(упражнения по нарцистичен черен хумор и политически дивотии)
В книгата „Преследване на дива овца” на японският писател Харуки Мураками пред главният герой стои едно много тежко и съвсем леко мистично изпитание. Между овцете в цялата островна държава той трябва да открие една-единствена овца, която има родилно петно във формата на звезда на гърба си, а за нея се предполага, че има мистични сили да овладява житейските енергии на хората. Иронията в невероятната книга произтича оттам, че възложител на задачата е сивият кардинал на японската десница, техният идеолог, който е обсебен от образа на тази овца със свръхсили и е готов на всичко, за да я открие. Той вярва, че в нейния образ е закодиран по някакъв начин основен смисъл на неговия живот.
Нямам основание да се съмнявам в литературните инвенции на Мураками. В неговите книги мистичното се осъществява по спокоен и почти ежедневен начин и това ми допада в миговете в които самият аз вярвам, че чудесата не идват като лозунг, а просто като ежедневие. Подобна вяра обаче едва ли често озарява редовите седесари в България. Те изведнъж се отзоваха в култовата роля на мистичната овца от японския роман. Защото неусетно и по чудотворен начин СДС изчезна от политическата карта на България. Ей така, вече го няма... Няма го! Тук отново станахме пленници на историческата илюзия, че големите дати крещят сами за себе си. Нищо подобно – събитие с епохална значимост като превръщането на СДС в невидим политически субект протече много кресливо, но никой не забеляза чудото докато то не блесна с цялата си прелест пред нас.
Винаги съм си представял, че СДС ще изчезне с голям съдебен процес – да, знам, глупава фантазия, но си е лично моя и затова я споделям – а то изчезна с юридическа драма с художествени измерения, която обаче бе лишена от филмовият драматизъм на моята мечта. СДС просто заприлича на мистична овчица с клеймо на гърба, която се втурна бясно из политическото пасище, понеже усети, че Гергьовден наближава, а тя не се е погрижила да отслабне достатъчно, за да може незабележимо да се измъкне от лапите на кармичните касапи. Кармичните касапи са странно справедливи. Не прощават дори на опосканите политически партии, взели-дали богу дух. В това има известно успокоение.
Когато СДС изчезна от политическата карта, това веднага превърна тази партия в явление от мистичен порядък. Тя има двама лидери и няма двама лидери. Тя съществува физически, но не и законово. СДС е в някаква си там коалиция и същевременно го няма в нея. Подобна партийна шизофрения никой не си спомня и заради това е интересно да наблюдаваме политическите гърчове, които описват сложни интегрални движения и завладяват конспиративни пространства с невероятна пъргавина. СДС ми напомня по нещо на кабалистичен ритуал. Посветените в Кабала вярват, че произнасяйки текстовете от Тората човек може да вникне да самото дъно на мирозданието, да го проумее в революционен порядък и да го завладее дори. Със страстта на древен еретик, ослепен от пустинните пясъци, лидерът, нелидер на СДС Мартин Димитров като кабалист започна да произнася „ДПС, ДПС, Доган, ДПС, ДПС, ДПС” сякаш повторението на тази фраза е в състояние да обясни рязко света и да го подреди внезапно по правилен начин. Не успя. Дори в мистицизма си има правила и ритуали, които да следваш, а какво остава за тъмните и неясни дебри на правото. СДС си повярва, че стои над думите и думите след това го унищожиха.
Когато героят на Мураками тръгва да търси мистичната овца из полуостров Хокайдо на Япония, той по някакъв странен начин знае, че това пътуване ще промени живота му. Така Мартин Димитров би трябвало да знае, че на тази красива планета, потънала в момента в пролетно безвремие и усещане за вечност, единствената жена, която може да прецака партиите по ехиден и очебийно комедиен начин е едрогърдата мацка с превръзката на очите, носеща религиозният псевдоним Темида. Темида е коварна мадама с богата биография. Тя е дъщеря на Уран, който е първият владетел на небето и на Гея. По някое време си ляга и с Зевс от който ражда три дъщери, което намеква, че животът в божествените измерения освен твърдост на характера е и придал и възпитателни черти на майка. Тази древногръцка мадама очевидно все още е жива някъде там насред каменната пустош на Олимп и зловещо прицели слепият си поглед в Мартин Димитров и остатъците от неговата партия...
Мисля си, че всички конспиративни теории, които Мартин Димитров изговори, глупостите за държавен преврат, идеята, че някой прави тъмни конспирации срещу неговата партия, халюцинациите, че демокрацията в България е в опасност и гадните писъци, че животът е несправедлив, са сюжет, който дори Мураками не би могъл да опише, въпреки, че се е отдал красиво на черни фантазии на тема : „за какво биха могли да мечтаят десните идеолози”.
