Тесногръдието на "демократите"

Абсолютен факт е, че в последният месец и нещо България прилича на психиатрия, която е вдигнала бунт, а доставчикът на антидепресанти е обявил безсрочна стачка. Това, че сме в окото на бурята обаче не трябва да ни прави слепи за всичко, което виждаме.

Твърди се, че на улиците в София са излезли младите, светлите, съвременните, извисените. Това обаче трудно обяснява защо сред тях виждаме всички сини динозаври от началото на прехода, които отново са заели своята любима поза на морално превъзходство и политически нарцисизъм. Телевизионните студиа отново заприличаха на обществен зоопарк от началото на 90-те години. 

В предаването "Референдум" по БНТ във вторник видяхме възкръсването на още един титан от началото на прехода - проф. Михаил Неделчев. И той, разбира се, пак е невинен, пак е борец за демокрация, пак е чист, пак е неопетнен, въпреки, че с неговия глас СДС е идвало поне два пъти на власт и два пъти се провали с гръм и трясък. Но основната черта на десния интелектуалец е това, че той никога не поема вина за всичко и обича да използва думата "дискурс", дори и по неприличен начин.

В предаването обаче Неделчев надмина себе си. Всеки път, когато някой изказваше противоположна теза, той истерично подемаше безкрайната си логорея. Тезите му бяха скучни, банални, досадни, но го повтори поне седем пъти. Това, което беше страшното е, че този, който тряба да е демократ по дух, не чу изобщо противоположното мнение, нито го прие. 

Никой не го кара да си сменя позициите, но без чуваемост не може да има никаква демокрация. Проф. Неделчев като усреднен десен интелектуалец демострира такова тесногръдие, което може единствено да плаши. Интелектуалният ум би трябвало да е отворен за различни гледни точки и смислен дебат. Тези интелектуалци обаче, динозаврите от началото на прехода могат да чуват единствено и само себе си. Те са втренчени отчаяно в пъпа си и не искат да повярвят, че на този свят съществуват други хора освен самите тях.

Точно това провали десницата преди.

Сега като гледаме тя се е запътила към същата пропаст. 

Историята винаги се повтаря като фарс.

Гневна балада за двама миньори

Сигурно това, което имам да казвам не е важно. Но докато спасителните екипи в "Ораново" напредваха към двамата миньори Николай Михайлов и Иван Лазаров, които от две седмица насам бяха затрупани заради крещящата арогантност, дебелоочие и алчност на концесионера на мината, открих една новина, която ме потресе.

Ще кажат, че насъсквам хората един срещу друг. Ще кажат, че говоря срещу успеха. Ще ме обвинят, че съм болшевик. Ще твърдят, че нямам право на такова мнение, но аз ще си го кажа.

Докато много българи с трепет чакаха да видят дали техните двама изстрадали сънародници са живи, дали са успели да оцелеят две седмици без храна и вода, прочетох статия, че синът на собственика на мината кара кола за 800 хиляди лева. Тези двама миньори, които са били изоставени от държава и собственик са се блъскали безпощадно всеки месец за по 500 лева, а синът на техния експлоататор се шири като мазен буржоа. Няма как нещо в теб да не изтръпне при този гаден и шокиращ контраст. Няма как нещо в теб да не изстине от свиреп гняв, че е възможно светът да е такъв.

Затрупано под земята се оказа не това богаташко копеле, а двамата обикновени хора, които са му осигурили такъв живот. Това са контрастите на българската действителност. Собственикът и синът му в техния луксозен, охолен и експлоататорски живот срещу съвсем обикновените хора на които им се внушава, че трябва да се радват, че изобщо работят. Тази дебелашка показност, това престъпване на обикновения морал, това самозабравено парвенюшко битие - ето какъв е основният проблем на нашата държава. Олигархията, която вече живее с усещането, че ще се възпроизвежда поколенчески. Експлотатори и хора, които се потят под земята в условия сякаш взети от роман на Емил Зола.

Именно, когато стане нещо такаво и контрастите се сбъскат, така че да сгърчат всичко в един човек от ненавист и гняв, тогава се размира цялата тъпашка безмиленост на рамкирания и клиширан език - и на властта, и на икономическите елити. Животът говори много по-добре от езика. Техният език се плъзга по повърхността, а реалността е жестока - мъртви миньори и двама затрупани в неизвестност.

И само недейте да ми говорите за Европа и правилата там. Навсякъде е едно и също. Лустросаната олигархия не е по-добра от психопатската само, защото знае как да си поръча омари и шампанско на френски.

Несправедливостта е една и съща, дори и когато е фризирана в свят от общи фрази и безсмислени клишета.

Проблемът е световен. Той е крещящ и докато не бъде решен, всичко останало ще са само общи приказки и вариации на политическа тема.

Докато ние сме си въобразявали, че правим нещо, двама души бяха закопани под земята. Докато ние сме си въобразявали, че се борим за бъдеще, двама души са се борили за живота си. Докато ние сме си въобразявали, че променяме света, двама души се оказаха пленници на този подтискащ и сив живот, където едни си карат колите за 800 хиляди лева, а други се чудят с какви пари да пратят децата си на училище. Да, говорете ми след това, че проблемът бил в смяната на правилата. Продължавайте да ми дърдорите, че като дойдели почтенни политици, всичко ще се реши. Трябва ни абсолютна смяна на системата, трябва ни свят, където всеки ще има шанс и където, мазните богаташи ще си плащат, когато извършват престъпления срещу обикновените хора.

Съжалявам, всички запаси от социална толерантност, които някога съм носил в душата си се изпариха.

Майкъл Мур завърши филма си "Капитализъм, любовна история" със съжалението за това, че винаги го отнасят бедните хора. Те са жертвите на всички катаклизми, на всички социални експерименти, на всички опити да им се разкаже една лъжа за техния живот. Винаги го отнасят те.

Като двамата миньори от "Ораново", заклещени под земята. Без да са имали никакъв шанс да се предотврати тази трагедия, понеже олигархът е бил по-загрижен за колата на сина си, отколкото за живота на собствените си работници.

Сетих се за една песен на Борис Гребенщиков "Подмога". Двама войници чакат помощ, но не я получават и тогава единият казва:

Жаль, подмога не пришла

Подкрепленья не прислали

Что ж, обычные дела.

Нас с тобою наебали.

Докога ще е така? Докога?

Неочакваният ми разговор с Камен Алипиев

Не съм очаквал, че една статия посветена на толкова конкретен проблем като статията ми за Камен Алипиев и неговата брутална простотия ще получи такъв отзвук и читаемост. Фактът, че моят коментар не остана глас в пустиня, а ми звъннаха толкова много хора, изказаха ми подкрепа, допълниха моите мисли, изразиха дълбоко притеснения от чернотата на душата на един журналист, говори, че хората имат свръхсетива за омразата, за маниаците сред нас и добре знаят, че статус в който твърдиш, че искаш да изпепелиш митинга на една партия с неутронна бомба не е шега, а съвсем ясна карта за една черна душа.

Представете си моето удивление, когато днес сутринта Камен Алипиев ми се включи на чат.

Вместо извинение, неговата реплика към мен беше: "Жалък си!". Ето го и нашият разговор:

 

Преди края му той ме блокира във ФБ. Няма да ми липсва. Един психопат по-малко във виртуалното ми пространство. Но ме потресе неговото оправдание - в сравнение с гафовете на кабинета "Орешарски", той бил младенец. Младенец ли? Какъв младенец си ти, о, господарю на неутронната бомба! Ти си доктор Менгеле на шегичките! Ти си Ханибал Лектър на Фейсбука! Джак Изкормвача на полуинтелигенцията!

