Превъплащенията на Сталин

(литературните клонинги на един диктатор и техните нощни отражения върху психиката на един графоман)

 

Образът на Сталин неусетно излезе от историята. В крайна сметка историците успяха да разнищят всяка дата в живота му, да се взрат във всеки негов момент или ключово решение, картографираха го като диктатор, като триумф на политическото зло, поставиха му кламери, хербаризираха го между страниците на дебелите книги и го оставиха там, като нещо неприятно към което не държиш да се връщаш особено често. Сталин обаче – ехидно чудовище, което знае как да държи призрака си жив – премина в литературата с едно дихание. Така той се изправи като пъзел пред редица писатели, които трябваше да свършат основната работа по неговия образ – да обяснят злото, политиката и мащаба на неговите мании. Това е задача, която се изплъзва на историята, защото датите не описват мотиви, а да не говорим, че мотивите са мъглива област, обитавана от чудовища и никой не е сигурен в реалните образи, а се води единствено от своето светоусещане. И така Сталин стана литературен проблем, който получи прекалено много отговори. Ето защо сега ще се постараем да синтезираме част от достигнатите изводи, за да се опитаме да ги разберем или отхвърлим, както и да си отговорим на архиважния въпрос -  в състояние ли е литературата да се вглежда в историческите физиономии и да разчете кипящата истина в тях.

 

 

1. Западният Сталин

 

Наскоро отново започнах да чета книгата на Марк Дюген „Обикновена екзекуция”. Взимам нея за пример, защото тя по удивително средностатистически начин обобщава нещо, което спокойно можем да наречем – „западна фантазия за Сталин”. Дюген е французин, роден в Сенегал и е прелестно сляп за едно голяма част от руската жестока и неописуема реалност през годините на Сталин. Въпреки това романът му, написан през 2007 година е доста убедителен. Дюген знае как да пише политическа литература, въпреки, че според мен наслагва няколко несъвместими сюжета в един роман.

В първата част на „Обикновена екзекуция” се появява и Сталин като герой пред 1952 г. Той вече е един разбит от живота старец, с немощни крака, осъзнаващ като кървав диктатор, че няма на кого да остави своето политическо инженерство. В този роман негов изповедник става една уроложка с екстрасенски способности, която облекчава болките на диктатора с магнетизма на ръцете си. Нека да се разказваме сюжета – въпреки дразнещите моменти, книгата на Дюген си струва да бъде прочетена – а да се концентрираме върху изграденият образ на Сталин.

Сталин при Дюген е един фанатично прагматичен човек. Диктатор, който си дава ясна сметка за всяко едно действие, не се извинява за него, но злото му е мотивирано от някакво нереална огромно желание – абсолютната власт. Абсолютната власт обаче предполага определена логика, дори и когато тази логика се изплъзва от сетивата на обикновените хора. Все пак пред своята нова изповедница в края на живота си Сталин твърди, че никой не е разбрал целта на терора – тя не е била да го отърве от врагове, а точно обратната – да създаде нови. Защото според него в този роман терорът трябва да се прилага в определени дози. Диктаторът по много картезиански начин твърди, че насилието трябва да е нереално за жертвите и едва ли не като мистично явление, но също така за прилагащите го то трябва да е почти научен процес. Логиката на Сталин, която Дюген гради е, че терорът държи обществото винаги на ръба на пропастта, а това ражда послушание, ражда лакейство, ражда дори мистична вяра в силата и способностите на този, който те е изправил пред ръба и не си наясно дали в следващия момент няма да те бутне в бездната. В „Обикновена екзекуция” Сталин е чудовище с мисия, но е диктатор, който се подчинява на обективните реалности на историята и не върви срещу нея. В книгата на французина дори самият злодей твърди, че е срещу атомната бома, защото след нея няма да остане нищо, а неговата велика цел, по-скоро свръхцел е да остане в историята.

