Днес си спомних за Доналд Бисет. Обичах да чета приказките на този странен англичанин. В неговия свят се случваха изумителни неща. Гарите говореха. Корморанките си ходеха на гости и се гощаваха с пържена херинга и картофи. Влаковете притежаваха душа. Слоновете летяха.
Бисет имаше въображение за милиони. Майка ми носеше черно от мен вероятно, защото докато не се научих да чета „Небивалиците” на Доналд Бисет беше единствената книга, която я карах отново и отново, отново и отново да ми препрочита. Имаше една приказка за корморанката Беси. Обожавах тази приказка. Или онази за коня и тигъра, които обичаха да ядат сандвичи от сено... Или пък другата за мистър Крокотак, който е котка от едната страна и крокодил от другата.
Доналд Бисет е актьор по професия и може би заради това приказките му са толкова добри. В тях няма особено екшън сюжет, но репликите са смешни особено за децата. В обърнатите светове на Бисет всичко има значение и пържените картофки, и херингата, и говорещите гари, и часовниците, които избързват или закъсняват, и всички странни животни, които населяваха този абсурден и пъстър свят, който ще ме следва завинаги. Доналд Бисет умира през 1995 г. Разбрах го една днес и ми стана леко гадно. Защото смятам, че именно този велик англичанин би бил единствения човек, който щеше да е в състояние да оцени елегантната лудост на българската политика днес. И хайде от мен да мине – няма да се занимаваме точно с политика. Ще се занимаваме с нейните анализатори. Защото те са като кофти герои на Доналд Бисет. Защото се опитват да преобърнат света.
Във вестник „Новинар” наскоро прочетох статия на Иван Гарелов. „Журналистът” (за хора като Гарелов журналист винаги трябва да се пише с кавички) плюе по Сергей Станишев. Подиграва се на докторската му дисертация. Била посветена на руската история. Станишев специализирал и международни отношения в Лондон пак посветени на темата Русия, което според пишещия е едва ли не престъпление пред вселената.
И какво се получава в България? Доносниците, дори не доносниците – ченгетата като Гарелов пак се опитват да издават политически присъди. Този човек без капчица морал и съвест, този платен милиционер, преоткрил бесния десничар в душата си, днес бие камбаната на демокрацията... Иди после, че вярвай в думите... Небивалица, но не смешна.
Гарелов е медиен паразит. Защото е от категорията хора, които отчаяно искат да нямат минало. И понеже професионалната кука не знае друг начин по който да заличи своето престъпно минало, тя избира най-удобният за нея начин – плюе по всички. Медийните ченгета имат силен и плътен глас, защото са обучени да обиждат както трябва. Гарелов знае как метафорично да вдига пръст и да клейми. Това, което пише този „журналист” не е анализ, това е продължение на доносите му, но с други средства. Гарелов е обучен да хвърля кал, за да не се вижда собствената му мръснишка природа.
Най-гнусното в случая е, че кагебистчето (използвам този термин, за да оприлича не принадлежност съм определена разузнавателна централа, а по-скоро към приложно-тактическа школа) си присвоява гласа на свободата и на демокрацията. Той влиза в ролята на загрижен, въпреки, че е просто един доносник. Доносникът е единица мярка за класическа липса на морал в тази вселена. Всъщност това е болката на Гарелов.
Не мога да си представя вътрешният живот на един медиен паразит като него, който действа като фабрика за клевети. Не искам да си представям вътрешният живот на един професионален политически полицай. Но смятам, че той понякога си дава сметка какво фалшиво и подло същество е, защото няма как по друг начин да си обясним злобата му към света. Кухите хора мразят да има смисъл и обичат ентропията. Гарелов е въплащение на медийната ентропия. Той е професионален опплювател и идеологически работник, защото винаги е бил само това. И днес преди изборите много го боли. Болката му е голяма, защото всъщност май поколенческата смяна започна. Днес журналистите може би не са чели колкото Гарелов, може би не са правили филми за Кампучия/Камбоджа, но поне никога не са били доносници. А съдбата поднесе кривия си край към милиционера. Паркира го като авторитет единствено на страниците на „Новинар”. Никъде другаде. И професионалната машина за лъжи се чувства засегната от боговете на политическата и медийна карма. И заради това първи враг му е БСП. Няма кой друг.
Битката на един човек срещу собственото му минало е досадна и упорито гнусна. Защото миналото не може да е обект на диспут. То е и не се променя.
Навремето Тома Аквински си задаваше въпроса дали Господ може да направи една жена девствена отново. И отговорът му е утвърдителен. Но дори и Тома от Аквино добре е осъзнавал, че сам Господ не може да направи да не е било това, което е било. Защото подобно действие ще е срещу самата природа на висшата сила. Медийният паразит Гарелов може би е ерудит, но не е чел правилните книги, иначе щеше да знае, че войничката му е глупава и трагична. Защото рано или късно ще загуби.
Медийният ченгесарски паразитизъм не е присъщ единствено на Гарелов. Българските медии са неадекватни политически в много ситуации, защото все още преливат от доносници. Доносниците не могат да бъдат репортери, те са изпечени манипулатори. Те не искат да информират, а да внушават. И изпитват наслаждение само когато има интриги. От време на време отварям блога и на друг милиционер Иво Инджев. Още един професионален милиционер с десни убеждения към днешна дата, човек пристрастен към Кръстоносните походи срещу своето минало и към езиковите игри понятни единствено нему. Наскоро четох едно негово интервю в което ченгето споделя, че никога не бил пишел с такова „себенасилие” . Понеже медийният паразит е натровен с фалша на собствените си думи, той не е в състояние да оцени кога ни допуска наистина до вътрешния си свят и какво точно ни показва от него. Себенасилието е нещо като опит да се самонакажеш за миналото. Само, че никой досега по този свят не е изчистил душата си като е пуснал кални потоци в нея, за да ги излее под формата на мракобесие и политически сатанизъм, въплатен в клетви и фетви срещу социалистите и левицата. Те не са виновни заради това, че Инджев си е продал душата и сега не може и никога няма да може да започне на чисто живота си.
... И тук започва моята скръб по Доналд Бисет. Защото, ако той описваше тези хора текстът може би щеше да звучи като облак пълен със светъл хумор, странни герои и говорещи паразити. Само човек като него с толкова невероятно светоусещане би могъл да компресира тези два образа до забавни герои в кратка приказка със странно име. Хора като Бисет придават смисъл на света, защото винаги могат да го видят от добрата му страна, а да не говорим, че в неговите приказки дори луната може да говори и да погажда смешни номера на англичаните.
Аз мога само да си спомня за Бисет, но докато говорих за двамата медийни паразита се сетих за едно от най-експресивните стихотворения на Александър Геров, което той пише във втората половина на живота си:
Болка.
Болко-о!
Болчице
Ех, болчице, политически демон такъв, защо измъчваш медийните паразити, а те пък измъчват нас? Болчице, болчице...
No comments:
Post a Comment