И нито грам разкаяние. Нито грам.

И този човек е сред младите, красивите, небесните, уникалните, светлите, модерните и съвременните.

За него не може да има прошка. 

Прошката се плаща с покаяние. 

А тук виждаме една мизерна душичка, която стене от страх, че са го хванали колко е черен. Той не се разкайва за думите си, разкайва се, че е бил разконспириран. Това е още по-гнусно от шегата му.

И когато такъв човек ти каже, че си жалък, ооо, това е най-големият комплимент, който някога съм получавал.

Жалък съм, защото не мразя до степен на неутрони бомби.

Жалък съм, защото никога не съм пожелавал смъртта на хиляди.

Жалък съм, защото не съм психопат на свободна практика във ФБ.

Гордост е за мен да бъда жалък.

Нека Алипиев да се чувства възвисен.

За кратко ще е.

Реформаторският Франкенщайн

В голямата шумотевица от моралните терзания и писъци на младите и красивите, темата за десницата остана малко на заден план. Но това е недопустимо - нали няколко свободни интелектуалеца написаха драматично, скучно и леко хълцащо писмо, че е време Реформаторския блок да изрази интересите на улицата и да се прероди като като едно ново СДС, ама вече с европейски лифтинг и ефектна липосукция на задните части с цел повече обществена привлекателност за политическия флирт.

Всички знаем, че има една основна мелодраматична черта на това, което минава за десница у нас. Тя винаги е невинна. Крадоха като за последно по време на прехода, правеха интриги като за турски сериал, лъжеха безобразно, дадоха собственост на олигархията, но, разбираш ли, за положението в страната били виновни само гадните комунисти. Десницата в нейното ангелоподобно състояние никога не е поела отговорност за нищо друго, освен за теменужките на Иван Костов.

И май точно заради това стигнаха до идеята за този политически проект, нещо като Франкенщайн, Реформаторски блок. В него под вятъра на появилия се отново на хоризонта парламент се събраха партии, които до онзи момент си говореха само със съскания. Близо една година нямаше костовист с що-годе нормална психика, който да не се обръщаше към Меглена Кунева единствено и само с фамилията "Пръмова". Изведнъж обаче реформаторите така се заобичаха, намериха се в безкрайното българско политическо блато и най-ироничното е, че се опитват да се представят за алтернатива.

И понеже десницата все е чиста, свята, невинна, морална, небесна, е трудно да не се опитаме да формулираме няколко въпроса към потенциалните избиратели на този титаничен Реформаторски блок. Не могат да дишат БСП, но ще гласуват за министър от кабинета на Станишев (Миглена Кунева) така ли? И как гледат на внезапното спокойствие, което е озарило бившите опозиционери, когато говорят за евентуална коалиция с ГЕРБ?

Значи кабинетът на Орешарски е нетърпим, рачен и олигархичен, а управление на Бойко Борисов е напълно в реда на нещата? Това ли е моралът, който десницата проповядва под път и над път със страстта на отказал се от чашката пиянка?

Тези въпроси биха хрумнали на всеки човек при обявената тези дни новина, че Реформаторския блок щял да се разширява с две нови партии - СДС и БЗНС. Така де - тъпо е като си започнал безпринципно да се правиш на принципен по средата на пътя.

И, ако стане така, че един ден всичките тези политически създания дойдат на власт, не се учудвайте, че всичко ще свърши по познатия начин. Из реформаторите няма нищо ново. Техният морал е като стихосбирка - красиви думи и никакво покритие. Именно този романтичен патос уби навремето СДС. Сега тези са по-зле от СДС. В СДС, иска ми се да вярвам, навремето все пак е имало някой идеалист за цвят.

Днес идеалисти няма. Всички се прегърнаха за пари, пардон, за депутатски места.

И рано или късно драматичния виц ще се окаже верен отново - десетте десни партии се обединиха в нови 15.

Неутронната бомба на омразата

Журналистът от БНТ Камен Алипиев покрай събора на Бузлуджа събра накуп всичките си поетични способности, целият лиричен драматизъм на душата си и роди текст за това, че се надява неутронна бомба да помете събора на левицата.

Учудва ли ви тази омраза? Мен лично вече не. Тези, които мразят левицата, които я мразят от години с черна ярост и люти клетви, отдавна живеят с усещането за всепозволеност. Толерантността на левите хора винаги е събуждала само бяс, защото те като огледало показват колко черна и отвратителна е станала отсрещната страна. Как викаха по време на прехода: "За да има мир, БСП в Сибир!". Това ни се представяше като висша, изтънчена, интелектуална и възвисена постмодерна ирония. Въпреки, че за да викаш това за Сибир означава само едно - че ти си ментален близнак на Сталин.

Колкото по-слаба ставаше десницата, толкова по-хейтърска се оформяше тя. То не бяха "червени боклуци", "комунистически свине", "гадове", "изроди", "мръсници". Езикът на омразата у нас се разви, именно, защото десницата нямаше политически аргументи за нито една от своите собствени политики. И вместо аргументи тя прибягна до бруталния цинизъм, до сталинисткия изблик, до хейтърското безумие. Абсолютно естествено продължение на това е един спортен журналист да се почувства длъжен да обяви, че иска да избие с неутронна бомба всички на Бузлуджа. Тоест да се прояви като виртуален Пол Пот.

Не смятам, че трябва да разглеждаме това като шега. Ако приемем, че можеш да се шегуваш с живота на хиляди хора, то значи Адолф Хитлер е най-големият комедиант в историята. Ако приемем, че е нормално да бъзикаш с оръжията за масово поразяване, то значи бомбардировката над Хирошима е най-големият пърформанс правен някога.

И никой не се опитва да променя убежденията на Алипиев. Става дума за това, че когато убежденията ти са за масово убийство е необходимо, не, направо е наложително да потърсиш специализирана помощ някъде.

Давам ви и пример за неуместна шега, но шега. Ако Алипиев бе написал, че иска да пусне Искра Фидосова над Бузлуджа, това щеше да е дебелашка шегичка, но шегичка. Само, че той играе на едро, защото е толкова интелектуално, хуманно, лирично, човеколюбиво, достойни, извисене, прелестно и красиво да искаш да избиеш всички хора, които са се събрали на един връх.

Сега вече очаквам да направят Алипиев поне "Човек на годината" и направо да го номинират за Нобелова награда за мир. Щом казаното от него е шега и се възприема нормално, направо шеф на БНТ да го направят и да променят програмната схема спрямо неговите възгледи. В България, където интелектуалните стойности са не се само изкривени, но и подменени омразата минава за високо култура, въпреки, че тя разкрива единствено мизерия на душата. Нищо друго.

Наскоро една журналистка ми каза нещо, което просто е допълнителен аргумент към описаното. Тя посочи, че когато е спорила с леви хора споровете винаги са били ожесточени, но никога, ама никога не са я обиждали персонално. А при десницата действа политическия тероризъм - в мига в който не си съгласен с тях, те наистина са готови да те пометат с неутронна бомба. 

Мис „Плейбой” с татуировка на Троцки

В дните на големите политически страсти из София, човек трудно може да запази неутралитет. Кипежът предизвиква непознати енергии, особено в едно общество, което винаги е съществувало на няколко милиметра от пълната лудост и трайно попадане в психиатрия.

