Моят Пловдив завинаги

Баща ми е решил да се мести в Пловдив в някакъв пролетен ден на 1985 г. И до днес историята пази няколко версии за неговото решение, на всяка от които в определени периоди от политическото си и емоционално развитие аз последователно съм вярвал. Първата, тоест тази, която считам и до днес за общоприета и следователно единствената валидна към настоящият момент е, че родителят ми в някакъв момент от своето битие се замисля, че Стара Загора, градът на липите, поетите и правите улици, едва ли е най-подходящото място за отглеждането на двамата му сина, които в неговата фантазия се нуждаят от много повече пространство, интелектуални хоризонти и предизвикателства в живота си. Решението на баща ми е било предизвикано и от интересният факт,  че когато предлага да размени апартамент в Пловдив за по-голям в Стара Загора получава десетки оферти и това общо-взето го кара да преосмисли картината на подредения старозагорски свят, който до този момент обитава.

Аз пазя и различна версия за напускането ни на Стара Загора, която е леко обагрена в романтична светлина, а в нея моят баща прилича на бунтуващ се герой от интелигентски роман от средата на миналия вече век. Приемаме, че един ден просто му писва да обитава градът, в който живеят всичките му роднини, писва му от прелестната провинциална еснафщина на Стара Загора и с крачки на великан потегля към Градът на тепетата, който в красивия маразъм на тоталитарната епоха прилича почти на Елдорадо, разкриващо много възможности и цели. Има и трета версия – че на баща ми в един момент просто му доскучава тотално да стои на едно и също място, и след разговор с майка ми – тя е натуралната пловдивчанка вкъщи, двамата решават, че Пловдив може да е ново начало за тях.  Доколко беше ново начало не ми се говори, защото съдбата, тази коварна съдба, подобно на литературна героиня от пиеса на Шекспир, бе разбъркала своята колода и само няколко години по-късно не само животът на нашите, а и животът на цяла България се преподреди и промени, но това е тъжна история, която вероятно ще трябва да си разказваме друг път, по възможност на много отворени бутилки и на пакетчета с кърпички, че знае ли човек...

Но докато сме още в 1986 г. в историята вече може да се намеси и моя милост – изведнъж насред забравената от Бога и от Дявола 1986 г. се отзовах в далечният чисто духовно от мен Пловдив, объркан и странен, насред град с няколко високи хълма, по-голям отколкото съм си представял, град с река, която през годините само няколко пъти видях да изглежда заплашително, град с мостове, които просто ме очароваха. Представете си само - новият ми квартал се казваше „Христо Смирненски” – класическа социалистическа фантазия за краен квартал на Пловдив. Ниски пететажни панелни блокчета, подредени по перверзно математически начин в правоъгълници и в тези правоъгълници зелени градинки, посадени тополи и детски площадки. Уличките на тази социалистическа фантазия също носят имена взети от някоя импресия – „Авлига”, „Вечерница”, „Момина сълза”, „Звезда”, „Есен”... Сам по себе си квартал „Христо Смирненски” може да бъде взет за отделна самодостатъчна вселена. По онова време не минаваха много коли, не че сега минават, ветровете си духаха необезпокоявани, тополите шумяха, уличните лампи по улица „Авлига” (тя е дълга може би около 100 метра) примигваха тревожно и хвърляха протяжни сенки в детската ми стая. Този шум на нощните тополи ме съпровождаше почти във всеки сън, независимо дали сънувах разсъбличащи се блондинки или пък това, че ме изпитват по коварната геометрия, а аз уви нищо не знам и ми се иска да потъна пред черната дъска, все едно не е дъска, а дупка към различно измерение.

