Българският култ към смъртта! Защо всяка трагедия ражда само клишета?

Българското общество има култ към смъртта.

 

Което не е много странно, защото човешкият живот тук не означава абсолютно нищо. В България преходът към смъртта може да е мигновен и да е абсолютно непредизвикан. Няма проблем да те убият за два лева. Няма проблем да те убият и за 100 хиляди евро. Смъртта има различни форми, различни цени, но е неотменима.

 

Ето веригата на българското неуважение към живота. Един автобус трябва да мине технически преглед. Автобусът е на 20 години и най-вероятно отдавна е трябвало да бъде във Великият Небесен Паркинг на автобусите. Но някой плаща 20 или 50 лева и возилото минава технически преглед. Три седмици по-късно точно то убива 16 души. Цената на 16 човешки живота е около 50 лева. Корупцията, която нека поне тук да не се лъжем, не е присъща единствено на висшите етажи на властта може да взима жертви. И взима жертви.

 

В България човешкият живот е без стойност, защото ние самите не знаем как да се ценим. Тук винаги е било по-лесно да умреш, отколкото да отстояваш идея или кауза. Това е историческата съдба на България. И понеже смъртта ни дебне отвсякъде ние сме я превърнали в нещо като състезание по оплакване. Трагедиите в България стават единствено и само повод, за да могат определени хора да демонстрират фалшивото си съчувствие публично и да се изживяват като морализатори от висша степен.

 

В България смъртта става повод за пореден път да си припомним колко е гаден живота ни и да се оплачем на цялата вселена, че е така. Днес преглеждах с ужас писанията на десните блогъри по повод трагедията край Ямбол – думата държава се споменава девет хиляди пъти. Държавата не разбрала това, държавата онова, смъртта на 16 души става само повод на тези хора за пореден път да рестартират речниците си и да симулират обществена съвест. Оттук произтича култа към смъртта в обществото. Когато има жертви – думите се чуват.

 

Eдна от десните блогърки бе сложила в една тема дори голямата трагедия и отказът на ЦИК да регистрира Синята коалиция за парламентарните избори. В нейното съзнание това са катастрофи от еднаква величина. Всъщност всеки има право на своите самозаблуди, но не и да използва обществените трагедии, за да поразитира върху тях интелектуално и да се изкарва за пореден път част от някакво друго, по-висше общество.

 

Истината е, че държавата има вина за катастрофата край Ямбол. Просто съществуването на корупционни вериги на всяко ниво е опасно не толкова, защото може да ощети бюджета, а защото виждаме, че корупцията убива и то убива реално. Вината на държавата е, че не можа да пребори корупцията и да я свие в граници в които тя поне не би вредила толкова.

Аз обаче ще бъда краен. Вина има всеки от нас и това не е интелектуално позьорство, нито пък искам да печеля политически активи с тази фраза. Ние не знаем как да се съпротивляваме на лошото в нашия живот, а десните блогъри се самозаблуждават, че текстовете пълни с псувни срещу тройната коалиция по някакъв начин ги изкарват от кръга на вината. Нищо подобно.

 

Аз обичам да гледам документални филми за самолетни катастрофи. Защото напълно нелогично вероятно, но те ме успокояват относно летенето със самолет. Просто повечето от тези филми показват какво разследване предизвиква всяка катастрофа, как после се изпипват и най-малките детайли, взимат се и най-малките поуки, за да могат самолетите да бъдат направени по-сигурни.

България живее в свят обратен на тези филми. Тук обичаме да плачем след катастрофи и жертви, но не и да си взимаме поуки от тях. Всеки път полагаме цветя пред поредните българи отишли си заради някакво безумие, а после красиво и самодоволно забравяме за тях. Почти съм убеден, че ако бяха живи повечето жертви нямаше да искат да живеят в такъв свят. Защото можеше поне в тяхна памет и чест да се научим да си подреждаме нещата и да живеем в по-правилна държава.

 

Българското общество има култ към смъртта.

 

Вероятно, защото животът не означава нищо тук. Животът е неповторим, ценен и красив, но ние знаем да ценим единствено неговия край. Ритуализирали сме смъртта, без да се научим да живеем качествено. И всяка трагедия отново и отново ни сблъсква с факта, че нямаме представа какво търсим на белия свят. Заради това колективното блогърско тяло не може да роди алтернативи на порочния модел да се потапяме в смъртта и да я използваме. Това, че обременяваме такава трагедия с политически мании и фобии пак доказва, че ние сами се самозариваме в мрака, защото там е най-уютно на душата българска.

 

На мен лично обаче ми писна. Писна ми да живея в кошмарно повторение на псевдоживот. България съществува от трагедия до трагедия и всеки път  - едни и същи думи, едни и същи фрази, една и съща словесност.  Политиците използват смъртта, защото на нейния фон е единственото време през което могат да изглеждат реални, истински, достъпни и разтревожени, а останалата част от обществото с удоволствие може да пие по три ракии и за пореден път на масата да препотвърди твърдото си убеждение, че животът така или иначе е гаден.

 

Днес успях да изключа телевизора си на третата минута от пускането. Просто не издържах на поредицата от силно клиширани и изхабени думи с които дори т.нар „културен елит” се опита да се изкара за пореден път съвест и жалейка на нацията. България съществува като некролог, защото познава само това състояние.

 

Не мога да си представя какво им е било на роднините на загиналите. Но знам, че чутите думи едва ли са им помогнали. Защото всички се опиха от своето его, всички станаха жертва на собствените си страсти към ритуалите на българското умиране, за да забележат загиналите или дори да ги отметнат в дъното на своето съзнание.

 

Култът към смъртта винаги е безмилостен. Ние сме държава подчинена на черната богиня Кали и пет пари не даваме за живота. За пореден път се убедих в това и съжалявам, че достигнах до такива прозрения. Но уви – гадното в това да си част от все един и същ, безкрайно повтарящ се живот и думи е, че рано или късно прозренията идват. Дори и когато са черни.

 

Навремето много харесвах едно стихотворение от италианския поет Еудженио Монтале, което скоро отново прочетох. Нека да ви цитирам последният му куплет:

 

О, хоризонтът бягащ, де едва блещука

запалената светлинка на петролоносача!

Оттука ли е пътят? (С бяс прибоят скача

и в пяната скалата срива се и пука...)

Ти си не спомняш къщата на тази моя вечер.

И кой отива, кой остава - аз не зная вече.

 

Кой си отиде, кой остана, аз също не зная.  Ужасно ме е страх да не стигна до ситуация един ден като мисля за България да си спомням само една обобщена трагедия и нищо повече. Иска ми се да вярвам, че България може да бъде различна страна. Вечна памет на загиналите!