А най-прецакани са тези, които се оказват в опозиция на „модерното, красивото и интелигентното”, защото очевидно докато ние сме спали, някои са си приватизирали тези прилагателни и сега ги употребяват като изтънчен и ехиден монополист.

Аз избрах позицията да бъде в противоречие с „младите и красивите” и само за един месец бях залят с какви ли не обиди. Наричаха ме по всякакъв начин. Истината обаче е, че хора, които не уважавам не могат да ме засегнат. Обидата е израз на безсилие. Псуването не е политически аргумент, а признак за слабост. И понеже към мен се изля буря, аз останах с усещането, че съм казал нещо истинско в пътя към някакво неясно бъдеще.

И при това смятам, че успях да запазя чувството си за хумор, което ме крепи, точно като ме крепи надеждата, че един ден ще вися мис „Плейбой”, която има татуировка на Троцки?

Как се казваше – докато живея, надявам се!

Учудва ли ви статуса на Камен Алипиев? Мен лично не. Хейтърите на левицата живеят с усещането за всепозволеност, защото всички интелектуални институции, които останаха представят тяхното мракобесие за изтънчен постмодернизъм. Те викаха: "За да има мир - БСП в Сибир". Което е все едно да кажеш - ние сме демократични, извисени и готини, ама харесваме това, че Сталин е пращал хора по лагерите. Драматичния хейт се усилваше през годините. Колкото по-слаба ставаше десницата, толкова по-хейтърска се оформяше тя. Въпрос на време беше някой да пусне това за неутронната бомба. Аз не го разглеждам като шега. Ако беше казал, че иска да пусне Искра Фидосова над Бузлуджа щеше да бъде шега, макар и пак черна. Това, което той е произвел си е чиста психиатрия. Наскоро една журналистка ми каза нещо, което просто е допълнителен аргумент към описаното. Тя посочи, че когато е спорила с леви хора споровете винаги са били ожесточени, но никога, ама никога не са я обиждали персонално. А при десницата действа политическия тероризъм - в мига в който не си съгласен с тях те наистина са готови да те пометат с неутронна бомба. Sad but true

--------------------------------------------------

Днес за малко щях да си хвана летящата чиния на Бузлуджа от кеф и от желание да полетя. Чавдар Добрев ми спомена името като талантлив млад ляв публицист и после доста хора по поляната дойдоха да се запознаят с мен, да ми честитят. Ще бъда честен - не се зарадвах толкова на "талантлив" (талантът е нещо относително), но на 36 години да те нарекат "млад", това е повод да почерпя с две цистерни с бира :)))) А като си помисля, че проф. Добрев все още не е попадал на моите философски оди за блондинките. Тогава щеше да ме обяви за ляв тийн талант :))))))

------------------------------------------------------

В кроткото лято, и то след като събуди обществени страсти и фейсбук-триене, старият репортер се отправя към Казанлък - мистична земя, където цените са като при социализма, градът винаги прилича на картичка от 70-те години на миналия век, а човек се заразява с такава доза ляв идеализъм, че е готов да ходи да помага на всяка революция по света. Тоест - не ме мислете. Ще дам знак кога да национализираме редакцията на "Плейбой" и да пуснем на корицата миска с татуировка на Троцки :))))

--------------------------------------------------------

Колкото повече мнения на протестъри чета, толкова повече се удивлявам. Като гледам как лавинообразно тече информацията скоро ще се окаже, че красивата полицайка Ани Витанова, с изкълчената ръка собственоръчно е пребила половината хора пред парламента, напръскала е със спрей другата половина, с палката си е строшила ръцете на седем интелектуалеца и дори се е осъмнила в гладната стачка на Едвин Сугарев...:)))) Пфууу, сега вече заради обществените настроения не мога да демонстрирам поетичната си душа, а бях сътворил цял опус за нея, който почваше така:

Досега в Подуяне пасувах

и слушах цигански оркестър,

но, ако точно ти ме арестуваш,

ставам веднага протестър...:))))))

----------------------------------------------------------

Протестът успя! Постигна невъзможното! Вече съм фен на Мая Манолова. Очаквам някой да ми подари тениска с нея. Това е сериозно :))

---------------------------------------------------------

Чета в един вестник статия "С идеална фигура на плажа". И какво виждам като съвет, боже господи: "Гледайте филми на ужасите. Романтичните филми увеличават апетита, а хорърите го намаляват. А в някои случаи направо го убиват". Хей, май френдс, ако това е вярно, то тогава съдейки по собственото си тяло, аз съм една многоооооо романтична душа, нагълтала се с повече романтични филми, отколкото трябва :))))

-----------------------------------------------------

"Борисов: Чух, че Фидосова има команден стил и взех мерки". Превод в ефир: изгоних я преди да бъда изяден по погрешка :)))

--------------------------------------------------------------

Сега разбирам колко е тъжно да има парламент без опозиция. И на управляващите им е домъчняло за различно мнение. Ама и на Бойко, личи си, му е кофти без обществени изяви. Въпреки, че аз така и не чух да говори за бюджета. Май дойде в парламента основно да се оплаче, че протестиращите под къщата му пречат на сутрешния сън...:)))

------------------------------------------------------------------

Пиша го тук, за да се помни. В един дебат по радиото, който имахме с Ивет Добромирова - тя се обяви за левичарка, а аз й обещах като я видя да й подаря тениска с Че Гевара. На вниманието на Орешарски - ето как се прави диалог с протестърите, примамваш ги с подаръци, а после преди да се усетят ги караш да подпишат "Комунистически манифест 2", а най-накрая и да щурмуват "Икономедия", толкова е простичко :))))

-----------------------------------------------------------

Аууууу, много ме изкефи заглавието: "Саша Безуханова иска нови избори". Заглавие от типа: "ДСБ/ГЕРБ/СДС/НДСВ/Съюз на лудите иска нови избори" бих приел напълно нормално, защото все пак сме наясно, че тези партии изразяват интереса на малко повече от 15 души в обществото. А за Саша Безуханова не сме наясно дали може да се нарече изразител дори на собствената си психика. Заглавието ""Саша Безуханова иска нови избори" се родее със заглавието: "Александър Симов настоя Барак Обама моментално да му достави Памела Андерсън" :)))

--------------------------------------------------------

На поклонението на Александър Лилов Искра Баева завърши словото си с уникален цитат от Булгаков, от "Майстора и Маргарита". Бях го забравил този момент. Невероятен

"Богове, богове мои! Колко е тъжна земята вечер! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е бродил сред тези мъгли, който много е страдал преди смъртта, който е летял над тази земя, понесъл на гърба си непосилно бреме, той го знае. Знае го умореният. И той напуска без съжаление земните мъгли, нейните блатца и реки, отдава се с леко сърце в ръцете на смъртта, защото знае, че единствена тя ще му донесе вечен покой".

