Романтичните луди от българската политическа история

(Тъга по ранните форми на българския психеделик)

Като гледам каква политическа борба се развихря на финалната права преди изборите, неусетно се връщам назад във времето. В рамките на месец два клуба на БСП бяха изпотрошени - единият с огън, другият с павета, а тяхна предизборна шатра бе подпалена. Щабът на Синята коалиция в Габрово също бе осъмнал със строшени стъкла. Крясъците по медиите, обвиненията, интригите, истерията - всичко това действа като универсална машина на времето, която ни връща в началото на 90-те години, когато политиката се възприемаше като политика единствено в състояние на ексцес. Странни времена бяха.

Времена на насочените пръсти. Двете страни на барикадата се сочеха взаимно, а двата свята се отричаха напълно. Тогова още нямаше истинска демокрация. Демокрацията, ако използваме понятията от квантовата физика, всъщност се крие в одухотвореното разбиране, че едно общество може да има много различни посоки на развитие, без непременно едната от тях да заличава всички останали.

На Балканите обаче това разбиране за политиката никога не се е тачило прекалено много. Тук в гените е изкопирано разбирането, че политиката става истинска единствено със сопа в ръката, а винаги се намират достатъчно на брой хора, които искат да правят политика единствено в истерична среда, защото не могат да си представят по никакъв друг начин своето идване на власт. Всъщност политическата агресия е част от енциклопедията на гадните български черти. Тя е като свръхбуря, която се появява неочаквано и помита след себе си всяко усещане за нормалност, което сме успели да си изградим в близките години.

Темата определено е депресираща. Но днес като си мислех за онова начало на прехода, което бе белязано с утопични истерии, невероятни скандали, ченгесарски инати и демократични спазми, се сетих, че времето може би е било ненормално, но пък беше забавно. Забавно както може да ти е забавен някой луд в трамвая докато си говори с въображаеми събеседници. Тогава се роди този класически български психеделик, който днес от време на време отново навдига глава. И понеже ми е тъпо да говоря за агресията, а още Ришард Капушчински много мъдро е забелязал, че пред лицето на безсмисленото насилие всеки е ужасяващо самотен и света изведнъж се изпразва, днес ще се опитам да си спомня някои от светлите и абсурдни черти на онова време и героите на времената на психеделик от началото на 90-те.

1. Несбъднатото германско чудо!

Психеделикът в неговата иронична форма може да бъде определен като едно наивно желание на отделния индивид да повярва, че масовите политически чудеса все пак могат да се случат, дори и обещанията за тях да идват от индивиди с рехави косици, безумни погледи и устни, които пръскат със слюнки всички наоколо.

Дълго време - докато мнозина наивно вярваха, че психеделикът не може да получи реализация - се считаше, че такива хора могат да бъдат единствено пикантният момент в предизборните обръщения. Кратките минути на комедия сред нажежени страсти. Екзотиката да видиш подивяващ чичка със странни очила, който на табло зад гърба си е нарисувал странна сюрреалистична схема за "оправянето на България с германска програма". Този пич определено ме кефеше. Шоуто му траеше пет минути, но беше класно. Като шаман от Африка той твърдеше, че неговата програма е тайно чудо, спосбоно да постави в ред цяла България. Не си спомням ясно политическите му послания. Спомням си увереността на този кадър, че ако се следват предписанията му едно по едно, страната ще цъфне и върже, а безвремието на абсолютно щастие ще дойде.

Смешно ли ви изглежда? Хаха. Няколко години по-късно, в безумната 2001 г. един пич от Мадрид с рефрешнато послание в този дух стана премиер на България. Психеделикът тържествуваше...

2. Проповедникът с изкъртените зъби

В лъчезарното начало на 90-те години телевизията беше скучна (не че днес не е...) и единствените мигове на разнообразие бяха политическите обръщение. В духа на демократично разширение на публичните пространства и много преди осъзнаванео на факта, че телевизията е бизнес и пари, думата се даваше на всеки луд, който поискаше да изрази позиция. И до днес с отчаяно удоволствие си спомням злобният глас и чудовищно излъчване на Петър Гогов. Този забравен днес комичен антикомунист, имащ нещо общо с динозаврите по неумението си да се научи да живее в съвременната епоха, беше уникален медиен гуру. Той вещерски разперваше пръсти и с глас на траш-метъл вокалист почти стоманено виеше своята управленска мантра: "500 хиляди гласа, само толкова ми трябват, за да накараме нещата да се променят". Уви, 500- те хиляди гласа останаха мит за разгневения оратор и той залезе от екрана с хорор-усмивката си, за която твърдеше, че е била моделирана в тоталитарните лагери.

