(моралистично есе за това до какви бездни може да ви доведе едно непредвидено заспиване в тролей)
Ето, че най-накрая и аз успях да се уредя с нещо като мистично изживяване. Така де, не е честно, сума ти хора по света говорят за подобни преживявания, пишат книги, стават професори по окултни науки, снимат ги по вестниците и ги канят по телевизиите, а моя скромна милост стои потънал в средностатистическото море на собствената си обикновеност и гадно завижда на извисените души с мистични наклонности. Но ето, че съдбата им споходи и мен.
Заспах в тролея. Изобщо нямам представа как стана това. В един миг стоят напечен и изморен на седалката и тъжно съзерцавах книгата „Политическото животно” на Джеръми Паксман, защото от жегата буквите ми се размазваха, а в следващият миг очевидно по мистичени и недоловим за сетивата начин от царството на Морфей протегнаха пръсти към мен и аз съм потънал в невъзмутим, царски и достолепен сън. Не знам дали съм хъркал. В името на всяко приличие по тази земя се надявам да не съм, защото мистичното изживяване някакси си ще се поразсее от този нелеп образ – странен шемет с книга, който спи облегнал глава на напеченото стъкло и похърква смущаващо...
Преди финала на историята обаче, нека да направим едно отклонение. В приказките повечето вълшебно-мистични начинания започват със сън. Все така се случва. Заспиваш и силите на магията едва тогава дотърчават. Сигурно си падат по спящи хора, защото друго обяснение просто нямам. Така например има един литературен герой вликолепно описан от Уошингтън Ървинг на име Рип ван Уинкъл. Този пич заспива и се буди 20 години по-късно. В друго време в което се чувства чужденец. А всичко започва с една дрямка. Това ме наведе на мисълта, че сънят ни е даден, за да можем по-лесно да приемаме мистичните явления, когато се появят край нас и да опазим душата си чиста...
Не ми е ясно откъде сме минали и по какви вселенски трасета се е движил този тролей номер 1, по чийто таван игриво бяха изписани банални мъдрости от типа „Ако искаш да направиш нещо – намираш начин, ако не – намираш причина” или пък „Правете на другите това, което искате те да правят на вас”, но тези лозунги имат малко общо с мистичното ми изживяване, но ги слагам тук, за да се насладите всички на моите хемингуейевски опити да добавям късчета реалност насред развихреното литературно поле.
Та след като не разбрах къде и кога съм заспал, също така трудно ми беше да разбера къде и кога съм се събудил. Защото аз подобно на описания Рип ван Уинкъл се събудих на място, което не разпознах. Тролеят стоеше на едно място, вече беше празен, вратите му бяха отворени, а навън можеше вече и да е 2055 година, като едното нищо. Човек се чувства толкова объркан съвсем малко пъти в живота си. В интерес на истината шофьорът откровено бе зарязъл тролейбуса, защото не се виждаше никакъв, а кварталът наоколо – по-късно го научих, но пък и го разпознах – беше „Левски – Г”. „Левски – Г” е някаква странна архитектурна измислица, прилича по-скоро на кошмарна сюрреалистична фантазия, която някой архитект е осъществил в името на кръстоносния си поход срещу света и срещу естетиката. Грозни панелни блокове, кални полета между тях и погледът веднага се сблъсква с възможния антиутопичен край на столицата. – едно невъзможно грозно и вероятно заради това вълнуващо градско гето.
Сепнах се на седалката си и бързо изтичах навън.
Наистина чувството ми за време тотално се бе изпарило, а дори не се сетих, че имам часовник. Можеше да е 20 часа вечерта – то се оказа точно толкова, можеше е да е 7 сутринта обаче някоя сутрин в бъдещето, когато София тотално е станала пленница на своята грозота и напълно е забравила, че може да бъде красив град.
Навън слънцето отиваше към залез, то се топваше като делфин зад панелните блокове и озаряваше с мистичен блясък полето, което започваше от този квартал.
Изведнъж тази грозота ми се видя банално близка до сърцето ми и ме задуши от вълнение. Защото се оказа, че няма по-естествено място да получиш просветление от един пролетарски краен квартал, с наредени безобразно блокове, антиутопично място, където да изчезнеш за няколко кратки мига. Запаленото от блясъците на слънцето поле ми действаше като мощен зов. Изведнъж изпитах невероятно по размер желание да хвърля раницата си и да тръгна да тичам по това започващо от гетото поле до където ми видят очите.
Усещането, че можеш, а и трябва да се разделиш изведнъж със стария си живот е безпределно литературно. На него съм попадал в книгата „Щастливата Москва” на Андрей Платонов. Главният герой, физик, в един момент чувства в себе си порива да се слее с останалите хора, да остави зад гърба си своя досегашен живот и го прави с поразяващо щастие. Забравя за себе си и заживява отново.
Вероятно точно това е пределната степен на мистичното просветление. Усещането, че е възможен и друг живот. Че някъде там можеш да откриеш себе си по различен начин, с различно начало и край.
Моето мистично просветление дойде в краен столичен квартал, пред един тролей спрял на почти несъществуващия край на София, откъдето може да започне и другия живот. Иска се толкова малко – просто да си метнеш раницата и да тръгнеш да тичаш по окаляното поле, като пътьом заобиколиш комбината „Кремиковци”, за да не би някоя непредвидена стачка да смути пътешествието ти към другия живот.
После обаче просветлението ми се стопи като банкова сметка на американска автомобилна компания. Замириса ми на кафе от близкото павилионче и отидох да си взема едно двойно такова, което да изпия в компанията на грозните блокове и залязващото слънце. Отнякъде се появи и лек ветрец, който допълнително издуха и последните мои усещания за възможния различен живот, който ми предстоеше, ако бях намерил сили да хвърля чантата и въпреки шкембето си да се затичам по полето докато остана без сили.
Кафето ми дойде добре. После тролеят забръмча отново. Изведнъж се появиха и някакви други пътници, слънцето почти окончателно залезе, блоковете потънаха в успокоителен мрак, гетото се отдалечи максимално от погледа ми, а моето мистично откровение си остана просто кратък миг на щастие в края на столицата.
Когато слязох отново на моята спирка – този път естествено не заспах – се замислих върху ситуацията. И установих, че небесните сили очевидно се наслаждават на философа в мен, защото ми сервират такива изпитания едва когато съм сигурен дотолкова в себе си, за да съм наясно, че в тях нищо сериозно не може да има. Мистичните просветления трябва да бъдат приемани като една красива и много забавна шега на битието, както в този миг я възприемам и аз.
Вселената обича да показва, че е строена с чувство за хумор. Заради това ви моля, другарки и другари, от различни епохи, поколения и времена, ако един ден до вас достигне информация, че съм изчезнал мистериозно, не бързайте да се притеснявате за мен. Първо проверете дали свидетели от някой краен квартал не са видели един човек, който да си захвърля раницата с радостен вик и после, въпреки повечето си килограми, да се спуска да тича като спринтьор по едно кално и дълго поле, защото е заподозрял, че ако тича достатъчно дълго и изтощително в края на това поле ще го чака вечен живот и щастие...:PPPP
No comments:
Post a Comment