-------------------------------------------------------

Аз вече съм за това да има нови избори. Това е единственият начин да разберем каква е тежестта на 2-те хиляди души край парламента. Само ме е страх от едно. Когато резултатите от изборите разочароват всички, а те неизбежно като лирично стихотворение писано по пълнолуние ще го направят, парламента ли ще атакуваме отново? Аз предлагам този път атаката да е срещу Министерството на околната среда. Докато всяка сграда на министерство не бъде атакувана поне по три пъти политическата криза няма да свърши. А, да, не забрявайте и Агенцията по лов и риболов. И Института за международни отношения. И има друг парадокс. Аз също не съм склонен да обвинявам протестърите за всичко. Ама как се получава така, че младото, красивото, едрогърдото и минижупното всички вкупом са отговорни, воглаве с президента, а пък за паветата, плочките, гредите и другите все са някакви "провокатори", тц, тц, тц, тц

-----------------------------------------------------------------

Почти досега бях там. Телевизионната истерия няма нищо общо с картината на място. Хората на площада са изнервени, ама никъде не видях да хвърчат камъни. Протестърите си имат тяхната истина. Тя не е моя. Знам едно - преният път като видях такава картина пред парламента - нещата не свършиха добре. И за депутатите вътре, но и за протестиращите отвън. Депутатите вътре го отнесоха на момента, протестиращите отвън го отнасяха четири години. Сега не е 1997 година. Тогава имаше много повече хора. Сега е нещо друго. Неясно какво. Даже няма и политическа алтернатива. Което е поетично по своеобразен начин. Както и да е. Друга беше идеята. Да вярваш на телевизии в тези дни е все едно да вярваш на вестник "Уикенд" :)))

---------------------------------------------

Един антикапиталистически виц:

Малко алигаторче пита баща си:

- Тате, кога ще имам пари?

Отговорът:

- Когато станеш портфейл.

Така сме и ние. Един ден ще имаме цялото небесно щастие на разположение, но дотогава трябва да се радваме и на случайната глътка бира, която получаваме по милоста на данъчните. Така че, наздраве, да живее революцията и мамка му на капитала! :))

-----------------------------------------------------

През живота си не съм пропускал събитие, което да гледам и то с такъв кеф като абсолютно безиидейното, най-вероятно убийствено скучно и брутално нелепо обсъждане с Вивиан Рединг. От европейска гледна точка - убеден съм в това - тук всички са едни и също - досадни и истерични мърморковци, които са толкова зле, че даже политиката си не могат да оправят сами и все пискат Европа да им я оправя. Не, мерси. Беше гнусно и тъпо да гледам как журналисти се мазнят, самовъзхваляват и се карат пред Нели Крус. Убеден съм, че пред Вивиан Рединг ще е същото. Радвам се, че не гледам

-----------------------------------------------------

Не роди ли вече Кейт? Че това чакане ме убива- трябва да знам момче, момиче или обикновено англичанче е. Мама му стара, ако по времето на Исус имаше телевизии сигурно и риалити щяха да направят. Преставям си и тв-рекламата: "Още по времето на динозаврите, Ванга предсказа падането на звездата. Колко дни ще се мъчи Богородица? Какъв завет оставиха влъхвите? Повярва ли Йосиф на версията, че Бог е забременил жена му? Ще може ли една жена във Витлеем сама да отгледа детето си, ако съпругът й я напуснe? Всичко това очаквайте в следващия епизод" :)))))))))))))

-------------------------------------------------------

Днес съм пълен с толкова много енергия, че съм готов да раздавам съвети към протестърите. Май френдс, никога, никога, никога не е добра идея да каните десни, подчертавам тежко думата "десни" икономисти, за да обясняват защо не е необходима актуализация за бюджета. Десният икономист в своето естествено състояние би подритнал паднала на тротоара баничка по далече от просяк само и само, за да го превърне в "рационално същество". Хора, които смятат социалните услуги за глава от библията на сатаната, минималната работна заплата за нещо гнусно, а идеята за пенсиониране на възраст под 93 години за кощунство, не са, повторям - не са критерий за нещо друго освен за обща дебилност на мисълта!

И, за да бъда разбран правилно. Актулизация заради самата актуализация на бюджета е нещо много хазартно. Аз съм такъв типаж, че бих приел актуализация на бюджета дори и само заради това да бъдат вдигнати заплатите и пенсиите. Нека да говорят, че това било риск. То е риск и да нямаш нищо в хладилника, ама за това икономистите не вдигат глас, нали? Ама проклетият кабинет прави актуализацията, за да се разплати с бизнеса, а и защото държавата повече не може да функционира без спешни мерки в социалната сфера. Ама актуализация не била необходима, разбираш ли и то защо - защото Георги Ганев вероятно и без това се чуди къде и как да изхарчи огромната си заплата...:))))

----------------------------------------------------

Моят протестърски статус за днес е:

Петър Волгин - президент!

Достена Лаверн - вице!

Никой не ми е доставял толкова политическа радост, колкото тези двамата казвайки на глас това, което мисля! Така че - перманентна революция, купон и да живее свободата на словото :)))

-------------------------------------------------------

Има нещо, което няма да спре да ме удивлява. Медиите обичат да отразяват протестите през образите на известни хора - Васко Кръпката, Милена, Кирил Маричков и много други. Но щом ги видя на мен всички аларми ми запищяват. Защото тези същите и през 1997 година обещаваха битка с олигархията, нова политическа система, светло бъдеще и безкрайна власт на народа. И накрая - кукиш. Сега пак ни въртят в същия филм. С други думи - еваларка на анонимния протестиращ, ама тези известните - сори! Тяхното КПД за борба с олигархията е доказано ниско. Да не говорим, че всеки път дърдорят едно и също.

-----------------------------------------

Тези дни пак се занимавам с една стара книга - "Еросът на невъзможното" от руския психолог Александър Еткинд. Тя разказва за разпространяването на психоанализата в целия свят, но най-вече в Русия. От тази книга обаче аз научих удивителна история. Всички знаем, че ако има начин да определим някой философ като "карък" това най-ярко описва Фридрих Ницше - човек един път преспива с жена и хваща сифилис. Това, което обаче аз дълго време не знаех е, че Ницше има изключително нещастна любовна история с палавата рускиня и очевидно фатална жена Лу Андреас-Саломе. Тя пише и книга за Ницше, а пък той, твърдят източниците, е бил хлътнал към нея като немски бюргер по сандвич с вурстчета. Това е история достойна за роман и дори мисля, че съчиних името на романа "Рускинята, която подлуди Ницше". Което пак ме навежда на стара моя мисъл, че Путин е само преходно явление в руската политика, докато виж - рускините - те са перманентен фактор в историята на Европа :)))))

Политкомисарите на протеста

Тези дни Мая Манолова (която се оказа най-големият мъж в БСП, или поне човекът с най-мощните топки в парламентарната левица) бе заснета в един много интересен сблъсък с протестърите пред Министерския съвет. Гледах няколко пъти клипчето с нея, за да се убедя, че това, което ме порази, е истина. Оказа се, че сетивата ми не ме лъжат, както и анархистките ми инстинкти.

Мая Манолова успява да заведе разговор с протестиращите. Този разговор е мъчен, труден, изпълнен с недоверие, но е истински разговор. Хората я питат, спорят с нея, но в крайна сметка, ако не е искала такива мигове на напрежение, просто никой не я е карал насила да става депутат.

Както върви този мъчителен разговор, но разговор, изведнъж се появяват две млади жени със забележителни бюстове и започват да истерясват. Викат, крякат, пищят – “Оставка”. Виковете им привличат други от тяхната природа и това, което беше един разговор, бе абсолютно унищожено.

Започна някакъв опит за психическа репресия над Манолова, но с доста неподходящ адресат, защото така или иначе не само, не успяха да я сломят, но дори след гледането на клипа Манолова става симпатична. Всяка жертва на подобен тип агресия е симпатична, каквото и да разправят убедените костовисти и истериците на свободна практика.

Поразяващото в клипа е, че аз успях да разпозная едната девойка, която се появи, за да съсипе диалога. Нейното име е Зорница Миткова и тя е пиарка в агенцията на Ивет Добромирова (също ултраактивни протестърка) “PRoPR“. Миткова не е ново лице сред протестите.

