Не е необходимо да проявяваме неописуемо развихрено въображение, за да си представим политиката у нас като продължение на театъра, но с друг език и други форми. Всички антиполитически критики към природата на управлението така или иначе черпят от резервоара на театралната критика, защото неизменно приписват скрити мотиви, мрачни помисли, изтерзани желания, яростни страсти, бушуващи емоции и митологична алчност зад всяко едно партийно действие. Ако си представим политиката като един театър, това ще ни даде възможност и да се отърсим от скучноватите клишета на обединените социолози/политолози, които определено нищо не успяха да обяснят, сбъркаха повечето резултати на изборите, но пък с красиви обществени пируети напомнящи на фигуристи по лед, сега отново се изправят пред нас в позата на пророци, които тържествено обясняват: „Ето, че и този път познахме!”. Не, не са. Не познаха нищо. Вероятно, защото повечето от тях се опитват да анализират политика, а трябва да анализират театър...
България никога не се е оказвала в ситуация в която два вида избори да са толкова близко един до друг. От 7 юни до 5 юли има по-малко от месец, а като прибавим и започналата още от средата на 2008 г. предизборна кампания с много неизвестни, с политически нововъдения и Голям брат от страна на Брюксел, ще видим, че ситуацията драматично напомня по своята епична окраска на някоя от древните пиеси на Шекспир. За бардът от Стратфорд на Ейвън се твърди, че е успял да побере цяла уникална галерия от типажи в прелестната вселена на своите пиеси. И вероятно в това твърдение се намира поне зрънце истина, защото чрез един от героите на Шекспир можем да си обясним много политически процеси – от това защо резултатът на евровота бе такъв до мистериозната загадка защо неформалният лидер на победилата партия ГЕРБ Бойко Борисов бе така намръщен в нощта на изборите и с последователна ярост си го изкарваше на журналистите. Защото с критическа убеденост можем да сравним столичния кмет с великия литературен герой Хамлет.
Бойко Борисов в ролята на Хамлет
Хамлет е трагичен герой, защото е прозрял една универсална истина за живота – понякога ситуациите за такива, че нито едно от възможните решения не може да доведе до щастлив завършек. Героят на Шекспир е обзет от колебания, дали да отмъсти, дали не, дали да разкрие цялата истина на света или пък просто да продължи живота си. Бойко Борисов неволно попадна в същата роля и въпреки, че вероятно литературните съзнания биха се възпротивили срещу съотнасянето на Пожарникаря и Принца, всъщност приликите се набиват на очи. В изборната нощ Борисов бе изправен пред драматичната реалност на резултата, който ясно му показа, че вероятно дори след като спечели парламентарните избори, партията му ще има нужда от коалиционни партньори, за да състави кабинет. Отдалече е очевидно, че от всички варианти на политическата реалност, столичният кмет най-малко харесва този. Ето защо даде рязко назад и остави хората си по места да правят своите кампании (част от тях се справят доста добре със задачата, независимо, че са непознати), а самият той даде една серия от интервюта и спорадични заявления в които обяви, че няма да предаде столичани, че да бъде премиер не е цел на живота му, а и, че плановете на ГЕРБ за след изборите по никакъв начин не включвали въпросите за коалиционен партньор. Бойко Борисов, вероятно за лек ужас на своите противници, не се оказа толкова елементарен човек, защото (и тук вече идва хамлетовата трагичност на този обществен персонаж)ясно осъзна, че управление с повече от един партньор ще е като финал на неговата политическа пиеса, заради всички натрупани проблеми и особено на фона на големият пик на кризата, която съвсем не е достигнала с цялата си сила до нашите брегове. Вариантът на подобно управление ще е кошмарен, ако не за Бойко Борисов, то за партия ГЕРБ със сигурност, защото тя ще се окаже победител на вота, но пленник на мъничките партии, които отсега се канят да се качат на вълната на управлението. Заради това още отсега можем да прогнозираме, че Борисов подобно на Хамлет ще се опита всячески да се отърве от дара на съдбата, както и от собственото си предназначение. Другият вариант е да се впусне в предварително обреченото пътешествие, за да стигне до прословутият финал на пиесата, където, както вероятно знаем всички, влиза Фортинбрас и произнася знаменитата реплика: „Изнесете труповете”
Сергей Станишев като Макбет
„Макбет” е най-популярната пиеса на Шекспир днес. Може би, защото тя е концентрирана изцяло върху морални политически въпроси и чрез нея можем да видим, че общо-взето по време на цялото си съществуване човечеството се е питало едни и същи неща, но също така и никога, ама никога не е стигало до отговор. Героят Макбет взима властта чрез убийството на законния крал, но после не успява по никакъв начин да се отърве от угризенията си за това, докато тези угризения не го подлудяват напълно.
Нека да не приписваме на Сергей Станишев престъпни наклонности. Сравнението с Макбет обаче е удачно, защото драмата при соцлидера е сравнима с тази при Борисов. Въпреки очевидния си партиен успех – БСП изкара цял мандат в управлението за първи път след 1989 г. насам, именно в неговия край Станишев за първи път е подложен на сериозна заплаха за собствената му политическа кариера. Защото, а точно тук партията може да действа настоятелно като лейди Макбет, неговата задача е да остави БСП в управлението, а това в момента изглежда леко нереално, а дори и да се осъществи ще е с цената на толкова компромиси, че от един момент нататък не е ясно дали БСП наистина ще успее да реши големият проблем за своята идентичност. Някъде в разгара на своята драма Макбет произнася разтърсващите думи:„ Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“ пълзи от ден на ден с крачета ситни, дорде изгризе сетната частица на срока ни..”. Станишев е като герой в момента на който можем да припишем тази реплика и то във вътрешнопартиен план, той заложи на принципа „ще решим проблемите утре”, но след като от изборите остане само спомен, той ще трябва подобно на Макбет да решава драматични въпроси за собственото си битие като партиен лидер, за бъдещето на партията му и за нейното по-нататъшно участие или неучастие във властта. Драматично ще бъде. Определено.
Поука за публиката
Ако се разтърсим в творчеството на Шекспир и се вгледаме в колективните образи на българските политици ще открием за тях образи в неговата вселена, които обаче едва ли са толкова популярни. Което не отменя факта, че днес спокойно можем да припишев на Шекспир ролята на гуру в съвременната българска политика. Не е ли прекрасно?
Основният въпрос обаче е – забавлява ли се публиката към която спадаме всички ние с този драматичен шекспиров театър в който понякога съвсем безумно се превръща нашата политика.
Едва ли, ако съдим по спотаеното недоволоство, вечните псувни среще всичко и анархистичното усещане на мнозинството, че държавата е инструмент предназначен единствено да ги ограбва. Публиката прилича по-скоро на героите от пиесата на италианският радикал Дарио Фо „Няма да платим, няма да платим”. И може би има право, въпреки, че коварството на политиката е в това, че ти предварително си платил цената. Дори и на най-големите безумия. Това обаче прави театъра по-драматичен и истински и те кара да се заглеждаш в сюжета. И за да поставим точка на това описание нека да си припомним, че Владимир Висоцки също е разсъждавал за Шекспир. Стихотворението си „Хамлет” той завършва с едно съвсем неочаквано прозрение: „Сплетните-отговори знаем днес, ала не знаем нужните въпроси”. Може би именно това ни е липсвало досега. Отговорите са пред нас. Хайде да се научим да задаваме и правилните въпроси.
No comments:
Post a Comment