В крайна сметка – и смятам това за слабост на книгата – Дюген описва Сталин като леко мистичен и нереален, но западен диктатор, който пази религиозно уважение към историческите процеси и приема част от тях като абсолютна даденост, която се случва извън нашите действия. Знам дори откъде на Дюген му е дошла точна тази характеристика на Сталиновия характер. От това, че Джугашвили е бил семинарист. Това, което Дюген почти няма как да подозира обаче е бездната от размисли и философски терзания, която понякога може да представлява православието в руската душа. Още навремето Бердяев много добре бе забелязал тази странност на своите сънародници като е отбелязъл, че руснакът цени святостта, а не истината. „И когато разбере, че не може да бъде свят, руснакът започва да се държи като свиня”, алармира философът. Точно това убягва на Дюген от литературния образ на Сталин. В крайна сметка по страниците на романа му шества един образ като математическа формула – изчислен, прилежен и подреден на рафтчето, което обаче едва ли може да бъде окончателната истина за Сталин и за неговата властова вакханалия. Все пак французинът е опитал да погледне неразбираемото зло в очите. Не мисля, че го е разбрал. А нашето съзнание е коварен механизъм, то придава на непознатият вид позната форма и така ни заблуждава, че е нещо, което можем да класифицираме лесно и по бодряшки начин да анализираме докрай.

 

 

2. Неземният Сталин

 

Съвсем различен е случаят с един друг Сталин. Този от невероятната поредица „Децата на Арбат” на Анатолий Рибаков.  Рибаков минава през преизподнята на сталинските лагери и вероятно тогава в душата му се заражда идеята да се опита да разбере този човек – така далечен и жесток в своята почти непоносима самота и жестокост. В крайна сметка се ражда поредицата  романът „Децата на Арбат”, както и продълженията му. Този роман има една интересна особеност, която на мен винаги много ми е допадала. Сталин там е пресъздаден почти изцяло като психологически герой. Тоест – Рибаков ни прави свидетели на неговите мисли, на логическите вериги с които този диктатор оплита света като неуловима и отровна паяжина. Тук вече Сталин е поне седем пъти по-усложнен герой от своя френски аналог. Защото природата на неговото зло съвсем не е рационализирана по хигиеничният картезиански начин на Дюген. Съзнанието на Сталин прилича на същество от друг свят. То има логика, но тази логика не може да бъде разбрана от нормален човек. Това е логиката на гиганта заплетен в звездите, на човека, опиянен докрай от своята мегаломанска представа за собствените си цели, амбиции и простор. Именно в този роман се появява прословутата фраза, която всъщност май Сталин никога не е изричал – „Има човек – има проблем. Няма човек – няма проблем”.Фактът, че днес всички с удоволствие я приписват на Сталин показва невероятен литературен успех за Рибаков. Значи той се домогва да някаква частичка от психологическият пъзел, който представлява диктатора. Защото в тази фраза е въплатена най-ужасяващата част от природата на сталинската диктатура – нейното желание за жертви. В крайна сметка, ако екстраполираме идеята за терора, то в своя брутален смисъл той цели да остави на земята единствено авторът на това насилие и никой друг. Рибаков е надникнал със своите литературни очи в съзнанието на диктатора и е видял единствено този мрак на самотата. Сталин обмисля внимателно света, но с нечовешка логика и така жертвите му сами се нареждат една след друга. Ако се замислим романът на Рибаков има почти мистично изражение, защото представя обикновените хора като жертва на този зловещ човек, който почти не може да бъде помръднат във пика на своето опиянение от насилието. 

Има един момент в романа, който винаги ми е правил впечатление. Там, където Сталин обмисля убийството на Сергей Киров. Сергей Киров е може би най-популярният сред болшевиките водач. През 1934 година, когато Киров е втори човек след Сталин в партията на конгрес на КПСС Киров получава повече гласове от Сталин за член на ЦК на партията. Това е прелом изобщо в отношението на диктатора към неговата опозиция. На 1 декември Киров бива убит в Ленинград уж съпругът на своя любовница. Преди това убийство обаче Сталин – представен ни като поредица от ужасяващи мисли едва ли не разсъждава за природата на вселената и за това как никой не бива да застраши властта му. Сталин в този си вид е литературен герой, който не може да бъде класифициран. Той е дълбоко стаено зло, като древно проклятие, което е неотменимо. Неговата рационалност тук е неразбираема, както е неразбираема всяка една отделна човешка душа. Романът е трагичен, защото показва и, че съпротивата срещу това зло, получило политически измерения, е възможна, но само с цената на това да се отдалечиш максимално от него. Някъде сред студовете на Сибир. Рибаков всъщност не се опитва да обясни Сталин. Той ни го показва с финото око на наблюдател, както бихме гледали някое насекомо под микроскоп. Този Сталин е зловещ като черна дупка, защото поглъща всичко.