Тя е тази, която произведе сегрегаторската формулировка, че сега протестирали “младите и симпатичните” за разлика от селяните и простаците, които протестирали преди. Миткова често се явява по телевизионните екрани, за да говори от името на протестиращите, въпреки офицалната фукня на протестърите, че си нямали говорител, лидер и платени спонсори. Дори в една статия я бяха изографисали като “фалшиво лице на площадната демокрация”.

Именно идването на Миткова разваля разговора. Същата Зорница Миткова се чува как кряка на Манолова: “Мен ме е срам от вас!”. Всеки има право на личното си мнение и на личния си срам, но госпожа Миткова вече дължи обяснение за мотивацията на своето поведение. Нейната намеса в един разговор просто го провали, защото най-вероятно поставената задача е била такава.

Всички медии непрекъснато повтарят, че трябва диалог, но ето че един човек от протестърите, телевизионно лице, се намеси грубо насред диалога, за да го прекъсне с обиди, лични квалификации и прииждаща агитка, която кряска, за да заглуши вече всеки здрав разум.

Отдавна се знае, че поне няколко пиар-фирми работят върху имиджа на протеста. Организацията на толкова нафукано-патетични акции като пускането на фенери в небето, роял на площада пред Народното събрание, изкарването на десетки еднотипни лозунги, но мислени в една и съща лаборатория – протестът продължи твърде дълго, за да не се досетим за неговата технология. Но пиарките са пуснати в неговите редици, очевидно за да играят ролята на политически офицери, направо казано – на политкомисари.

В Червената армия, а и в повечето социалистически армии по света, имаше специални политически офицери. Командирът на едно подразделение се грижи за тактиката и боеспособността, а политкомисарите бяха за недопустими политически мисли в главите на войниците, както и съблюдаването на правата вяра.

Очевидно ролята на политкомисарите днес е иззета от пиарките, които съвестно бдят да не би някой да се отклони от политическата роля на протеста. Задачата е дадена – протестиращите трябва да бъдат изкарвани светли, уменни, прелестни, красиви, очарователни, модерни и богати, но които властта не чува и не иска да си говори с тях. Поведението на Манолова разчупи този шаблон и заради това политкомисарката Миткова веднага се довлече да установи политическа дисциплина и да стегне протестърските редици.

Прословутият Дмитрий Фурманов, който е написал книгата за Чапаев, всъщност е бил политофицер, прикрепен към легендарния командир. Самият Чапаев макар и естествен военен гений, е бил слабо подготвен политически и болшевиките му пращат човек, който да възпита народния герой.

Пиарките днес са в ролята на Фурманов – те бдят за правилната идеология като някакъв свръхмедиен Биг Брадър и се намесват, когато видят някой да се отклонява. И понеже този протест си вярва, че не е контролиран, пиарките трябва да изпълняват своята мисия тихо и незабележимо, но понеже поведението на Манолова се отклони от очакването, пиарката на Ивет Добромирова просто трябваше да наруши обичайната си роля и да изпълни възложените задания.

Протестърите толкова често говорят за това, че те са не организирани, а спонтанни. Че нямат лидер, а са въплащение на ходещата среднокласова демокрация. Че нямат лидер, а са нещо като протестен кибуц, който възниква отново и отново всеки ден. Натрупани накуп тези определения са толкова абсурдни и влизат в толкова тежко противоречие с очевидната организация и изливането на пари, че човек и да иска няма как да изпита съмнения в съществуването на политкомисариат, който бди за посланията и правоверните идеи.

Как иначе можем да си обясним прогонването на много мирни хора от протестните редици, които обаче са имали наглостта и безочието да защитават невписващи се в политическия дневен ред каузи – безусловен базов доход например, или абсолютно пълен мажоритарен вот? Нали протестът е на всички? Но не, политическите офицери винаги са били доказателство за това, че протестът не само не е за всички, а и за това, че протестът има своя скрита идеологическа цел, която не е готов да формулира, защото не е наясно все още какво е общественото отношение.

Преди няколко дни описаната тук политкомисарка бе пуснала и статус в който открито плюеше телевизиите, че канят определени хора. Нейният гняв бе насочен към Велислава Дърева. Политкомисарката Миткова се възмущаваше как може да я канят в студията.

Аз някъде по този повод формулирах едно основно правило, с което да определим какво е демокрация: Това, че Дърева те дразни, е легитимна позиция. Това да искаш да спреш да я канят където и да е, вече е полуфашизъм.

Позицията на пиарката беше странна за един човек, който се представя за обикновен протестър. Но за един политкомисар подобно мислене е съвсем естествено. Тя трябва да си заслужи хонорара в края на деня и да докладва, че масите са с правилно идеологическо съзнание и не си позволяват да се заслушват в това, че властта все пак иска да си говори с тях.

Винаги съм знаел, че най-голямата подмяна в 21 век е подмяната на истинската политика с пиар. Пиарството е майстор на ефектни афоризми и политически послания, които се родеят с романтичната поезия, но не може да предложи истинско лидерство и стратегия за управление. Защото просто не му е това работата. Политкомисарите на протеста обаче не го осъзнават. Те вече са запленени от своята роля, но пък и се озлобяват от ден на ден, че технологиите им дерайлират и не искат да работят по начина по който са замислени.

Но това, както се казва е съвсем отделна тема, за съвсем отделно оплакване. Тук оплакваме нещо друго. Един политически офицер с големи цици провали един труден, но интересен опит за разговор протест – власт. Тя изпълни задачата си и сигурно спи доволна и прегракнала.

Съжалението е за всички нас.

Очевидно лудницата продължава, за радост на санитарите и политическите офицери.

(Статията е писана за сайта foo.bg  може да бъде намерена - ТУК)

Политическо местопрестъпление

В мига, в който "експертите на прехода" се измъкнат от обществената канализация и като конспиративни хлебарки се разщъкат из медиите, на всички трябва да е ясно, че това, което се насажда като основна идеологема от последните дни, има и втори план. Фразата "Народът срещу мафията/олигархията" е толкова светла, безспорна и поетична, че на човек не му стигат емоционалните аргументи да я пребори. В момента, в който се посветиш на тази задача, може да събереш доказателства, че нищо в нея не е вярно.

Ако народът беше въстанал срещу мафията, нямаше да търпи костовисти в редиците си. Да не забравяме, че мафията направи мускули по времето на Костов, защото получи собственост и ресурси на смешни цени. Но хората на улицата, които страшно мразят олигарсите, разбираш ли, допускат кадрите на реформаторския блок, които се оглеждат с надеждата да прилъжат някой гласоподавател.

Друга драматична нотка има покрай опита за радикална сатанизация на БСП. Никой никога не е твърдял, че БСП няма грешки, нито че назначението на Пеевски е най-мъдрото, правено някога, но възраждането от блатото на омразата на виковете "Червени боклуци" говори за опит за насаждане на идеология. За целенасочен опит идеята за ляво управление да изглежда ужасна и драматична за градската средна класа, която се самосъзерцава и се диви, че се е събудила. Това е планът на "експертите на прехода" - подкопаване на социалната основа на една политика. И атаката срещу БСП можеше да не прави впечатление, ако не издаваше нещо по-глобално - атака срещу всяка идея за лява политика. Друг въпрос е дали БСП винаги е била на висота в това отношение, но злобата срещу нея показва, че вероятно все някога е направила нещо както трябва.

