Защо все изпускам самолета за Кюрасао?!!

(текст озарен от прозрението, че е адски глупаво да имаш цяла планета на разположение, а да познаваш едва една малка част от нея)

Понякога, не много често, но все пак, се изпълвам с възмущение. Обхваща ме лека форма на ужас само като си представя на колко много места по света не съм бил. Вижда ми се несправедливо. Тази планета, дали по милостта на невидимата Еволюция или като дар от добротата на Бог, е дадена на всички ни, изпъстрена е с ефирни кътчета в които има лазурни морета, златисти плажове, романтично шумящи палми, народ и веселие, а ние сме направили така, че едва малцина да имат възможност да попаднат там. Определено е несправедливо. И дори навява леко революционни мисли.

Понякога като форма на своя лична терапия отварям карти и снимки от света и мога да ги наблюдавам с часове. Обичам да чета за държави, чиито имена звучат така все едно не са истински – Барбадос! Бахамски острови! Сейнт Китс и Невис! (да, това си е отделна държава в състава на Британската общност, а населението им колко неоригинално и колко европоцентрично се нарича „сенткитци-невисци”, хаха честито на първия, който успее да го произнесе без да се наплюе), Аруба! Сейшелски острови! Тринидат и Тобаго! Светът е пълен с прекрасни места, а на вашият скромен репортер му е съдено единствено да чете за тях и да си мечтае ей така от скука и от тренировки за фантазията, какво ли е да живееш в малка къща на брега на океана, близо до палмите, където пясъкът е невъзможно бял, както вероятно са невъзможно големи и комарите...., но кой ти гледа комари и други гадинки докато е отдаден на мечтания.

Реших се да споделя тази меланхолия само, защото се сетих, че навремето – говорим за утопичните години в които не се притеснявах, нито пък имах угризения, да притеснявам вселената със стихове - аз успях да сътворя едно стихотворение в което да изразя протеста си срещу лошия свят, който е направил места като Аруба или Кюрасао далече от мен. Защото съгласете се – тъжно е да си мечтаеш за целия свят, а да получаваш едва една малка частичка от него... (и съвсем естествено, който има търпението да прочете този текст до края, да се надяваме, че няма да е много дълъг, но никой не знае със сигурност, ще бъде възнаграден с продуктите на ранната ми поетична идиотщина и, ако не друго ще има прелестната възможност да се посмее на мой гръб).

Пак навремето успях да срещна и у други хора такава болка от невъзможността да се пътува – била тя екзистенциална или пък социално-икономическа, въпреки че винаги ми е правили впечатление и то леко досадно, че най-вече се жалват тези, които обикновено нямат пречки от финансов характер да пътуват където й да е. Но това е политическо отклонение в меланхоличен текст, така че го оставяме настрани.

Така открих едно стихотворение на Борис Христов, което си препрочитам от време на време и с удоволствие установявам, че то не губи силата си. Смятам, че това е едно много дълбоко стихотворение в което водещо е ужасяващото усещане, че ще останеш заклещен винаги на едно и също място. То се казва „Самолетът закъснява”

Събрани на летището, върху което сипе пламък

и ни събаря слънцето и в пот ни дави -

отдавна трябваше да отлетим оттук и да се махнем...

Но самолетът закъснява, самолетът закъснява.

И понеже самолетът не идва (страхотен образ между другото, както и един литературен проблем - защо все самолетите се явяват като образи на свободата, въпреки тяхното упорито желание от време на време да падат загадъчно и ужасяващо над океани?!), по някое време във вечността на това стихотворение се появява нов куплет:

Обади се отнякъде пилота, само за да обещае,

че ни очаква друг живот - и повече не чухме.

