който да не може да бъде решен чрез активно бездействие”. България няма традиции в мъгливия албионски консерватизъм. Но пък бездействието се превръща във водеща черта на много от нещата, които правим. Това няма да ни превърне в просперираща страна като Великобритания. Най-вероятно е бездействието просто да ни оставя в любимата поза на българските политици – стоящи на едно място, непомръдващи във времето, докато заплатите им текат, любуващи се на своите лица по вестниците и телевизиите и мечтаещи времето винаги да спре докато са в състояние на това кротко и алчно щастие...
No comments:
Post a Comment