Впрегнатата експертност срещу левицата, този труимф на омразата и разтърсващите анализи, не е част от конспирация. Това е естествена битка, която всяка левица трябва да проведе срещу онези, които искат обществото винаги да остане разделено. Сега техният инструмент е малка прослойка, която се самовъзхищава, но нека не подценяваме процеса. А той ще продължи. Различните експертчета ще започнат да се изявяват като конструктори на левица по техен тертип, подобие на корпоративно образование, менте левица, която на изборите да взема гласовете на разочарованите, но никога да не проведе основната битка на всяка левица по света - промяна на икономическото статукво.

За това ни напомня експертната свръхактивност и политическият речник на протестърите, който започва да прилича на откъс от стихосбирка на романтична поетеса. 

Как беше казал Нинус Несторович: "В нашата държава е все едно къде се намираш. Винаги си на местопроизшествието". 

Заради това е добре да се оглеждаме. 

Не е ясно какво ни очаква.

Великата телевизионна революция, хапчето на Нео и методология за справяне с невротични политически репортери

Само за няколко часа във вторник срещу сряда ми звъннаха много мои роднини. Всички с един въпрос: "Къде си? Добре ли си?". Старият репортер безгрижно се бе настанил да пие бира с няколко приятели (офф, кого ли заблуждавам - бях си поръчал крушовица) и изобщо не очакваше този интерес към скромната си персона и то в часове в които, според мита, който градя за себе си, аз отдавна трябваше да съм си вкъщи задълбочен в томче от Тома Аквински и да се опитвам да проумявам мистериите на небесните въпроси.

Източникът на политическо и социално напрежение се оказа един и същ - телевизията. Майка ми, леля ми всички те бяха гледали телевизия и бяха останали с впечатление, че край парламента се разиграва битка с ракети "земя-въздух" все едно Израел обстрелва с ракети позиции на Хизбула в ивицата Газа, а Хизбула отвръщат с далекобойни снаряди.

В душата на всеки репортер по този свят е загнезден инстинкт, по-силен дори от инстинкта за самосъхранение, че ако не присъстваш на мястото на събитието в мига в който света свършва, то има голяма вероятност Армагедона просто да се отложи. Заради това аз и групата от приятели доизпихме набързо всичко (журналист пълни чаши не оставя) и се втурнахме към парламента, за да видим реките от кръв, които се леят. Очакването за тези библейски реки от кръв не е поетична фантазия. В един от телефоните с интернет попаднахме на текст в някакъв странен сайт, където имаше есхатологично описание как полицията е пребила майки с деца, тъпкала е протестърски черепи по паважа, а кръвта, която се лее може да бъде призната за отделна река, приток на Дунав.

Часът вече беше 23 часа. Отидохме в градинката край парламента, а там имаше суетящи се протестъри, които тичаха изпаднали в тиха паника, че полицията ще прекара автобуса с депутатите незабележимо край тях. Даваха си сигнали - "тичайте към Невски, това че сме тук е партенка!". Готини хора, енергични. Тогава горе-долу навързах картинката - народът се беше вдъхновил, че е обсадил 40-тина депутати в НС и трима министри и голямата идея беше как тази картина да бъде представена по драматичен начин, като батално платно, достойно за Веласкес. Ама никаква битка не видях. Абсолютно никаква. Полицайчетата стояха изтощено и пиеха минерална вода, протестърите се разхождаха сред тях - всичко общо около 2 хиляди души, не повече, не по-малко. Брех, мама му стара, паникьоса се вътрешният ми глас, да не би олигархията толкова бързо да е прикрила следите от своето престъпление? Ама не - кръв не видях. Предположих, че ако полицията наистина е пребила злостно някой, то ще се чете паника в очите на протестърите, защото биещото ченге е зла сила във вселената. Ама протестърите си пиеха бира. Няколко от тях дори мъкнеха околните кофи за боклук, за да правят барикади, а от протестърски опит знам, че това не е поведение на човек, който знае и вярва, че куките бият.

В далечината по едно време се мерна силуета на реформатора Радан Кънев. Една част от протестърите не го разпознаха, а пичът кротко се висеше там. Аз имам проблем с всеки костовист по тази земя, ама Радан Кънев ми е леко симпатичен. Обаче се зачудих - какво го дири по тези протестни земи? Нали протестът бил граждански? Съвсем не казвам, че ДСБ яхва протестите, те не можаха да яхнат парламента, протест ще ми яхат, ама никога няма да спре да ме удивлява моралното безочие на старата десница. Даааааа, приемам, че кабинетът "Орешарски" се състои от завършени психопати, човеконенавистнически масови убийци, изверги на половин работен ден, ама пък откога в старата десница обитават ангели, а?

После един пич от десницата ме позна, хвана ме и ми вика: "Всъщност аз съм доволен, че БСП не си изпълнява обещанията. Най-лошото е, когато социалистите си изпълняват обещанията". Аз мисля, че с половин уста обещах, че един ден ще има левица, която ще изпълни всичките си обещания до едно. Така де - в протестърските дни патосът върви по три за лев.

И точно тогава чух източникът на моите болки. Някакъв кадър от бТВ, който се включваше на живо. Сега - нека да не забравяме. Аз бях там, почти зад гърба му. И се зачудих да не би образът да предава от някоя друга планета. Той описа някаква драматична битка. Огледах се притеснено, защото очаквах всеки момент да ми налети ченге с автомат. Каза, че прииждали тълпи от хора. Аз видях десетина човека, които бяха ходили просто да си купят бира. Репортерчето обяви, че се очаквали автобуси от цяла България. В края на деня се оказа, че дошло едно микробусче от Враца. Предаването на младежа дотолкова нямаше нищо общо с вижданото наоколо, че аз реших, че вероятно крушовицата ми е прецакала сетивата.

Едва тогава разбрах защо роднините ми се бяха притеснили. Просто в останалата част на страната протестърското движение съществува единствено като телевизионни репортажи. И понеже това, което се случва е една умело режисирана телевизионна революция, очевидно някой бе решил, че телевизионното напрежение ще събуде с електрически удар и останалата част от България.

После изгледах малко репортажи. Абсолютно нищо общо с истината. Напрежение на площада наистина е имало, неизбежно е при всеки протест. Но абсолютно нищо общо с апокалиптичната картина рисувана от медиите. И точно това е проблема. Всяка телевизия има право да отразява протестите колкото време си иска. Това, което вбесява е свръхдраматизацията на събитието. Все едно наистина става масов сблъсък и текат реки от кръв.

България съществува на един милиметър от лудостта. Всяко допълнително истерясване на ситуацията може да е фаталната искра, коятто да подпали абсолютната психария. А точно по този параграф Великата Телевизионна Революция е абсолютно неадекватна. В това изкривено огледало 2000 души могат да бъдат представени за 20 хиляди, а неорганизираните крясъци в осъзнат политически порив, ама това няма да пресъздаде тази картина в действителността. Просто телевизионните халюцинации си имат своите ограничения.

После почна по-активен строеж на барикадите. Видях как мъкнат камъни, греди и реших, че не съм в настроение ала Пеньо Пенев, за да опиша този строителен кипеж в софийския център и си тръгнах. Щеше да е по-вълнуващо, ако бях телевизионен герой, ама аз съм принуден да пребивавам в тежката софийска реалност, където простотията си е простотия, дори и да са я направили младите, красивите и интелигентните.

