Friday, April 17, 2009

Тъгата на подменената история

(Явор Дачков и Жан Виденов – 12 години по-късно)

 

Трябва да започна този текст с един по-дълъг цитат, защото този цитат бележи нещо като символичен край на цяла една митологизирана епоха в българската политика. Краищата на политическите процеси са нещо, което обикновено трудно забелязваме, заради това си струва да прочетете по-долните думи:

 

Имаше само един, така да се каже, бунт – през 1997 година, но той беше породен от това, че изчезна хлябът и хладилникът се оказа празен. Другата, моралната окраска, дойде по-късно. Днес обаче вече знаем, че всичко се е случило по сценарий. Виденов е бил бламиран от някакви кръгове в собствената му партия... Въобще, тази история е много по-сложна. Дълго време споделях черно-белия възглед за нея, защото бях участник на площада и ми беше много лесно да кажа: ‛Ние изметохме комунистите, тра-ла-ла...‛ След това се оказа, че Виденов е по-скоро положителен, отколкото отрицателен герой; че олигархията е преценила, че интересът й е на друго място... Някак си историята е винаги по-сложна, отколкото си я представяме.

 

Това са думи на журналиста Явор Дачков пред вестник „Култура”, човекът, който дълги години смятахме за глас на десницата, за нейно лице, за устремен фанатичен десничар, за председателят на клуба на феновете на Иван Костов. Днес той нарича Виденов „по-скоро положителен герой”. Това не хвалба за бившия премиер, а наистина е осъзнаване за една трагична реалност – че в българската политика често доминират интереси, които успешно се крият зад гражданите, но имат твърде малко общо с тях.

Историята наистина винаги е по-сложна, отколкото си я представяме, защото рядко можем да осъзнаем всички аспекти от нея. През бурната 1997 г. понеже не бях опиянен от мита за Костов и за справедливото СДС имах очи, за да видя, че ставаме свидетели на уличен театър, чиито драматурзи никога няма да си подадат носа навън на студа. Явор Дачков се оказа много по-умен човек, отколкото предполагах, защото най-трудното нещо на този свят е да признаеш пред себе си, че си живял в заблуда. Много е трудно да се обърнеш с гняв назад и ясно да видиш грешките си.

 

Българската политика се оказа едно постмодерно мистериозно чудо. Тя попадна в плен на собствения си разказ за нея и не можа да излезе от него. Този наратив я вкара в някакъв фантастичен трилър в който Виденов бе нещо като управленски аватар на Сатаната, а Костов, боецът на светлината изправен срещу него. Зад всички политически клишета и тежки травматични фрази се крие именно този сюжет. Снежната приказка започна през 1997 г. с един изпотрошен парламент, въпреки че Виденов вече бе подал оставка... Проблемът на това начало, което е красиво и вероятно романтично в нечии съзнания е, че никой не може да обясни как този драматичен старт доведе приказката до нейното днешно състояние. Това е пропаст в смисъла, която може да бъде обяснена само с това, че началото е било много по-порочно и съвсем напълно лишено от романтика. Историята винаги е по-сложна отколкото си я представяме.

 

Дачков описва един тягостен сюжет от днешна гледна точка. Това е разказ, който предава старите събития, но от дистанцията на времето. Подобен тип повествование винаги е обагрено от тъгата на познанието. Бъдещето е единственото място на което историята е ясна и това прави интервюто на Дачков толкова тъжно. Защото той поставя филма по нов начин. В един момент Виденов става положителен герой, не защото е успял като управленец, а защото просто не се е поддал докрай на олигархичните кръгове около него. Това е морално завръщане в историята. Времето в което вече не говорим за политика, а за ценности. През 1997 г. никой не можеше да даде тази гледна точка, защото тогава тя беше невъзможна. Политическият сюжет обаче е тъжен, защото той описва една постоянна загуба – как гражданите губят политиката от професионалните манипулатори и самозабравили се партийци. Можем да направим още една стъпка напред в този анализ – това е драмата на хората, които разбират, че никога не са притежавали политиката. Политиката винаги е била в ръцете на една смешна  и жалка група от хора, които са си подавали сюжети, разменяли са думи, докато са си делили властови ресурси. Това е порочен кръг, който задава съвсем различен поглед към всичко, което се е случило след революционното минало. Когато освободим историята от патоса на неосъществените клишета, от емоцията на младите енергии, ще видим, че това е разказ за вечното промъкване на злото във всяко гражданско начинание. И така всъщност аз не тълкувам думите на Дачков като реабилитация на Виденов. Виденов едва ли се нуждае от реабилитация. Думите на Дачков са обвинение към онези, които подмениха историята и то пред очите на всички.

 

В крайна сметка – на пръстите на едната ми ръка се броят интервютата, които са ме накарали да се замисля, но това определено е сред тях. И по странен начин установих общото качество между левите и десните идеалисти – в България това общо качество е празнината, която те чувстват от липсата на автентична политика. Светът, който ни поднесоха, се оказа свят на думи без смисъл, на послания, изпразнени от съдържание, поднесоха ни киносага в която Дарт Вейдър беше положителният герой, накараха ни да живеем в обърнат свят и да търсим смисъл, там, където никога не е можело да го има. Днес фигури като Виденов бяха изтласкани в маргиналните политически пространства, а тепърва трябва да започнем да говорим за тях. Защото животът се осъществява когато намерим начините да го изразим с истинските думи. Наскоро гледах кастинга за едно предаване по БНТ, което има за цел да търси бъдещите политически лидери на България. Изтръпнах целия от ужас. Това, което трябваше да бъде бъдещето на страната, говореше именно с подменените думи, предъвкваше клишетата и в крайна сметка тези млади хора с много думи успяваха да не кажат нищо. Досега говорехме за тъга. Тук вече можем да говорим за престъпление. Защото подмяната ни натресе още едно поколение, което ще се лута в пустинята като древните евреи, само че никога няма да стигне до Обетованата земя.

 

Светът днес попадна в своята мъртва точка и трябваше да преоцени самия себе си и да разбере какво го вкара в мъртвото течение на кризата. В България никога няма да проведем този разговор, докато не изясним за себе си нашето най, ама най-близко минало. И трябва да отговорим на най-простичкия въпрос – „Какво точно се случи и по чия вина беше всичко?”. Доскоро имах лесни отговори на него. Сега обаче съм наясно, че отговорът е много по-сложен и от него ще боли. Защото всички са виновни. И това са много конкретни вини, които могат да бъдат изброени. Защото всички подменяха историята и прецакваха политиката. Но в крайна сметка – и заради това си струва безумно да вярваш, че промяна е възможна и ще дойде – светът не може да бъде подменян безкрайно дълго. Просто историята винаги е по-сложна, отколкото си я представяме. Нима това не е прелестно?

2 comments:

george dimitrov said...

http://www.youtube.com/watch?v=m-GJR6gPZDA

george dimitrov said...

гледах ви филмчето с "десния" явор , та се сетих как може да се прави филм по опорни точки , от които и ти и дачков така напоително се възмущавахте , но не се посвенихте да си конструирате целия пасквил върху тях... http://www.youtube.com/watch?v=m-GJR6gPZDA