Добре дошли на Луната!

Откакто започнах да се интересувам от политика разбрах, че фантастиката не е за подценяване като литература. Аз обичам фантастиката. Тя ми е осигурила безкрайни часове на мечти за космос и звезди. 
Но дали заради свободата на въображението и неограничението от условностите на реалността, но много от писателите, които творят фантастика се оказват прави за развитието на обществените процеси и то по най-смразяващ начин. И така през 1988 година американският писател Грег Беър написа романа си "Еон", който 7 години по-късно бе преведен и у нас. Сюжетът в него се върти около появата на странен астероид в земна орбита, криещ интересни тайни, но най-вече около минивойната между руснаци и американци за него. От романа си спомням екстравагантното описание, което Беър правеше на битките в безтегловност и интересното му предположение, че в бъдещето ще има вакуумни автомати, о да "Калашников" естествено. 

През 1988 година това описание наистина и било фантастика от чиста класа, опит за последна експлоатация на противопоставянето от Студената война, чиито край ярко се е очертавал на хоризонта и американските писатели са гледали да изцедят всичко възможно от нея преди да си отиде.
Малко по-късно обаче, 19 години след това, през 2007 г. за пореден път фантастиката проби в реалността и доказа прорицателските си способности. Защото точно тогава се появиха първите искри между Руската космическа агенция и нейният американски аналог НАСА. Руснаците  обвиниха своите нови партньори, че умишлено не ги допускат до истинско изследване на Луната и особено до интересните изотопи там, които според мнозина могат да станат истинската алтернатива на изкопаемите видове горива. Нотките се бяха изострили, а реториката убедително започна да прилича на тази от Студената война и още по-страшно - на тази от романа на Беър.
Преди няколко дни в руски сайт попаднах на цялостен анализ около този конфликт и установих, че космическото напрежение между янките и руснаците все още е актуално, а мотивът за битката е тази тъжна и бледа Луна, която романтичните души възпяват в нежни рими, а мечтателите си мечтаят да доживеят до времето когато ще ходим на туризъм по нейните кратери. Дори и след като кризата дойде и удари всички пазари политическото напрежение около Луната остава актуално, а САЩ и Русия имат звездни мечти, които не искат да си разделят. 

Чудно е дали на 20 юли 1969 Нийл Армстронг докато е ходел по лунната повърхност си е представял, как десетилетия по-късно и това пространство ще стане повод за политическа, а всъщност и за икономическа битка. Едва ли. Тогава пичът е бил зает да измисля фрази, които да останат в учебниците по история: "That's one small step for a man, a giant leap for mankind" (Една малка крачка за човека - един голям скок за човечеството). Почти съм убеден, че някой пиар му ги е написал и му е набил в главата, че трябва да ги каже в подходящия момент. Луната е ултимативна поетическа единица и когато си на нея трябва да говориш като поет.

Очевидно обаче дори и поезията не може да укроти политическото напрежение около този естествен спътник на Земята, който ни мами от столетия със сребърни светлини и ни доказва, че в космоса има красота. И се случи така, че борбата за Луната започна когато всички си мислеха, че отдавна сме я забравили. 
Не знам защо, но всяка антиутопия започва със сцена на такова оптимално напрежение като този разрастващ се скандал. Почти съм убеден, че страшно няма, но когато изкараме и политиката в космоса, рухват наивните представи, че хората взрени в звездите ще преоткрият своето хуманно братство. Космосът е още една арена, където да демонстрираме отвратителния си характер. Няма лошо. Може би точно този характер ще ни помогне един ден да колонизираме Вселената.

Има доста вицове за борбата за Луната. В единия от тях на американския президент (в разгара на Студената война) му докладват, че руснаците се започнали да боядисват Луната червена. Той обаче не реагира по никакъв начин. След два дни му съобщават, че земният спътник вече е наполовина ален. Пак няма реакция, но президентът успокоява съветниците си. Те обаче са разтревожени. След още два дни отчаяно му проплакват, че вече цялата Луна е червена. Тогава американският президент казва: "Хайде сега напишете върху нея Кока-Кола!". В друг анекдот македонецът тъжно беше се провикнал "Ех, луно, земьо македонска, пак ли че те делиме?!".

Всъщност след цялата политическа драма, най много ме вълнува един въпрос - дали пък македонското правителство няма да излезе с декларация, с която да заклейми американо-руските претенции върху традиционно македонската Луна...