На следващия ден идеологическите школи вече бяха сработили. "Младите и красивите" се оказаха напълно невинни. Те са отговорни за красивото в протеста, пък лошото все е от някакви тъмни провокатори. Хората били изнервени, защото, разбираш ли, властта не ги чувала. Това е готин аргумент. Следващият пък като си гепя шоколад от магазина ще пледирам невинен, защото корпорацията, която го е произвела не ме е чула, че цените трябва да са ниски. Изведнъж се оказа, че плочките били къртени с благословията на полицията, а протестърите - уникално невинни, невъзможно прелестни, лъчезарно съвременни - стоели и се дивели как може така да се посяга на обществената собственост.

Пет пари не давам за кабинета. Моето мнение е, че трябва да има нови избори, защото умирам да видя каква е електоралната тежест на тези, които говорят като романтични поетеси на малко повече водка. Убеден съм, че резултатите пак ще ги ядосат, но сме длъжни да знаем от името на каква част от хората тези, които се представят като млади и красиви къртеха плочките в центъра на София? Това е коварен мой план. Ако се окажа по-електорално представен в парламента от тях - ще се самонастаня в апартамента на някоя стара реститутка и ще твърдя, че ако полицията ме пипне ще сезирам ООН, БХК, Асоциацията на блондинките и ЦРУ. Така де - краят на старата политическа система е близо, време е да сме от авангарда в новата.

Но в епохата на режисираните телевизионни истерии на човек му се иска да е като Нео - героят от "Матрицата" и някой най-накрая да му предложи червеното хапче, което да го събуди в реалността. Реалността в която знаеш кои са добрите и кои са лошите и си наясно с всичко. Защото в този телевизионен сън - всички са лоши. Млади и красиви са, ама вече ми стават досадни, защото този мрънкащ стил на дребнобуржоазна политика винаги се е отличавал с особена степен на желание да повърнеш.

Ааа, да, обещах и наръчник за справяне с истерични репортери. Представети си, че е среднощ, а някой писка по телевизора, че Апокалипсисът е близо и Куките на Небето бият с палки докато океан от кръв се лее в софийската канализация. Правите следното. Стисвате зъби. Намирате дистанционното. Отчаяно посягате за копчето. Пускате си порно.

И почвате да събирате идеи за едно добро прекарване на остатъка от вечерта.

Урокът на Рединг

Всяка публична среща с еврокомисар в България се превръща в някакво сюрреалистично подобие на колективна психоанализа.

Преди около година това се получи с Нели Крус, която бе разглеждана като супергерой, който трябва да внесе ред в българското медийно пространство. Вчера същото стана с Вивиан Рединг, чието прихождение по земите български бе очаквано с протестърски патос и едвам сдържано вълнение. От поне седмица насам из социалните мрежи се нагнетяваше настроението, че Рединг едва ли не още със слизането си от самолета ще поведе протеста на младите и красивите, за да сваля кабинета.

Вместо това обаче Рединг преподаде блестящ урок по европейска политика. Охлади страстите на всички и сподели онова, което е толкова очевидно, че просто няма накъде - вътрешните проблеми на България са проблеми на самата страна, а не европейски. После каза, че трябва да има съгласие с което пък допълнително подкопа позицията на тези, които смятат, че ултимативния тон е път към победата

Но как стана така, че тези, които се самовъзприемат като европейоско лице на България и твърдят, че правят "евролюция" се оказаха абсолютни ориенталци в своето възприемане на ЕС? ЕС не е някакъв Биг брадър, не е възпитателката, която идва с показалката да налага непослушните.

Не можеш да очакваш един еврокомисар да заема страна, особено, когато само преди два месеца е имало избори. Но дори и младите и красивите страдат от древния български синдром да чакат някой друг да свърши черната работа, някой друг да реши проблемите, някой друг да преговаря вместо тях.

Европа не може да е извинение за нищо вече. 

Рединг каза - търсете съгласие. 

Интересно ми е дали "еврореволюционерите" ще я послушат?

Кой се страхува от Достена Лаверн?

Иронично е, но точно когато трябваше да отварят бутилките с луксозно шампанско, да подреждат масите с черен хайвер и да раздават скъпи пури, точно, когато трябваше да празнуват мига на своето ново политическо щастие, защото успяха още един път да пробутат своя либерален новговор (този път изчистен като романтична поезия на гимназист - ултрадобрите срещу олигархитята),  "експертите на прехода" изведнъж изпушиха драматично и двама от най-видните в течение буквално на два дни написаха гневни опуси срещу целия свят и най-вече срещу Велислава Дърева и Достена Лаверн. 

Но понеже една от основните критики към Велислава беше, че изобщо се е осмелила да предложи на населението да чете дебелата книга "Експертите на прехода", трябва да заключим, че във фокуса на този мелодраматичен, шумен и истеричен гняв беше основно Достена Лаверн.

По въпроса за Велислава ще кажа няколко думи (аз съм й абсолютен фен), но сега ми се иска да разберем с какво Достена Лаверн предизвиква този шумен гняв, който дори звучи, извинявайта за израза, като мощно политическо уригване на някой, който е смятал, че на обществената трапеза вече всичко му е ясно и никога повече няма да има газове и подуване.

Лаверн е авторка на титаничния труд "Експертите на прехода", книга, която за първи път в най-новата история на България разбули невидимите нишки, които свързват тинк-танковете от неправителствения сектор. И като ви кажат невидими нишки не разбирайте нищо конспиративно. Това е като прословутата "невидима ръка" на Адам Смит, с тази разлика, че невидимите нишки у нас са лесно проследими, защото източниците на кинти за тях са удивително предсказуеми. Без да дава оценка на нищо, Достена Лаверн описа демоничното функциониране на неправителствения сектор, задръстен от тинк-танкове, чиято функция е да налагат определена политическа линия с всички методи на въздействие.

Без да е прононсирана левичарка, Достена Лаверн вместо левицата извърши нейната пропусната и безнадеждно изгубена битка. Битка с либералните центрове, които бяха монтирани у нас и щедро финансирани, за да държат обществото в идеологическа усмирителна риза. Това става по много начини, но най-честият е директната заплаха и заклеймяване. Това е тоталитарното посочване на някой с дълъг пръст, амбициран от долари, и неговото сатанизиране чрез определения като "рубладжия", "комунист", "болшевик", "ненормалник". Този речник на омразата, този език на нетолерантността така бе имплантиран в нашето общество, че се изроди в маниакално виртуално хейтърство. А оттам мина в речника на всички обикновени хора и особено на старите реститутки, чийто основен смисъл за живот е наемите, които получават и обидите, които могат да нанесат.

Давам ви дори пример. Един път в едно радиопредаване бяхме заедно с политолога Антон Тодоров, убеден десничар и антикомунист. Той обаче има нестандартна гледна точка по някои теми (дискусията беше около "Пуси Райът") и когато той я изрази, веднага се по телефона се обади някаква истерична леля, която го нарече комунист и путинист. Убеден съм, че Антон Тодоров за първи път в живота си бе наричан така, защото гледаше удивено.