Беше 1986 г. и времето не течеше. Марица не спираше по своя път, но за мен всичко останало беше неподвижно. Поне така си го спомням сега и понеже споменът ми харесва не искам да променям световъзприятията си. Поляната пред нас беше огромна – сега естествено не ми се вижда такава – по нея бяха пораснали много храсти и двамата с брат ми с часове се преследвахме с пистолети из нея. Тя беше като див Запад и като далечна планета. И до днес тази полянка ми е най-близкото нещо в Пловдив. По-късно станах изследовател, опознах тепетата, успях да се загубя и сам да се открия из този огромен Пловдив няколко пъти, но полянката и нейната неизменна пролетна зеленина всеки път ме трогва по непонятен начин. Само на около километър след моя блок Пловдив свършва и започват дългите полета, така че хем израснах в този град, хем не бих го твърдял категорично. Аз съм продукт на краен квартал, но не усвоих никаква лоша култура. Всеки романтизъм, всяка хлапашка измислица за Пловдив съм си я сътворявал самичък, обмислял съм си я и така легендаризирах за самия себе си това пилигримско пътешествие на моите родители от пълната с липи Стара Загора до Пловдив, в който ме преследваше шумът на тополи. Напролет щом пухчетата на тези странни и високи дървета се разнесяха из въздуха ставаше още по-хубаво. Пухчетата летят все едно на забавен кадър, сякаш се вдигат от земята нагоре, а не падат от дърветата. Струваше ми се, че вървя през снежна виелица, само където не е студено. 
Красиво беше.

Беше 1986 г. която сега ми се струва брутално далечна. Аз всъщност никога не приех идеята за Пловдив напълно. Имам предвид, че той ми беше натрапен като град. Изкараха ме от моята среда в Стара Загора и ме телепортираха в съвсем друга такава. Първоначално приличах на извънземно, което не може да се ориентира в особеностите на планетата. Съучениците ми говореха странно, не познавах никой от тях, всичко ми беше интересно, но и ми беше чуждо. По някое време свикнах. Но не го приех. Почувствах Пловдив като свой град едва когато си тръгнах от него. Което, както и да го погледнеш си е гаден номер и поредна ирония на съдбата, а съдбата споменах прилича на театрална героиня с поредица от мръсни номера. 
Как да не обичаш съдбата? 
И сега отново ще се оплача. Оплаквал съм се десетки пъти, сигурно ще оревавам света за това още много, ама много пъти. Стара Загора изчезна като град за мен. Човек трябва да се променя заедно с градовете в които живее. Сега тя е различен град и ми е леко чужда. Просто не е градът в който се родих. С Пловдив обаче се случи същото. Постепенно от този град си отидоха много неща, които обичам в него. Сладкарниците. Ама онези другите сладкарници, не тези снобските, които има сега. Сладкарниците в които ти точеха студена боза и тя беше резлива. Сега от шибаните консерванти бозата никога не прокисва. Ашуретата в тези сладкарници. Парфетата. Ахх, не се чудете защо съм дебел – Пловдив беше пълен с кулинарни изкушения за тръпнещата ми душа на чревоугодник. Сладоледът по италианската уличка... Нищо от това не остана. Понякога този Пловдив ми липсва, защото на новия Пловдив му липсва онзи дух. Аз дойдох в един развълнуван и емоционален град, а днес се прибирам в един смачкан, изтощен, беден и отчаян Пловдив. Добре, че е пролетта. Напролет всичко изглежда хубаво. Преди няколко дни се прибирах с влака към Пловдив и като го видях отдалече потънал в зеленина сърцето ми направо се обърна. С годините значи съм се научил да го обичам като град. Магията е подействала. Аз вече съм пловдивчанин!

И най-накрая още едно оплакване. Така е. Пролетта е неземно красива, но пък на мен са ми са натрупали емоционални недоволства. Онзи ден в един сайт видях прословутата мисъл на хан Омуртаг, която като папагали трябваше да зубрим в училище:

„Човек и добре да живее, умира и друг се ражда и нека родения последен, като гледа това, да си спомни за този, който го е направил”. Тежка фраза, овъртяли са я както трябва. Аз не бързам с умирането и никога няма да искам да бързам, но наистина другите се раждат... Та излязох да се поразходя и какво да видя. На моята, да, да на моята полянка си играеха 7-8 годишни деца. Викаха си, гонеха се, шмугваха се в храстите и така напълно превземаха моите територии, онези, които толкова години се стараех да пълня с измислици и приключения. Уау,   в един момент ме проряза жестока завист. Изобщо напоследък често завиждам на децата. После обаче успях да постигна емоционално равновесие със себе си. Реших, че временно им отстъпвам моите територии, но само временно, само за кратко, и един ден – който няма да е далече, о, един ден аз отново ще се върна, за да си върна старите земи. Да си ги завладея отново...Това ще се случи. 
Трябва да ми повярвате!