 

3. Сталин като творец на вселената

 

И най-накрая съм си харесал един съвсем объркан, нереален и пародиран Сталин, който обаче също има своето право на литературно съществуване, а да не забравяме, че самият диктатор веднъж бе споделил, че „писателите са инженери на човешките души”. Този Сталин се подвизава в романа на Владимир Сорокин „Лазурната мас”. Това е роман, който трябва да бъде разказан леко, защото иначе няма да разберете Сталин в него. Действието започва в не дотам далечното бъдеще в Сибир, но в една изцяло китаизирана Русия, която говори на руско-китайски. Сред снеговете група учени клонират известни руски писатели, карат ги да пишат, защото са открили, че във вратовете им по време на творчески процес се натрупва мистична субстанция, която наричат „лазурна мас”. По-късно идват хора от миналото, за да откраднат тази мас. Те я предоставят на Сталин, в романа се случват много други неща, защото раелността в него е съвсем преобърната, но в крайна сметка в присъствието на Хитлер руският диктатор забива спринцовката с тази лазурна мас в окото си. И мозъкът му започва да расте. Расте много. Постепенно превзема Европа. Избутва столици в моретата. От тежестта му земята натежава и луната пада върху нея. Мозъкът продължава да расте. И расте докато не всмуква цялата вселена в себе си. Обичам много изречението, което следва след това апокалиптично описание: „И тогава Сталин си спомни за крушата. И отвори очи”.

Сорокин хиперболизира целият свят на Сталин, но момента с поглъщането на вселената е особено впечатляващ. Писател като него обича да си играе с литературата, но тук символът е твърде очевиден и въпреки черния хумор болезнен – в крайна сметка днес нашият свят – независимо дали го признаваме и не – е продукт и на този мозък. Защото светът никога не може да бъде същият след Сталин, понеже на земята се е осъществило много радикално политическо бедствие. Възникналата от мозъка на диктатора Вселена е обречена да носи неговите белези, неговите пориви и винаги да се завръща в някакво нереално състояние. Сорокин е гавраджия, така че не приемайте дори и това предупреждение твърде сериозно. То може да се окаже просто един красив следобеден виц. Но така или иначе това също е литературен Сталин с впечатляващо обемен мозък...

 

 

И така – каква беше задачката на минаването ни през тези три литературни трансформации на един политически кръволок. И аз не съм много сигурен, честно казано. Първият Сталин ме дразни, защото не е истински. Вторият е ужасяващ и се надявам да не бъде повторен в световната история. А третият описах заради внезапното ми подозрение, че ако историята за нововъзникналата вселена има дори е един микрон истина и тази вселена е архитектурно творение на един свръхголям мозък, то нима някога ще бъдем в състояние да разпознаем истинското зло, ако го видим на живо.

Всъщност написах това, за да мога да изкажа едно опасение, което не е мое като разбиране, но върху което мисля често. Ние сме свикнали да ръзсъждаваме така – Сталин създаде системата на терора и я упражни върху нас. Но – в задачата си пита и тук идва елемента на истински страх – ами ако Сталин е просто продукт на всички хора тогава. Ако просто е оглавил една система, която така или иначе би била създадена, а той просто се превръща в нейно олицетворение? Тогава истинският ужас е във всички нас, които сме способни да превърнем утопиите в такъв кошмар, заради дремещите в нас черни сили. Може би Сталин е предупреждение за това, което още не сме разчели докрай. Защото всъщност книгата я няма и ние дори не знаем буквите, но трябва да се досещаме по мигането на сенките и облаците в нас, че там, накъде има нещо, което ще се наложи да укротяваме, ако не искаме да повтаряме историята....

 

Дълго време мислих за позитивен край на тази графоманщина и  и честно казано не го измислих напълно. Но пък в крайна сметка  - и това го родих като идея късно вечерта, когато градът утихна съвсевм – понякога липсата на край е най-доброто нещо на тази земя. Напомня за безсмъртие. Както и дава усещането, че можеш да спечелиш всяка битка.