Приказният свят на българската политика

Днес по някое време се излъгах да си пусна телевизора. И предизборното облъчване веднага започна.  За две минути сигурно изгледах четири клипа на различни партии, които се опитваха да ме убедят, че те така зорко биха работили за моите интереси в Европарламента, че от мен ще се изисква единствено да стоя и да се наслаждавам на деликатността на политическите им умения.  Да не говорим за това, че повечето послания бяха с вътрешнополитическа насоченост, което доста не ми се връзва с европейската тема, но като непоследователен (напоследък) телевизионен зрител преглътнах това и се опитах да се съсредоточа върху другите клипове. Те още повече ме развеселиха, защото в момент на пролетно откровение установих каква е приликата между всички послания. Политическото знание подобно на емоционалното понякога не идва по пътя на разума, а те жегва като гръмотевица в красив съботен късен следобед, когато си мислиш, че вече открития не могат да бъдат направени.

 

Политическата реклама е опит за уподобяване на приказка. За краткото време в което се развива действието на едно партийно клипче, неговите автори трябва да изстискат целия свят и да го сведат до две алтернативи – добра и лоша.  Всъщност посланията на партиите са като фолклорни приказки, защото омагьосват реалността с думи и се опитват да ни накарат да повярваме във вълшебства. Може би изводът ми все още звучи малко пресилено, но ще се опитам да го обясня по-подробно.

Политическата реклама поради своята особена специфика трябва да те вкара в измислен свят и да те накара да съпреживееш като емоция цялата политика. Защото е рекламата е кратка тя се нуждае от максималната експресивност на приказката, за да опише света в разбираеми двойки – добро – лошо, красиво – грозно и др. Тя – рекламата – разчита на липсата на памет у хората, защото иначе те никога няма да успеят да я видят като част от магически свят. И така – политическите реклами приличат на приказки. Това от своя страна ни води до един друг ексцентричен извод – политиката може да бъде разказана като приказка.

 

Руският фолклорист Владимир Проп в книгата си "Морфология на приказката" се опитва да достигне до някакви общи черти в структурите на приказките. Според него в приказките има 7 (словом седем) героя: антагонист, дарител, вълшебен помощник, отправител, царкиня, герой, фалшив герой. Естествено българската приказка не прилича на европейската такава, заради това при нас някои от героите радикално могат да променят своето значение. Сега ще се опитам да ви представя политиката у нас през тези седем героя като предварително ви обяснявам, за да не стават издънки, че аз съм човек с ясни политически позиции, нямам нужда от реклами, за да ми казват за кого да гласувам и спрямо това ще подредя героите си.

 

Антагонистът. Върховният злодей. Човекът, който трябва да носи мрака в приказката. Тук върви да поставя Бойко Борисов, но уви антагониста в българската политика не е той. Антагониста е Волен Сидеров, господарят на омразата. Като гледам белият перчем на лидера на „Атака” и като слушам неговите думи, той винаги ми напомня на зъл магьосник от приказка. Напомня ми на магьосникът Мирилайлай от романа „Ян Бибиян”. Във владенията на този злодей царува мрак, точно както в съзнанието на Волен Сидеров.

 

Дарителят. В приказният свят това е човекът, който дава някакъв мощен предмет на героя, за да му помогне в дългия път, който го води към ултимативното приключение. В приказният свят на българската политика дарителят е ДПС. Те дариха мандат на Сергей Станишев и неговата партия и го вкараха в четиригодишно приключение. Това е и добро и лошо, защото дарът винаги е неотменим и задължава. ДПС знаят как да даряват. Дори и това понякога да се отнася единствено и само до банковите им сметки.