Но тук мисълта е друга. Тези идеологически фабрики са имплантирани да служат като политически ограничител на въображението. В мига в който преминеш някакви граници, веднага се обаждат заклеймителите. В този смисъл идеологическите центрове не само не продуцират някакво знание, а са антиинтелектуални в своята най-дълбока същност. В момента в който се отклониш от зададените предварително позиции, веднага получаваш етикет. Това е вид идеологически тероризъм, който системно бе упражняван с години у нас. И заради това като видя експерт от тези тинк-танкове, който с крокодилски сълзи жали, че у нас нямало нормална левица ми идва да купя всички албуми на Азис и да го накарам да ги изслуша насила един подир друг най-малко в течение на една седмица. Именно ефективността на тяхната усмирителна риза корумпира и въображението на левицата и я доведе дотам, че левицата да изпълняа десни идеи и да се фука с тях. Да не говорим, че сега част от тези тинк-танкове май се опитват да си създадат нова корпоративна левица, по-скоро "левичка", защото, когато човек види как край Саша Безуханова се въртят млади левичарчета с речник на костовисти, му стават ясни някои неща или поне почва да подозира.

Двата основни писъка, които бяха нададени принадлежаха на Деян Кюранов и Огнян Минчев. И на двата писъка може да се посвети психоаналитична студия, но тук ще ги обобщим на едро, защото не можем да се занимаваме твърде подробно с тези страдащи души, ако искаме да запазим късче здрав разум.

Болката на Кюранов изплакана в отворено писмо до Велислава Дърева се концентрира в това, че Дърева е имала нахалството, наглостта и дебелоочието да препоръча на народа да чете книгата на Достена Лаверн. От този факт Кюранов започва да вади тежки библейски изводи и да обвинява Дърева, че има личен, но не и политически морал.

Няма нужда човек да е академик по психиатрия, за да разбера откъде идва гневът на Кюранов. Велислава е символ на идейна последователност, непоколебимост и чистота. Тя е била нетърпима срещу тоталитаризма и точно заради това днес не може да приеме този дидактичен неправителствен идеологически тероризъм, който иска да смаже всеки зародиш на различно мислене. Кюранов обаче, който удобно е взел завоя и в момента се намира във ВИП-класата на прехода, не може да понесе тази гледка, защото съществуването на Велислава всеки ден, всеки час, всяка секунда доказва неговата политическа мизерия. Изобщо не се съмнявам в личния морал на Деян Кюранов, но неговият политически морал е свършил като бутилка водка в ръцете на алкохолик.

Точно това го вбесява и в Достена Лаверн - една крехка млада жена, само с една книга разкри обвързаностите в сектора на тинк-танковете. Нещо повече - тя си бе направила труда да изследва номенклатурния произход на повечето "експерти" и така на практика без тежки думи, а с факти доказа голямата подмяна на прехода. Това не можаха да й простят. Заради това съскат срещу нея.

Като казахме съскане неизбежно трябва да минем към текста на Огнян Минчев, който е пълен основно със съскане и и закани. И това е странно.

Анализите на господин Минчев винаги са пристрастни, в което, между впрочем, няма нищо лошо, защото анализаторите не са небесни същества, изчистени от свои собствени идеи. Това, което прави впечатление в случая обаче е нивото на засилена емоционалност, направо на свръхдраматизъм в този текст. Изобилието от епитети, ирония, нападки съвсем не говори за някакъв триумфализъм, а по-скоро за безкраен яд от нещо.

Минчев е бесен на факта, че "експертите" отново са изкарани под светлина на прожекторите и в гнева си обяснява това с "малодушието на левите интелектуалци", които останали по средата във времената на прехода. Политологът много се гневи и тук вече намесва Достена Лаверн, че нейната книга послужила за "библия на гузната съвест за "левите" интелектуалци, пропуснали да осмислят и повлияят на прехода от последните 25 години".

И най-накрая господин Минчев смята, че това е подмолен опит да се припише състоянието на държавата на експертите, а не посткомунистическата номенклатура, която опоскала страната.

Това, което Минчев обаче пропуска да каже е, че тези "експерти" също са част от тази посткомунистическа номенклатура - директно продължение на комунистическата такава. Не е ясно защо е толкова бесен на БСП, определена като "развратница", а пропуска да види комунистическите биографии на своите така независими и обожествени колеги. Защото от книгата на Лаверн аз не останах с впечатление, че тя дава индулгенция на посткомунистическата номенклатура. Тя просто осветли онази част от нея, която мигрира в гражданския сектор и узурпира "експертното" начало, за да е сигурна, че нейната власт ще е безгранична, неограничена във времето и най-важното - неизбираема от никого, защото тези "експерти" всъщност са узурпатори - никой не ги е избирал, никой никога не ги е надарявал с доверие, те иззеха анализа, за да им служи с политически цели.

Изобщо не става дума за парите на Сорос на които се спира Минчев. Ама изобщо. Става дума за това, че усмирителната риза, която сложиха върху обществото в един момент стeгна напълно и сега те се опитват да се отърват от вината си като фолкзвезда от папарашка снимка.

Достена Лаверн в своята книга е разкрила и безкрайната изменчивост на техните идеи, както и нищожностите на техния анализ. "Експертите на прехода" не коментират от обективни позиции, те извършват сложен шамански политически ритуал, който трябва да замаскира истината. Не ми вярвате. Ето ви едни думи на Огнян Минчев, казани буквално седмица след изборите на 12 май:

"Интернет интелигенцията се превърна в неочакван съюзник на олигархичното задкулисие в осъществяването на практическото оперативно мероприятие за отстраняването на ГЕРБ от власт"

Дали е прав? Ако е прав, то значи и днес тази интернет-интелигенция е съюзник на олигархията в отстраняването на Орешарски от власт. Нали интернет-интелигенцията пак е за протестите? Или пък олигархията се е отказала този съюз? Защо сега политологът не развива подобни тези? Защото в случая той не се опитва да анализира абсолютно нищо.

Достена Лаверн в книгата си е хванала доста такива противоречия и именно това опровергава тезата на Минчев, че те са правили научни проекти. "Експертите на прехода" специализираха в политическо инженерство. И подобно на едноклетъчни амеби сега опитват нещо ново с нов инструментариум. След като усетиха, че самата идея за политика е дискредитирана те описаха граничната линия по нов начин - гражданите срещу мафията. Формулата е добра. Това обаче означава ли, че на протестите няма хора, които обслужват задкулисия? Това индулгенция ли е за кръга "Икономедия"? Хората на Костов не са ли част от тази дългогодишна политическа мафия? Меглена Кунева не е ли обвързана със задкулисията, а?

Поетичността на една формулировка съвсем не я прави автоматично вярна.

А за Дърева - обясненията пак са същите. Дърева е символ на идейността, която не се променя от кюнюнктурата. "Експертите на прехода" са триумф на конюнктурата над здравия политически смисъл и разум.

И по една случайност точно днес тази битка се оголи. Просто политическите стойности се разпаднаха и в руините се видяха озъбените вампирски зъби на експертите. Заради това побесняха и шампанското им загорча.

Има една великолепна песен - "Еverybody knows" на Ленърд Коен. Нейният първи куплет е писан все едно за България:

Everybody knows that the dice are loaded

Everybody rolls with their fingers crossed

Everybody knows that the war is over

Everybody knows the good guys lost.

В нескопосан превод:

Всеки знаят, че заровете са подменени,

всеки ги хвърля с кръстосани пръсти,

всеки знае, че войната свърши,

всеки знае, че добрите загубиха.

Добрите наистина изгубиха 25 годишната война. И на фронта останаха само злите. И сега най-гадното е, че най-перфидната част от злите се опитва да са направи на добра, светла, знаеща и небесна.

Но пък това ме изпълва с някакъв странен оптимизъм.

Фактът, че злобеят говори за това, че добрите все пак са спечелили някаква битка.

Макар и още да не знаят коя точно.