Възхвала на Мартин Димитров

(Политически разказ с литературни превземки за една велика партийна епоха) 

 

Нека преди началото на тази апология да дадем няколко аналогии. Първата е литературна, втората е политическа, а третата е пак литературна, но с подчертано аналитичен привкус. Това се налага, за да подчертаем, че не сме свидетели на политически или социокултурни явления с български патент, а сме свидетели на театри играни много пъти в световната история и заради това е интересно да видим как ще свършат те по земите български, където луната не ражда вампири или върколаци, а само фобии, мании и подтискащото усещане, че нещо не е както трябва със света.

 

Аналогия 1

 

В един роман на Бекет е описана следната ситуация. Главният герой стои пред огледало и започва да изпитва съмнения в собствения си образ. Не вярва на отражението си и се чуди дали е той. Дори започва да си мисли дали само не си представя, че е с шапка. Малко след това обаче го спохожда още по-зловеща мисъл - дали пък шапката не фантазира, че стои върху човек...

Подобна схема е типична за литературата на абсурда. Тя се втренчва в граничните ситуации на човешкия живот, пресява през своето сито обикновената реалност и я слепва отново като налудничав колаж, за да подчертае пукнатините в това, което обикновено смятаме за подразбиращо се

 

Аналогия 2

 

В един от най-интересните мигове на налудничавата война, която грузинският президент Михаил Саакашвили поведе срещу Русия и която, за да задоволи егонцентричните му мании взе толкова много жертви, самият грузински държавен глава даде интервю за една американска телевизия. Лицето му беше спокойно, но езикът на тялото му просто показваше, че това е човек, който само след миг може да попадне в психиатрия. Най-накрая Саакашвили взе вратовръзката си и започна да я дъвче в ефир. Този сюрреалистичен миг завинаги ще остане в политическата естетика на 21 век. Разпадът на един политик, който протече чрез дъвчене на моден аксесоар.

 

Аналогия 3

 

Петър Увалиев, мъдър и много начетен човек, твърдеше, че езикът успява да помни нещата, които ние като нация колективно не можем и няма как да сме запомнили. В тази негова идея има нещо успокояващо. Един ден, ако се въоръжим с политическо и анализаторско търпение, ако разнищим езика си частичка по частичка, вероятно ще успеем да провидим в звуковете му цялата епохална картина на нашата забравена, но истинска история. Увалиев цитираше стихотворение на Лилиев (на Лилиев представете си!!!) и казваше, че в последните срички на римуваните думи сякаш се чува забравеният тропот на конницата на Аспарух. Красиво е да знаеш, че някой ще помни, това, което ти никога не би успял. Тази идея ни дава корени и ни закрепва в един свят, който хронично страда от амнезия за най-важните си въпроси.

 

 

И сега вече да свържем трите части в една. Българският Михаил Саакашвили се казва Мартин Димитров. Аллах да благослови политическото му име и битие, защото този млад лидер с талибански поглед и достатъчно клиширан речник се появи в българската политика в най-подходящият момент. Слава на миговете в които от блатото на дните се появява някой такъв като Димитров – тъкмо си мислиш, че политиката не може да стане по-абсурдна и ето, че самата природа на политическото действие се опитва да ти покаже, че дъно не може да има.

Мартин Димитров е роден през 1977 г. Набор ми е. Той е продукт на няколко универсални въздействия от които не може в никакъв случай да е избягал. Първо – възпитанието получено по социалистическо време. Сигурно оттам е прихванал страстта си по сталинска драматургия и артистични заседания на ръководството на които с треперещ пръст сочи и гони съратниците си. Вгледайте се в Мартин Димитров – слава на синьото му име – може ми някъде там под очилата набождат неговите сталински мустачки. Мартин Димитров се е сътворил като личност по времето в което в България историята бе подменена с викове. И тук всеки от нас, родените през тази драматична 1977 година (жестока реколта между другото) имаше един избор – или да запази себе си като се отдаде на размисли за вселената или да си изгуби съзнанието докато се опитва да проумее какво се случва. Димитров е избрал трети път – вярвал е в СДС, което от днешна гледна точка, единствено правилната, си е път без изход. 1977 година е готина година. Това е разцветът на пънка. В Лондон групата Клаш става номер едно. Няколко от техните песни и до днес са велики. Може би – по ирония на историята – нещо от този пънкарски разрушителен дух е влязло в политическата аура на Мартин Димитров.

През 1977 година Нобелов лауреат за литература става Винсенте Алейсандре, гениален испански поет, който често го удря на сюрреализъм. В мрежата успях да намеря преводи само на няколко негови стихотворения. Едното ме изкефи максимално, то се казва „Неслизащите птици”.

 

Ураган го сресва, сякаш че е дъб огромен.

Ръцете, му отсъстват, когато птиците долитат.

Неслизащите птици са бели под небето.

 

Това е краят на стихотворението. Светът обича да влиза в литературни аналогии. Защото когато Мартин Димитров – 31 години след 1977 г. предпочете да стане лидер на СДС, той вече можеше да бъде единствено безрък лидер, който гледа отдалечаващите се птици и тяхното незавръщане. Именно тук – пред огледалото на разпадащата се партия – слава на името му – Мартин Димитров влезе в модела на аналогия 1. Той започна да се съмнява във всички. Като герой на Бекет. Край него стана наплив от врагове. Можем само да подозираме в какъв абсурден свят се е отзовал този млад човек. Поемаш най-известната българска дясна партия, ставаш господар на сакралната политическа кабалистична фраза – СеДеСе, а в един момент виждаш, че са те изправили пред нещо, което няма аналог в историята. Ти си лидер на партия, но не си лидер на партия. Можеш да говориш, но никой не те чува. Птиците отлитат, а ти само можеш да стреляш със сачми по тях.