 

Вълшебен помощник. А, да, още една от странните фигури. Вълшебният помощник, дами и господа, се явява по мистичен начин в приказката и помага на героят да излезе от затрудненото положение. Нещо подобно на духът от лампата на Аладин. Дълго си мислех кого в екзотичния пейзаж на нашата политика да удостоя с титлата вълшебен помощник. И да, от само себе си се вижда, че това ще трябва да е президентът. Той и без това постоянно изпитва желание да помага, така че тази роля му пасва идеално. Вълшебните помощници могат да бъдат и много досадни понякога. Поне в част от приказките така излиза.

 

Отправител. Това е човекът, който задава пътя в приказката. Помага на героя да се ориентира в сложния свят, където го дебнат единствено мистерии. Мисля, че България си има универсален отправител. И това е Европейският съюз, който така или иначе бди на магическата магистрала и дебне да не прецакаме астрално нещата. Добрият отправител е създател на поне половината приключение. Така, че тази фигура, макар и обвита в бюрократична мистериозност е от ключово значение за българската приказка и нейния край.

 

Царкиня. Образът е твърде очевиден и вероятно заради това няма да посоча НДСВ в тази роля. Техният лидер малко прилича на царкиня въпреки твърдението, че кръвта му е аристократична, пък и НДСВ играят последен сезон в политиката и жестокостта ми към тях просто се сломи. Няма смисъл да удряш падналия. Техният цар е и техният камък, който ги влече към дъното.

В приказките царкинята е добър, но понякога и много отрицателен образ. Така че тук лично с титлата царкиня ще удостоим Яне Янев. Заради нежните му послания към електората или пък заради аристократичната му външност – сами изберете. Царкините понякога не знаят на кой свят се намират и истерясват драматично. По всичко им личи. Да, Янев е царкиня, която никой не би искал да си вземе за жена дори и половин царство да му дават, но проблемът си е само негов...

 

Героят!. Двигателят на действието. Човекът, който държи нишките към щастливия край. Аз продължавам да смятам и винаги ще смятам, че България се нуждае от лява политика и управление. Заради това за герой в цялата приказка ще посоча БСП. Който иска нека да ме мрази. Историята обича да мрази разказвачите. Но ми е ясно, че на този етап всяка приказка в която героят не е БСП ще е тъмен и кошмарен разказ. А е пролет, идва лято, душата човешка се нуждае от положителни емоции.

 

Фалшив герой. Ах, Тодор Колев имаше песен с такова име. Едно време обичах да си я припявам:

 

Но мойте стъпки стоят по пясъка

и чувам още море под себе си,

танцувам с тебе - не свършва празника

и аз оставам, и си оставам, такъв оставам -

твърде късно е вече за нещо по-друго -

какъв - фалшив герой.

 

И така – следете ми мисълта – кого да поставим за фалшив герой. Българската политика е пълна с такива. Като започнем с глезена на Бойко Борисов и стигнем до „великото управление” на Иван Костов. Все фалшиви герои. И нещо повече не млъкват. Героят на Тодор Колев от песента поне е по-симпатичен. Той танцува и си спомня за стъпките си по пясъка. Та фалшивите герои са прекалено много и всеки от тях има послание. А никой не пее. Добре е поне един от тях да го направи. Щеше да е по-симпатично...

 

И така изредихме приказната митология, а не знам защо в душата ми остана тягостно чувство. Приказките трябва да ни зареждат с положителна емоция и щастливи краища. А пък нашата приказка остана с отворен завършек и вселенско количество магически неразбории. Но може би така е по-добре.

 

В един великолепен роман на Бертолт Брехт „Роман за три гроша” на един от главните герои, който всъщност присъства съвсем за кратко в книгата, но е много важен, войникъв Фукюмби му се присънва странен сън. Той трябва да е съдия в процес срещу Христос, който казва притча в полза на богатите. Тежка задача за един скитник. В крайна сметка войникът отсъжда срещу всички. Дори и срещу себе си, защото е слушал и вярвал в тази притча. Драматичен край. Иска ми се българският край на приказката да е по-различен. Проста надежда не един не дотам умен човек!