3. Истинският създател на либерализма

Ами как да забравим барда на либералната идея, който дори я прикачи като титла в името си - Кире Либерало (лека му пръст, защото той все пак беше от автентичните хора на времето). Може би и до днес някое по-политизирано съзнание помни безсмъртните призиви на пернишкия трибун: "Дечица, хванете своите майки и татковци за ръчичките и ги заведете да гуасуват със зеуената бюуетина, а посуе ще седнем на трапезата!!!".

За съжаление тогавашната реална политика по груб начин се опита да покаже на Кире къде му е мястото. В преплетеният живот на страната пернишкият либерал имаше един единствен коз - едноцветната си зелена бюлетина, на която завидяха нововъзникващи формации с цели да покорят парламента. Техни представители на бърза ръка платиха на мутри, за да осквернят либералната фигура и да му вземат бюлетината. Трибунът от Перник не издържа - взеха му я. От него остана един кратък спомен и малка тъга за това какво време беше. Наскоро прочетох книгата с негови спомени. Уникална простотия. Тази книга, която очевидно никога не минавала през каквото й да е редакторско око, е уникален документ за пернишкото усещане за света. В тази книга се пие повече дори от роман на Чарлз Буковски. Изреченията на Кире започват с думите. "И тогава решихме да пийнем...", "седнах да ударя една малка за нашата способност да предвидим събитията...". Хахаха, днес ми е смешно, защото този автентичен идиот (във възможно най-добрия смисъл на тази дума) би трябвало да е истинският предшественик на НДСВ.

4. Българските орли или всемирните магове

Ами как да забравим популяризираната от предаването "Ку-ку" партия "Български орел". Лидерката на партията Маргарита Кавлакова, една странно изглеждаща дебелана, имаше повече вид на врачка, на тези, които се кичат с титлата "всемирен спасител", отколкото на политик с реална програма и визия. Никой не си спомня посланията на "Български орел" (Иван Богоров би получил удар, ако види как името на първия български вестник е употребявано в политическия психеделик), но пък всички помнят поне и откъслечно моменти от битието на тази партия, чийто връх естествено бе връчването на наградата "Ку-ку политик" или нещо такова. Железни времена. Тогава все още се считаше, че думите трябва да означават нещо и заради това "Български орел" бе странно и неясно като име. Хаха. Пак малко смях - днес никой не гледа заложено съдържание в думите. ГЕРБ означава Граждани за европейско развитие на България все едно някога може да има партия Граждани за неевропейско развитие на България. Шаш и паника.

5. Пророкът на Тангра

Наскоро ми се наложи да мина покрай панаира на книгата и там с върховно удивление видях, че е жив още един от забравените и осквернени динозаври на прехода - Йоло Денев. Политическата кариера на този образ мина през толкова превъплащения, че е трудно да се проследи. Денев е един от малкото политици след началото на прехода, които са лежали в затвора. Той бе натикан там по временото на Филип Димитров. Май беше за неплатени заеми. После съдебното дирене срещу него продължи. През 2002 година пак влезе за една година в затвора. По пътя си от 1990 до 2009 година Денев се обяви за спасител на България, преоткри Тангра, обяви се за жрец на този забравен бог, издава стихосбирки като робот и пише романи и житейски повели. В интернет днес той си има сайт, но стихотворенията му просто не стават за четене. Все пак открих едно, което е типично за него и ще ви даде пример за това политическо съзнание, живеещо с усещането, че е революционер:

ГАВРА С НАРОДА

Какъв човек съм аз?

Какъв позор!

Безсъвестна Престъпна власт

с Жесток Терор

по заповед

на Запад

България Превърна в тор.

Какво че цветовете се сменяват

върху гърба на Гладния Народ.

Безмилостно народа си Унищожават.

Обичам поетите, които умират да си пишат с главни букви. Денев обаче също сдаде своята сцена. Днес се изживява предимно като литератор. В НДК го видях как убеждава младеж и девойка, че книгата, която им предлагаше ще промени живота им.

Нещо като завършек

Това са героите за които се сещам в този миг. Но какво да кажем и за още други партии - Ера 3, Естествена монархическа партия, Партия на обединените европейски щати, Българска мобилна партия, Нова народна християн-демократическа партия, ехххх, времена.

Защо точно днес се сетих за тях? Защото те бяха луди, бяха странни, бяха смешни, но никога не са били опасни за страната. Човек трябва да се разделя със своето минало със смях. Но как да се смееш, когато виждаш как през времето оцеляват само тези, които знаят да превръщат политиката в постоянна война срещу всички. България мина през комедията, мина през скандалите, но никога не мина през войната. Днес трябва да се опитаме отново да си припомним смеха и да се наслаждаваме на живота, за да не оставим агентите на омразата, огъня и паветата да ни извадят от това състояние. Лудостта е забавна, когато не вреди на никой. Но най-голямата диагноза на едно общество е фактът, че можеш да тъжиш за лудите от миналото, защото тези от настоящето твърдят, че са нормални, а и не са никак смешни с разкривените си от злоба лица на хора, които са си повярвали твърде много...