 

И тогава..., да, да, да, точно тогава – великият Мартин Димитров, моят набор, съвременника на демокрацията реши да имитира по зловещ начин Миша Саакашвили. Той нямаше вратовръзка за дъвчене, но пък бързо се намери по-страшна фигура. Царят на демоните – Ахмед Доган. Саакашвили виждаше, а и вижда все още във всяко проява на истинска свобода в родината му, дългата ръка на Москва. Мартин Димитров вижда Доган. Винаги съм се заблуждавал, че когато се отдават на халюцинации мъжете от моето поколение поне биха халюцинирали разсъблечени жени на тропически острови, но Димитров – вечна слава на бледия седесар – узакони лудостта по различен начин. Той вижда Доган.

Когато един политик повярва на своите халюцинации, той започва да се разпада на малки части и по невротичен начин да намеква на всички българи, че животът е конспирация срещу десницата. Естествено, че животът не е конспирация. Животът е развълнуван, прелестен, сияещ и е най-красивото нещо, което се е случвало на тази планета. Мартин Димитров – нека ангели да го поживят – обаче стана лидер по време на разрушения десен свят. Десницата живее в постапокалиптична реалност. Там има само разрушения, мании и идейна радиация. Очевидно не можеш да пребиваваш дълго в онази част на пространството без да попиеш от вредните гама-политически излъчвания, който се вмъкват коварно в костите и мозъка ти.

 

И тогава...., да, да, да, още един път трябва да използваме този литературен прийом, защото уточнихме, че светът го обича – Мартин Димитров заговори. Даде интервюта, появи се по всички телевизии, където упорито настояваше, че демокрацията е в опасност. Само преди три месеца казваше, че в СДС няма проблем, днес вече е убеден, че атаката е срещу самата десница. Увалиев наистина е прав. Езикът е нашата най-голяма памет. Той е универсалният харддиск на нацията и заради това трябва да го уважаваме. В прелестните думи, дори когато са лъжовни и звучат напрегнато-истерично, все пак има истина. Та думите на Димитров ни пренасят по мистериозните пътеки на паметта до времената на Костов. Те са двама универсални близнаци. Езикът, който говорят – не слушайте думите, ритъмът е важен тук – е като нож, който се опитва да всява поредното разделение. Десницата не може да живее в подреден свят, защото се нуждае от конфликт, който да прелива дори до пароксизъм. Тази десница – да е жив и здрав нейният млад лидер и паметта на езика – вече е част от болното минало на нацията. Тя е като микроб, който се съпротивлява на антибиотиците. И именно заради това, моят набор Мартин Димитров не може да осъзнае, че историята му поднесе уникален шанс. Да измете канцеларията си на „Раковска” 134, да си събере документите в кашонче, да свали плакатите на Иван Костов от стената, да загаси осветлението в цялата сграда, да си поеме дъх преди да слезе по стълбите и най-накрая да заключи централата на СДС. Наборе, в онзи миг, в който заключиш тази сграда ти вече ще си свободен, ама с истинска свобода. Ще можеш да пиеш бира във всяка кръчма, ще можеш да заглеждаш сервитьорките и най-важното – ще можеш да се отървеш от всички проклети аналогии, които гадове като мен постоянно ще ти бутат в лицето и иронично ще протягат пръсти, за да ти припомнят, че цялата литература е по-силна от СДС, а десницата в нейният брутален и експресивен български вариант е вече призрак, който ще броди единствено по коридорите на празната централа и тъжно ще вие като гледа празните бюра и натрупващия  се по тях прах...

 

И за да може гаврата да е пълна, а си струва да е пълна след толкова драматичен разказ, нека накрая да навлезем за последен път в света на литературата с една необявена предварително аналогия.  В далечната и спокойна 2007 г. СДС обяви песента „Вдигни очи” за свой партиен химн. Яд ме е, че няма нито един син активист, който поне малко да се е заслушал в текста. Лирическият герой в него не само казва, той зове: "Животът днес върви напред, а не назад"!. Значи, ако приемем този лирически герой за седесар, днешните сини изобщо не приличат на него, защото главите им са обърнати само към миналото, а към бъдещето - сещате се какво.

Литературният ни анализ обаче може да продължи. Освен химна си СДС реши още няколко песни да бъдат техни . В упойващото начало на прехода в хитът "Развод ми дай" героят с хипарски патос и либертарианска душа зовеше своята любима да го остави и дори антисистемно добавяше "Вземи панелите, трабанта, но въздуха ми остави". Какво се случи с този дух, бе хора?! Седесето го забрави някъде по пътя към абсурда, политиката, литературата и тъжните краища, които ги спохождаха...

 

Така че, когато днес чуете химна на СДС, вдигнете очи, не се плашете – най-вероятно човекът, който го пее е самият Мартин Димитров, осъзнал свободата си в някоя кръчма. Сигурно пее химна на 9-тата бира. Или пък на 12-тата. Има ли някакво значение. Как казваше литературният ляв класик. Важното е, че човекът в тази фантазия все пак пее. Това е прекрасно нали?