Литературни преврати в СДС

(Кога и как синята партия се отказа от Солженицин?)


Преди няколко дни имах невероятното удоволствие да хвана случайно по Нова телевизия участието на лидерът на СДС (всъщност казвам това условно, защото в юридическия свят подобна партия просто не съществува) Мартин Димитров в предаването "Стани богат", където той бе подкрепен от шефа на Института по пазарна икономика (това е нещо като обиталище на демони, които сляпо вярват в идеите, които ни докараха кризата) Красен Станчев. Предаването си течеше лежерно със спорадични изблици на интелектуалност, когато пред Мартин Димитров се изправи един великолепен въпрос. В него се питаше къде точно се развива действието във великолепната повест на Александър Солженицин "Един ден на Иван Денисович" и вариантите бяха няколко - в затвор, в подземие, в трудов лагер, а последната възможност не мога да си припомня точно, но така или иначе всеки литературно компетентен човек знае, че действието се развива в трудов лагер.

Това се знае от всеки литературно компетентен човек, но вече няма как да включим в това число Мартин Димитров. Защото вместо веднага да даде отговорът, той се оплете в неясни обяснения и търсене на начини да излезе от тази ситуация по логически път. Защото синият лидер не е е чел "Един ден на Иван Денисович". Знаете ли, за мен това е шокиращ факт, въпреки, че част от хората с които го споделих твърдяха, че леко пресилвам нещата. Аз обаче смятам, че видяното е шокиращо и би било сравнимо с това някой да види, че американският президент не е чел конституцията на страна си. 
В най-мрачните времена на тоталитарното безвремие Солженицин бе един от първите, които с цялостното си поведение и неприемане на системата зададоха нещо като морален кодекс на отхвърлянето на системата. Руският писател стана глас на всички, които формулираха своето недоволство, именно защото първи показа, че една личност може да се изправи срещу един режим и да го победи със силата на своя дух и слово. В този смисъл всеки, ама абсолютно всеки лидер на СДС има като своя морална отговорност като минимум да познава Солженицин, защото неговата партия, ако тръгне да проследява корените си (не че днес на тази несъществуваща формация и пука за нейните корени) бе създадена от хора, които в мъгливите дни на българското безвремие най-вероятно са намирали сили да отстояват своите идеи именно в думите на Солженицин и в неговата литература.
Обаче Мартин Димитров не е чел "Един ден на Иван Денисович", въпреки, че се опита да демонстрира обща култура на тема Солженицин и политическите му възгледи, както и отхвърлянето на комунизма, което е показал Нобеловият лауреат. С което само си вкара допълнителен културен автогол, защото показа шокиращо непознаване на пътя на късния Солженицин, който завърнал се в родната си страна изведнъж преоткри идеите за великата мисия на руския народ и написа доста книги по тази тема, а по-културният седесар най-обича да мрази точно тези идеи, поради вкоренения в себе си расизъм на тема Русия. Това обаче можем да го подминем, защото не е задължително човек да следи жизнения и идеологически път на всеки писател.

Предполага се, че десницата днес се крепи не само на отхвърлени икономически постулати, но и на някакво споделено културно знание. Една от основополагащите тухли на това знание трябва да е "Един ден на Иван Денисович". Ето защо Мартин Димитров ме шокира, защото освен неподготвен политически, той се оказа и неподготвен интелектуално човек. И, ако съм склонен да простя на политически лидер различия в идеите, никога няма да мога да простя на който и да е председател на партия културни пропасти като тази, която демонстрира младият седесар.  
Мартин Димитров успя да фалира морално много отдавна в моите очи. Но смятам, че сега фалитът му трябва да е очевиден и за мислещите седесари. Те, основно те, не би трябвало да прощават лесно факта, че лидерът им не познава творчеството на Солженицин. Някои неща просто са задължителни в този кратък и възхитително хубав живот.

Липсата на литературна култура означава и липсата на политическа такава, защото политиката не започва от празно поле, а трябва да се гради върху ценности и идеи. Когато ценностите и идеите отсъстват от духовния кръгозор на един лидер, той попада във всички капани, които общественият живот може с щедра ръка да му предостави. И така се ражда феноменът Мартин Димитров, млад, но нестабилен, интилигентно изглеждащ, но духовно непросветен, дете на промяната, а всъщност фанатичен и истеричен. Това са все характеристики, които можем да изведем от факта, че той не е чел "Един ден на Иван Денисович". Малко по-късно политическата му нестабилност си пролича дори още по-ярко. На въпрос на водещия как би обяснил един ден на дъщеричката си защо дясното е по-добро от лявото, лидерът на СДС заговори за данъци и осигуровки. Когато сведеш цялата политика до данъци и осигуровки веднага я лишаваш от реактивния заряд на идеите. Хората се вълнуват от парите в джобовете си, но без идеи животът просто не може да бъде интересен. В този смисъл видяното от мен представлява нещо като литературен преврат в СДС. Партията си е акостирала на някакъв странен бряг и не се интересува от културата вече.

Добре е да се чете. Трябва да се чете. Иначе дори и най-големият политик ще попадне в бездната на сривовете. "Един ден на Иван Денисович" може да бъде разчетена и като репортаж от ада. В крайна сметка Солженицин почти описва сцени от непонятен, адски живот в среда лишена от хуманност и подчинена на страха. И заради това иронията на края на книгата е убийствена. След описаните ужаси той казва, че денят за Иван Денисович е бил нормален. Животът в ада те приучава на други критерии за нормалност. И страшното всъщност идва от там, не от другаде. В крайна сметка нечетенето на Солженицин е нормално за лидерът на СДС. Един ден на Мартин Димитров. Цял свят да ми дават, не бих искал да живея и две секунди в такъв ден...