И си представяме сега, политнали към рая,

как нашите души се спускат с бели парашути

Понеже идеята е този текст да е само за пътуванията и мечтите за полет към екзотични държави (О, красиви Гренада! Маргарита!Тортуга! Ямайка!) нека да се направим на слепи за политическият момент в стихчето, за да видим как Борис Христов разширява монументално идеята за пътуването като вкарва рая като туристическа дестинация, въпреки, че почти съм убеден, че туроператорите по цял свят биха протестирали срещу неговото литературно решение, понеже говори за места, които не са отбелязани на подробните им карти, а и злите езици говорят, че от райската администрация са странно мълчаливи по въпроса за местата в тяхното кътче, както и за цените, които трябва да се плащат, а и никой не споделя дали в Рая всичко е ол-инклузив или всяка духовна екстра се плаща отделно...

Пак да кажем, както и да е. Най-накрая стихотворението завършва с нещо като светъл образ на отчаяние и на една особена форма на спасение от вечното чакане на летището:

Навярно ще пристигне той (става дума за самолета)и както ангел се вестява,
ще тичат старците подир крилата му приведени...
Но мене няма да ме има - моята глава тогава
ще бъде къща на щурците с камъчета обзаведена.

Я, прочетете и цялото стихотворение ето – Тук!

Спрях се толкова подробно върху това стихотворение само, за да убедя и самия себе си, че не съм самотен в меланхоличните си настроения и полубуржоазни мечтания за плажове, палми, далечни страни и идеята, че е хубаво да прекараш поне част от живота си в път. Трябва да се пътува.

Очевидно съм знаел тази истина доста отдавна след като съм написал в далечното си минало следното:

Кюрасао – къде е Кюрасао

липсват ми костенурките в Аруба

и техните яйца с черупки от магичен кокаин

надрусани пирати с джетове

порят мълните

а мафиотите гърмят в Аруба

пият хладно вино и гърмят

насред свръхбелия ден

къде къде е Кюрасао

възприемаш смисъла само за миг

като океан който те блъсва в главата

после летим покрай тропици и малки антили

тежко е да дишаш от вълнение

опиянение от пяна и слънце

голи бедра на загорели мулатки

и палми сред които куршумите изглеждат нереално

толкова неистинско е всичко

в това смълчано Кюрасао

че ето даже мога да литна

в небе пълно със смущаващи облаци

латино музика и дрога

пури дим после малко мълчание

самотен залез край морето на света...

а Кюрасао е звезда която бляска

миг преди да се стопи в океана

Съвсем сериозно. Представа си нямам какво съм искал да кажа с това стихотворение. Най-вероятно не съм искал да кажа нищо. Просто името Кюрасао само по себе си звучи като поезия и не можеш да го подминеш лесно. Или пък в стила на Борис Христов съм искал да се оплача от това, че досега все съм изпускал самолета за Кюрасао...Може и да съм го гонил по пистата, но винаги съм го изпускал.

Да се върнем обаче към началото. Несправедливо е да имаш цяла планета, а да не я познаваш както трябва. Особено местата, които са създадени все едно за пощенски картички, но от епохата отпред Фотошопа. Фотошопа изравни всички по красота, а това е леко досадно...

Като голям почитател на фантастиката, навремето прочетох един красив роман за хората в бъдещето, които щом затвореха очи можеха да се пренесат на всяка място по земята. Толкова просто и елементарно. Затваряш очи, концентрираш се и хоп! – вече си в Ню Йорк примерно или пък в Москва. А защо не в Аруба! И докато светът стене в икономическа криза, а само буржоазията си почива и експлоатира безжалостно красивите гледки и места по света без да иска да ги раздели и с по-бедните, може би е добра идея да не спирам да опитвам да затварям очи и да се надявам, че един ден магията ще проработи. Ще отворя очи и пред мен ще има бял пясък, сини вълни, бар с коктейли на плажа (не знам защо си представям, че вместо барман коктейлите там ги прави маймуна облечена с хавайска риза и тъмни очила?!) и отнякъде ще звучи карибска музика. 

Хахах, не се безпокойте, ако магията проработи ще ви пиша. 

Или поне ще пратя картичка...