Поражението на Батман

(злото, което шества по света или защо никога не е имало друг шанс за Хийт Леджър освен да умре след като игра Жокера)

Винаги съм се питал възможно ли е човек да умре, защото се е добрал до някакво нездраво знание за живота. И никога не съм имал отговора. Вече обаче подозирам каква е истината. Тя не е добра.

Преди около месец и половина гледах за първи път филмът „Черният рицар” – поредната серия от безкрайните приключения на Батман. Преди два дни го гледах отново. И вече знам защо Хийт Леджър, актьорът, който пресъздава образът на главния злодей Жокера, умря след този филм.

Леджър прави ролята на своя живот в него. Тази роля е толкова зашеметяваща и така дълбоко брутална, че на практика никога не е имало начин той да оцелее след нея. Леджър трябва да играе във филма герой, който е олицетворение на абсолютното, безпричинно и винаги нараняващо зло, което сякаш съществува в света от самия му зародиш. Това зло е толкова огромно и така нелогично, че вече намеква за изначален дефект на самия свят. Нямам представа какво отнема на един актьор да изиграе такава роля. Подозирам обаче, че младият Леджър е надникнал в дъното на душата си и независимо дали е искал или не, е открил там разковничето на това зло, неописуемо като природно бедствие и зловещо като неочаквана смърт. Това е роля, която преобръща целия ти живот, защото ти показва, че животът е постоянно надвесен над пропаст. В края на тази пропаст има цял океан с праисторически чудовища с лъщящи зъби, които с блеснал поглед се взират и чакат някой да поеме с вик пътят надолу.

В първия Батман, който бе сниман толкова отдавна, че момичето на супергероя бе позабравената вече актриса Ким Бейсинджър, Жокера се появи за първи път като кинообраз. Той бе изпълняван от гениалния Джак Никълсън. В онзи филм обаче злодеят бе съвсем друг. Жокера там бе рационално зъл, продукт на мафията, който по стечение на ненормалните обстоятелства бе открил лудостта в себе си, но така или иначе злото му бе продиктувано от някакви прагматични съображения, а старият ветеран Никълсън се бе постарал да вложи допълнително в образа солидно количество черен хумор, малко ирония и две-три щипки гняв, които по вълнуващ начин изграждаха един съвсем различен, но в крайна сметка - разбираем злодей.

„Черният рицар” е съвсем друг. „Има хора, които просто искат да гледат света да гори”, получава като предупреждение Батман от своя първи приятел и верен спътник Алфред. Жокера в този филм е герой като пожар, който не пощадява нищо край себе си. Той е бедствие сякаш дошло от ада и неискащо да си тръгне. Злото в него е така всеобхватно, че в един момент вместо екшън може да се насладим на този Батман като на метафизичен трилър, изправящ ни зловещо срещу изначалните пукнатини на битието, откъдето вее единствено вледеняващ хаос. Леджър прави тази роля със зашеметителен хъс и общо взето благодарение на него всички останали герои просто изчезват от екрана.

„Аз съм агент на хаоса, а има едно нещо, което не може да се отрече на хаоса – той е справедлив” – това е една от репликите на злодея, които запомних. Всъщност хаосът никога не е справедлив, защото той е състояние към което не могат да бъдат приложени морални категории. Хаосът радикално променя живота и е ултимативният разрушител на правила. Това не е нито справедливо, нито несправедливо. Хаосът просто е. Всъщност именно тук се намърдва една още по-голяма степен на зловредно знание до което Леджър чисто емоционално се е докоснал – хаосът и, ако приемем хаоса за едно от лицата на злото, може да създава различно битие в което няма да има място за нито един от нашите морални или идеологически етикети. Това вече е антисвят до който можем да се докоснем именно докато пропадаме в пропастта, където чудовищата с блесналите очи ни чакат, но вместо да пищим от ужас за целта трябва да се смеем демонично.

Не пресилвам нещата. Докато пиша това спрях няколко минути, за да премисля дали не драматизирам твърде много ролята на Хеджър и неговото велико изпълнение, тази лебедова песен на злото, чиято симфонична съвършеност той е уловил и предал. Мисля, че изобщо не изсилвам...

Вижте, най-големият проблем на всички комикси за супергерои е именно образът на злото. Злото в комиксовите светове е толкова огромно и така голямо, че винаги се нуждае от супергерой, за да бъде спряно. Сам по себе си светът винаги е немощен, несъвършен, уплашен, ужасен, дъждовен и тъжен, за да спре развилнелите се стихии на злото. Трябва ни герой равностоен на това зло. И именно тук се получава пробойната, защото в реалния свят ние нямаме такива герои. Няма откъде да дойдат. Докато постоянно сме свидетели на мащабността на злото, както и на нелогичните му проявления, които парализират мисленето.

Леджър обаче прави следващата стъпка в изграждането на образа на злодея. Жокера, както никога досега, е обяснител на своите действия. Това не са обяснения, които ни помагат да си изясним въпроса, но показват ясно степента на злото, която се е появила в този свят и вече не може да бъде спряна. Злото в тази форма няма история, не напразно Жокера няколко пъти разказва различни варианти на това защо устните му са разрязани като зловеща усмивка. В крайна сметка това не са обяснения на злото, а само начин да се изясни, че то просто не се нуждае от никакво обяснение. Злото е тук, не може да бъде спряно и не е ясно как да го победим. В това отношение „Черният рицар” е много тъжен Батман. Защото доброто не знае как да тържествува. И не е ясно дали тържествува изобщо. То може би е някъде там, но стихията на хаоса, агентите на хаоса, нелогичното и непредизвикано зло, отвързаната хрътка на ада, в крайна сметка се оказва с пъти по-силна, обречена на радикална метафизична победа в един свят, който може да заспи нещастен и да сънува постмодерни кошмари, защото героите от комиксите нямат шанс с радикалното зло.

В един момент талантът на Хеджър го подхлъзва в пропастта и най-вероятно той е видял чудовищата в океана и се е огледал в блесналите им очи. Когато чух, че е починал от „случайна” свръхдоза лекарства и когато някой сподели, че ролята му на Жокера го е шокирала и почти изцедила, това ми се стори като нелепа шега или като опит посмъртно да героизират един артист. След като съм гледал филма вече знам, че е истина. Той е бил пътник още докато са му давали да играе тези зловещи реплики, а всяка една води до друга, а тези реплики в комбинация показват, че светът е почти обречено място след като в него може да се появи някой като Жокера. Знаете ли какво – Леджър със сигурност не е бил нещастен, че умира. Човек натоварен с такова свръхзнание до което се е добрал той не може да оцелее дълго... Тъжно, но факт.

Филмът „Черният рицар” не свършва със смъртта на Жокера. Свършва с това как Батман кара футуристичния си мотор из улиците на Готъм сити и е преследван от полицията. Чудно ми е дали зрителите, които гледат този филм осъзнават, че това е тъжен край. Батман се е провалил. Това е почти поражение. Защото фактът, че е арестувал носителят на злото съвсем не означава, че е спрял каквото й да е зло по този свят. Камю твърдеше, че трябва да си представяме Сизиф в неговата върховна мъка да бута постоянно камъака щастлив. Аз пък твърдя, че трябва да си представяме Батман в мига на неговата победа тъжен. Само така във филма би имало някакъв баланс. А може би и донякъде, само така духът на Леджър би получил упокой.