Мураками не би го измислил, но древногръцкият сюжет е налице. Защото в стремежа си да получи цял свят, Мартин Димитров постигна едно-единствено нещо – осъществи древното като драгалевска теменужка въжделение на Иван Костов СДС отново да му падне в ръцете. Сега телесата на синята партия са в ръцете на бившия син лидер. Картината обаче не напомня пиета, където Света Богородица страда за своя свят син, а по-скоро напомня за евангелие на сатаната, защото Костов е силен, всъщност единствено тогава е силен, когато държи противниците си за въображаемите политически топки и може да ги върти в каквато си посока иска. Мартин Димитров смята, че съдбата е несправедлива? О, нека да почака още малко. Сегашните мигове ще му се видят изпълнени с щастие.
Иван Костов е щастлив аналог на Иван Грозни. Иля Репин рисува картина на този митологичен руски цар в момента в който убива сина си и го рисува с разкривено от тъга и ужас лице. Костов няма накъде да помрачнява, защото светът се случи по красив начин за него. Той уби СДС един път, при това ефектно, все едно им метна лимонка, а сега има шанса символично да го убие втори път. Това е особен вид черна епистемология. Епистемологията е философският термин за науката за познанието. От първият миг на човешката цивилизация философите спорят докъде могат да се простират границите на това познание. Ами Костов няма защо да се пита това. В момента той има символният шанс, а историята трагично обожава повтореният, да застане в позата на Иван Грозни и окончателно да прибере СДС в гардероба на българската история, където и без това се е натрупал прекалено много прах от скритите вътре скелети.
Не бива да ви казвам как свършва романът на Мураками. Защото в момента го чета отново. Човек трябва да се опитва да чете книгите в различно състояние на духа. Книга, която четеш тъжен не може да е като същата книга, когато я четеш развеселен. Та хората препрочитат книгите водени не от надеждата, че ще научат нещо ново, а че мистичната природа на битието ще направи така, че книгата да свърши по различен начин. Същото е и в политиката. Седесарите, които са гледали този филм по стотици различни начини, сега го гледат отново и сипят думи като молитви и коани с надеждата, че вселената този път ще го приключи различно. А това просто няма да се случи, защото чудесата, както вече споменахме и като самият Мураками е разбрал, идват тихо, незабележимо и красиво, а ти го осъзнавш като чудо едва в миговете в които си спомняш като минало за него. В това е драмата на СДС днес. Тяхното чудо остана в миналота и днес по никакъв начин не може да бъде повторено, независимо от кабалите, драмите, скандалите и неуморното преследване на мистични овчици по по необятното поле на българският абсурд.
Когато Мураками е пишел своят роман, на света не е съществувала най-мистичната овца. Тя се казва Доли– първият клонинг. Онзи ден в Уикипедията с потрес видях, че там пише дори рожденната й година – 1996 г., както и годината на смъртта й – 2003 г. Дори пише датата на смъртта – 14 февруари. Тази мистична овца, избрала си да умре точно на празника на влюбените, има своите прилики със СДС. От първия миг на живота си Доли се превърна в обект на медийно внимание на което едва ли някога друга овца ще се радва в историята на тази вселена и общо-взето донесе толкова популярност на вида си, че вероятно е допринесла за глобалното увеличаване на вегетарианците със удивително миловидния си вид. Не знам дали някой е страдал за Доли в миговете на нейната смърт. Иска ми се да вярвам, че някой искрено е тъжал за нея, защото така светът ще изглежда по-добро и истинско място. Но се изпълвам с неясни подозрения и черна конспиративност, че за СДС никой няма да тъжи особено много. СДС и без това в последните години приличаше на лудия роднина, когато психиатрията упорито отказва да прибере. От една страна не можеш да го оставиш на улицата, а от друга – в къщи само ти вдига шум и бръмчи с пръст по устните си. Та виждам и особена справедливост в това, че никой няма да тъжи за СДС.
И така. Почти не знам как да свърша текст. Не защото не съм измислил край, а защото съм в твърде добро настроение, за да го опиша по начина по който съм го измислил. Заради това ще жертвам гениалната си идея и брутално ще завърша с един съвет към всеки седесар, който е стигнал дотук (хайде, хайде, поне един от десет ще се излъже да дочете докрая, за да види каква дивотия още може да измисли нахалният комунист): Спомняйте си за СДС като за овцата Доли – в красивите мигове на неговата слава, когато светкавиците бляскаха, властта предстоеше да се случи, имаше много надежди, много радости викове, а кармичните касапи бяха твърде далече, за да вярваш по какъвто и да е начин в тях....
No comments:
Post a Comment