Поклон пред божествата на интернета

(още едно завръщане в детството, което няма да свърши)

 

Има божества на интернета. Не може да няма. Защото иначе първо, че светът ще е скучен, второ – няма ли божества, няма магия и трето – без такива сили трудно ще си обясня как така попаднах на едно стихотворение, което отдавна не бях виждал. Това стихотворение го прочетох за първи път като ученик в трети или четвърти клас и не знайно защо нещо в неговите думи ме плени очарователно. Май беше в трети клас обаче, защото си спомням Старазагорската библиотека. Обичах да ходя там, защото сред книгите се чувствах у дома си. Та именно в моите бродения сред лавиците с детска литература така или иначе попаднах на това стихотворение и по някое време дори го знаех наизуст. Ето го самото стихче, което за дълго бях забравил, а възкресяването му за моята памет дължа на неведомите сили на интернета и на божествата, които дремят в дъното на мрежата, а инфрачервените им очи не изпускат нищо от поглед.

 

Момичето от приказката

 

Георги Струмски

 

Отде дойде - от пъстрата читанка

или вълшебна пръчка я довея?

Бе в първи клас, на моя чин Снежанка.

През цяла есен аз седях до нея.

 

Заплела в плетка весели косички,

звънлива като ранобудно птиче

тя за мнозина беше като всички:

креслива, крехка, беличка - момиче!

 

Аз гледах я с очи опиянени

и как се смееше, и как тъжеше.

Тя може би единствено за мене

момичето от приказката беше.

 

Разбрахме, че за кратко тя дошла е

сред нашата дружина многолика.

Не й се иска никой да я знае

И заваля снегът. И я повика.

 

Снежанка се сбогува мълчалива.

Протегна пръстчетата снежнобели.

Говореха - във други клас отива.

Говореха - в града са я видели.

 

Но аз не вярвах! С мене е седяло

през първата училищна година

едно момиче като пряспа бяло,

което в свойта Приказка замина.

 

 

Във всяко стихотворение мога да открия по един свой любим ред. Тук това е гениалната с простотата си и тъгата фраза: „И заваля снегът. И я повика”. Съвсем естествено е именно снегът да извика вълшебната Снежанка. Не някой друг, а именно стихията на която тя е кръстена. Този пич Георги Струмски по толкова неуловим начин е прихванал детското романтично въображение, че и до днес това стихче ми е близко, защото определено ми е трудно, а и не искам, да се разделям с детето в себе си. Децата знаят как да наблюдават света възхитено, а това е идеалното състояние, което всеки човек може да постигне.

Интересното е друго. След като по волята на божествата на интернета това стихче изплува от мрежата и отново дойде пред погледа ми, аз се сетих за самия себе си като дете. И – не знам защо – някаква неусетна меланхолия пропълзя по костите ми и предизвика тръпки в гръбнака ми. Сетих се колко голяма ми изглеждаше Стара Загора в онези дни в които това стихотворение се премяташе в главата ми. Нямах представа защо стихотворението ми харесва, а то в крайна сметка е добро, защото по уникален начин пресъздава невинната любов на едно момче от онези социално непорочни времена в които така или иначе нямахме друг избор освен да бъдем невинни. Сетих се и за друго. В онези дни имах различни сетива за света. Облаците в повечето случаи ми приличаха на кораби. Сега като ги видя си мисля най-често: „О, не, май пак ще вали”. Тогава дъждът по никакъв начин не ме притесняваше. Знаех как да живея в света на собствената си фантазия, там, където снегът наистина може да извика някой, а този някой да го чуе.

 

Възпитанието се оказва един дълъг процес, който ни принуждава и приучава да живеем в реалността. В този смисъл не знам дали възпитанието е най-доброто нещо на земята. Яд ме е, че животът е нещо, което рано или късно събаря въздушните кули, които си си градил с години, докато не си ги направиш максимално удобни. В деня в който стихотворението на Струмски се върна при мен, а това е като да се видиш с приятел след много години, цял ден се чувствах екзотично и живописно. В София духаше вятър, а небето беше свъсено. Когато обаче се отзовах навън – удивено разбрах, че част от детето в мен се бе върнала макар и за съвсем малко. В далечината видях кранове и скелета на новостоящи се сгради, които в обикновените капиталистически дни, навяват в мен единствено политически протест и възмущение, но тогава в един момент схванах поезията на гледката. Това можеха да бъдат великани, които крачат през девет земи в десета, а дъждът ги следваше като неумолимо софийско проклятие. Фучащите през града камиони можеха набързо да се превърнат в прелитащи дракони, а вятърът, този протяжен и меланхоличен столичен вятър, който се разтегля по шосетата и улиците беше разказвачът на цялата история.

