От малък обичам небостъргачите. В едно списание „Паралели” видях снимка от Манхатън и не можах да отлепя очи от нея. Симетрията на високите сгради ме погълна. Но не е само това. Тогава едва ли можех да го изразя с думи. Небостъргачите са порив към небето. Символ на култура, която иска да превземе звездите. Знак за цивилизация неискаща да приема факта, че съществуват граници.
Естествено по-късно научих и баналното обяснение. Манхатън е най-скъпата земя на света. Тоест като си купиш едно парченце от този рай трябва да строиш нависоко, за да си избиеш инвестицията. Манхатън е един малък остров, който се развива вертикално. И става все по-висок. Когато бях малък си представях дори – твърде романтично – че хората, които работят на последните етажи, вероятно като отворят прозорците виждат облаците под тях.
Малко по-късно прочетох едно интервю на Умберто Еко, който нарече Ню Йорк „град с джазова архитектура”. Много ми харесва обясняването на мегаполисите с термините от музиката. Защото те са нещо като архитектурна мелодия, която понеже не може да изговаря звуците ги изобразява в цимент и стъкло.
Архитектурния език е като поезия. Този език знае как да описва земята с творчески метафори и говори за несъществуващи визии с литературен апломб. В този смисъл Ню Йорк и неговите небостъргачи са като поема, накъсана, висока, изящна, стих, които се трие в облаците и сънува звездите. 11 септември беше посегателство и срещу фантазията на една цивилизация. Фантазията за небесата, които можеш да докоснеш. Забиващите се самолети бяха като литературна критика, която носи единствено болка. Небостъргачите рухваха, а въплатената в тях поезия се разпиляваше като прах по улиците, за да изчезне без остатък.
Това не ми попречи да продължа да обичам небостъргачите. Кулите Петронас в Куала Лумпур. Това не са сгради. Това са направо два звездолета, които чакат да отлетят. Трудно е да не ги обичаш. Разглеждал съм хиляди пъти техни снимки. Всеки път ме вълнуват...
Наскоро обаче докато се ровех безцелно в нета в опита си да събирам гледки от цял свят, за да мога да си мечтая за далечни страни без да спирам, попаднах на една снимка на изолирана и самотна бяла къща. Много далече от градовете, насред един хълм, а под хълма тече пълноводна река. Това пак е поезия, но някакси пасторална и меланхолична. Изведнъж гледката ми хареса неочаквано много. Запитах се – бих ли могъл да живея в такава къща и какво ли е да живееш далече от хората?
Архиктектурата се опитва да даде отговор и на този въпрос. Някой е построил тази къща и вероятно е имал нужда от нея. Но за какво? Да стои самичък и да премисля света? Да се махне от изморителния свят? Да си създаде собствена утопия и да се пресели в нея? Нямам представа какво е искал този човек. Но къщичката му е хубава, пейзажът е великолепен и изведнъж се изпълних с възхищение към света.
Възхищението е вид прозрение. Стана ми приятно, че съм жив. Светът е великолепна разходка от порива на небостъргачите до меланхолията на самотните къщи. И това е нещо велико.
Аз съм в София. Днес. Тази вечер. Подуене. Край мен няма небостъргачи, нито пък романтични пейзажи. Това обаче нито за момент не ме спря да се чувствам добре. Хората наистина не се нуждаят от много. Трябват им сънища за звездите и тиха река, която да чуват в съня си. А сега си задайте въпроса – как от небостъргачите финиширах точно в тези изводи. Аз нямам отговор. Не е ли прекрасно?!
No comments:
Post a Comment