Мизерията на емигрантите и тяхното усещане за вселената

Преди няколко дни, докато бързах да се измъкна от работа и радостно да отида да си доспя, се натъкнах(проклет да е този малък свят!) на един свой досаден познат, когото не бях виждал вероятно от седем-осем години. Той предложи да почерпи по бира, а балканската ми природа е твърдо тренирана да не отказва пиене на аванта, така че без да се съобразявам с душевните последствия за себе си, си казах милостиво, че вероятно 40 минути с един досадник няма да ме убият чак толкова, особено, ако бирата е студена, а и подухва ветрец, който пленително разсейва душата и я запраща в летни мечтания...

Седнахме в едно заведение и този мой авер и професионален досадник, очевидно дълго бил без публика, започна своята история за това как три или четири години (в интерес на истината не помня точно колко) бил изкарал в САЩ – империята на неограничените възможности, там, където селските идиоти могат да станат президенти, и има езически култ към силиконовите бюстове. Опитах се да се поразсея като споделя тази шегичка на висок глас, но досадникът, който уви трябваше да бъде платецът на бирата и на цялата сметка, съвсем не я разбра. Вместо това реши да се опита повече да не ми даде думата като започна да обрисува накяква нереална държава, която наричаше САЩ, но общо-взето бях сигурен, че описва своя измислица. В неговата политическо-обществена фантазия тази държава приличаше на преуспял реален социализъм – ако бачкаш яко, получаваш яко. Той бачкал яко – чистач, сервитьор, бояджия и тенекеджия, взимал яки кинти, спял по четири часа, не правел нищо друго и по някакъв странен начин се бил чувствал удовлетворен.

Още докато ми го разказваше усетих, че ме лъже, защото – всички имигранти, пък били те и временни лъжат по причини, които ще изясним малко по-надолу.

Най-интересното беше обаче, че този същият досадник, който навремето познавах, на места яко си противоречеше, но митологичното му съзнание вече отказваше да види противоречията. Както изкарваше САЩ нещо като социална утопия на големите бачкатори, изведнъж вметваше, че там е реалността на фалша, всичко било тъпо, хората били престорени и през цялото време носели маски.

Значи, ако трябва да обобщим дотук това, което чух е, че САЩ са гениална държава-рай, в която всички са идиоти, тъпанари, подлеци и зомбита. Повярвайте ми такава комбинация от разсъждения може да се приеме единствено с хладна като поглед на неподкупен полицай бира и вятър лек като анорексична манекенка.

Дотук нищо лошо.

Вбесих се едва когато същият тип, досадник, откакто го помня, започна да ми говори срещу България. Българите били селяни, в страната нищо не се било променило, всичко тук било пълен застой, направо ужас, страната ни била ужасна скапана, той се чувствал депресиран, стресиран, паниран, остракиран (последната дума е от мен, досадникът е от това естество, че няма как да я знае, но остракиран добре описва всичко, което искаше да ми каже с другите думи). В неговото описание България беше едва ли не царство на мрака в което нищо добро не се е случило и никога няма да се случи. Гледах го изумен. Не можех да повярвам, че човек е в състояние да говори така особено когато навън е толкова прелестно лято, жените са полуразсъблечени, а и бирата помага да преживяваш живота в тази част на вселената в състояние на самодостатъчно щастие и невероятна радост.

Едва тогава осъзнах нещо, което реално съм знаел цял живот, но тогава проумях. В емиграция било то трудова или житейска отиват хора, които никога, ама никога не са били в състояние на хармония със себе си и с окръжаващата околност. Това в повечето случаи е зловеща характеристика на духа. Защото щастието, тази най-велика ценност, трябва да извира вътре от теб и никога не би го открил извън себе си, дори и да обиколиш седем пъти земята. Този човек, този мой познат вече беше като дърво без корен, но не изпитах и грам съжаление към него, защото той изцяло заслужаваше съдбата си. България му се виждаше мрачна и неистинска държава, защото пичът просто не можеше да избяга от мрака в себе си. От чувството за вечна неудовлетвореност, но от лошия вид. Аз виждах една лятна България, той виждаше предверие на ада.

Това е тъжната и уникално идиотската съдба на всеки икономически емигрант по земята. В мига в който тръгне, той вече е загубил битката и поражението ще го преследва до края на дните му. Заради това той виждаше България като ад, сънуваше глупави идиотщини за САЩ и ги представяше като действителност, но когато маската му от време на време падаше, казваше нещата такива каквито са.

От всичко най-много ме сепна чувството за невероятно нащастие и изолация, които той твърдеше, че изпитва. Никой не го бил разбирал, българите били студени и невъзможно невъзпитани хора и цяла редица подобни оплаквания, които дори не се постарах да запомня, защото ми донесоха нова бира, а през нейната дъхава и леко нагарчаща пяна, дори прашната София изглеждаше изтощително реална и красива. Този образ живееше в сбъркана вселена, в която нищо не беше наред, но нямаше как да му го обясня. Неговото усещане за вселена бе скапано и той беше обречен да бъде нещастен.

От нещастният в чужбина емигрант по-страшен е единствено завърналият се в родината си такъв. Той идва в един свят, който не може да разбере вече и понеже това го стряска, първата му реакция е да го отрече. А отричането става под най-тъпанарската форма на земята – даване на акъл. От всичко най-много обичам този ефект на завърналите се идиоти – те са пълни със съвети и идеи и говорят със скудоумни фрази като „вие българите трябва да научите” или в добрия вариант „ние българите най-накрая трябва да разберем, че сме идиоти”. Според мен даването на акъл идва от една титанична фрустрация – те са нещастни и са обречени да живеят в свят, който вече никога няма да бъде техен. Всеки човек има право на избор дали да тръгне или не, но не ме карайте да уважавам тръгналите. Да се махнеш от България е най-лесното. Трудното е да останеш тук и ден по ден, част по час, да се бориш с този тежък живот, но да се усещаш на своето място, да се чувстваш част от едно общество, от една държава, която не е сред най-богатите в света, вероятно не е и най-красивата, но пък изпълва сърцето ми с умиление и радост. Герои са не тези, които напуснаха, а тези, които останаха. Осъзнах го когато видях своя досаден познат, който един час, че и отгоре не спря да ми мели колко скудоумно е всичко наоколо.

Никога не съм се чувствал толкова радостен от това, че съм част от тази страна и, че намирам смисъл да живея в нея, отколкото в онзи момент. Беше ми весело и тържествено.

Изпих си бирата. Докато ставах от масата усетих, че ми е весело и леко. Чувствах се на мястото си. Знаех кой съм и къде съм във вселената. Беше прекрасно като усещане. Досадникът ми даде визитка и ми каза непременно да се обадя, защото имал още много да ми разказва и да ми доказва колко са зле нещата. Махнах с ръка и се затичах към един автобус. Докато тичах се постарах да изгубя визитката. Това беше едно от най-правилните неща, които съм правил през живота си.