 

Харесваше ми да съм дете и съответно понякога ми е досадно да съм възрастен. Възрастните вечно трябва да говорят за нещо сериозно, докато на децата е позволен хлапашкият поглед и лековатото пренебрегване на всички правила. Така е постъпил и този поет Георги Струмски. На стари години да пишеш за ученическите си любовни възхищения е най-доброто завръщане във времето. Особено, ако можеш да си спомниш гласът на снега, ако си спомниш, че като дете никога не ти е студено, защото снегът е магия, доказателство за това, че светът може да бъде красиво, поетично и възторжено място, където всичко е знак за прелест, а момичетата до една приличат на Снежанки...

 

Няма начин да няма богове на интернета. Те дебнат в дъното на мрежата, някъде там в сървърните дълбини, но вероятно в електронните им сърца и нерви, в мозъците им от чипове пробягват искри и се раждат магиите.  Кой знае как с несъществуващите си сетива те се домогват до най-отдалечените кътчета на интернета и откриват за нас отново и отново прелестта на забравените светове. Това е все едно да попаднеш на друга планета, но да установиш, че звездите са все така шеметно сияещи, все така достигат със светлината си до теб и в крайна сметка да осъзнаеш, че носиш с тебе си една вселена и е хубаво от време на време да благодариш на божествата на мрежата, които разкриват изненадващо своето съществувана. Така те ме върнаха в детството с едно стихотворение. Няма как да не съм благодарен за това. В един миг дори ми се прииска да има сняг. Щях да го чуя. Убеден съм в това.

Наръчник по болести за арестанти

След като вчера делото за Здравко Баретата се гледа при закрити врати, но с очевидното отсъствие на основния обвиняем, от прокуратурата обясниха, че той е толкова зле, ама толкова зле с "болест в долната част на тялото" (цитатът е дословен), че просто не може да се яви в съдебната зала. В света върлува свинският грип, но в сравнение с болестите, които отдавна тръшкат нашите известни арестанти, дори това страховито бедствие ни изглежда смешно. Ето защо в полза на историята и в чест на сляпата богиня с везните ще се потрудим да създадем един наръчник на болести на арестанти, който може да влезе в историята на световната съдебна система.

Морбили, варицела, рубеола. Това не са италиански оперни певици, а видове шарка, които идеално прилягат на наркотрафиканти. Винаги можеш да опищиш света, че шарките ти от детството те преследват и не само не си в състояние да стоиш в затвора, но дори трябва да съдиш държавата, че зад бетонните стени вирусите са се домогнали до теб.

Сърдечен порок и сърдечна слабост. Това е прекрасно заболяване с философска тревожност. Особено приляга да си го приписват едри мутри, които могат да строшат дори жълто паве с юмрук. Болките в тази област успешно могат да бъдат приписани на стреса от задържането, както и на грубото държание на полицаите по време на целия процес. "Машинката не издържа" е реплика, която често можете да повтаряте пред медиите и театрално да гълтате хапчета за сърце.

Но ви призовавам - в името на рекорда, уважаеми арестанти - бъдете оригинални. Стига вече с изтърканите дископатии, главоболия и мигрени. Защо не пробвате с ефирно звучащото заболяване - псориатичен артрит. На прокурорите ще им изхвъркнат очите. Дисхидрозиформена екзема - не е за подценяване. Медиите ще напишат цели разработки. Ехинококоза на белия дроб - звучи така все едно идвате с болест от чужда планета. Не само обвинението ще се шокира, но дори и криминалната ви конкуренция може да ви прати цветя от съжаление. Инфекциозна мононуклеоза - дори адвокатът ви трудно ще произнесе тази болест, което ще убеди съдията, че нещата са направо на умирачка. Мезентериална исхемия е заболяване, което също ще работи на ваша страна. Хипертрихоза, което е другото име на патологично окосмяване - със заболяване като това не само ще ви пуснат от затвора, но то ще бъде повод и за приятни смешки, като си пиете уискито с аверите. Един път навлезли в приказния свят на болестите, уважаеми арестанти, няма да поискате да излезете от него. Да не говорим, че именно той ще ви осигури приятни дни на свобода, докато другите се гърчат в затвора. Да живее медицината!

Изповед 2009

По волята на боговете на интернета, тези дни пред очите ми попадна един текст на др. Ралица Табакова, с боен псевдоним Фенче, който авторката е изтъкала изцяло от сложносъставни прилагателни и можете да откриете оригинала ето - ТУК.
Това нещо с прилагателните обаче се оказа подмолно и коварно, защото цял ден не можах да се отърва от идеята да съставям сложни прилагателни с които да подчертая бодрата извисеност на своя дух. Думите са коварно нещо. Човек трябва да е внимателен с тях. Заради това - с позволението на духовете на великата карма и на черните дупки - реших да напиша своя версия, която да е вариация по текста на др. Табакова. Надявам се вселената да опрости душата ми заради коварството на сложносъставните прилагателни. Надявам се и на вашето литературно разбиране, защото ние човешките същества сме само слепи марионетки на думите - те са по-силни от нас, настояват да бъдат изречени и понякога в мен трайно се насажда налудничавото обяснение, че хората не се нищо повече от микрофони и проводници на думи, в този свят в който все повече от всичко ще ценим мълчанието. Както и да е, Аллах да е на ваша страна. Сега нека да видим как точно отговорям на предизвикателството на прилагателните 

Изповед 2009


Запих се в димоопушена кръчма, цигаробгазена навсякъде, потънах в ментозноотровна водка и заплувах.... към небеснолъчезерната мивка, за да повръщам дълго.

Палава, синичка, китничка, накичена със сапунчета тази дъхавонеизбежна мивка ме примами с ромонящодоволното капене на водата, пък и облачнопарещата водка в екваториалноокръгленото ми шкембе слънчевофилософски пробиваше път нагоре по анатомичнодивия ми хранопровод. И се спуснах към мивката... към спасението така да се каже. 

Повръщах ироничнотревожно, а кръчмата слънчевоизмамно все едно се отдалечаваше от мен и психарско ме оставяше в нагорещената реалност на света в който нямаше друг път, освен уникалношеметно да се надяваш, че остроръбестата болка на махмурлука и ментето ще преминат през теб като галактическодълга река, за да те волеизцедят докрай, но омаломощеноневероятно да те паркират в реалността без болка.

И изведнъж ме смрази горчивоизгарящата ми самота на пиянка, чийто лукавобезпощаден живот го е изстрелял до димоопушената кръчма и ментозноотровната водка... Леле, казах си аз, не е ли горчивобезнадеждно положението, щом сега гъбеноспаружено се гърча около мивката и с екзистенциалнотревожна душа следя гърчовете на стомаха си, който океанскодъхаво се излива в лъчистонеобятната мивка... Тогава като бляскаща светкавиця, мълнеоносно коварно, в трепетнодивия миг на себеочистване от отровите потърсих с треперещостранна ръка портфейла си... И, о ужассс!

Бях ограбен, опустошен...Гърлено изпсувах своята джобнонедосетлива беззащитност и кристалноясно и апокалиптичнозловещо осъзнах, че сега дори не ще да мога да платя сметката за ментозноотровната водка, която в крайна сметка ме паркира пред съдбовнонеизбежната мивка.

Гъбестошеметната ми младост бе поставена под сериозна заплаха. Замаяно се опитах по депутатскохитър начин да се прокрадна покрай подозрителнонастръхналите келнерки, които чандлъровски оглеждаха телесата ми и отчаяни и черни опасения за неблагонадежнофинансовото ми състояние се сгъстяваха в счетоводителските им души. Скрих погледа си зад болезненоинтелектуален вид и се зачудих дали ще успея красивонахакано да осъзная, че ще ям бой, поради липса на борсовофинансови средства с които да осъществя разплащателната операция.

Все едно някой по атомнобомбен начин изсипа десетки удари върху крехкото ми лице, ярковъзпламенено от парещодимящия в мен алкохол. Оправдателно невинно се опитах да запищя и да призова лудите богове на вселената в моя кармична защита срещу експлоататорския произвол на необългаския мутренски ресторантьорски бизнес, но уви с нищо не спрях центробежните удари на юмруците, които като метнато жълто паве дълбокосондираха носа ми и аленоясна кръв шуртеше от мен. Тежък живот и екзистенциални гърчове. Нищо животворително не бе сътворено.

После зловещочерните ръце ме тежкоизхвърлиха от кръчмата и торпедоносно ме забиха в локва, която жалостивоцамбуркащо посрещна пребитите ми телеса в себе си. Неоновоструйните надписи на съседния стриптийз клуб горчивоостро намекваха за присъствието и на щастливоуханно битие наоколо, но аз трябваше да се изкачвам по мускулите на душата гърчещо се бавно докато осъзная всичко наоколо. Душата ми сияещо разбираше, че една бира ще душеизхвърли повечето ми тревоги и ще ме събере в едно насред разбягалата се побойническидива вселена, но кой ти дава бира във времена на криза и аз неизбежно под вихъра на тъпоострия дъжд, под напора на горчиволунната вода, под пороя на калнонеоновата локва, трябваше да изтрезнея... А после звездноизтощително заспах. В локвата.


Събудих се лъчезарнолек и духовноизвисено тревожен. Защото всичките ми дрехи бяха калномокри, но пък тоталнонеепукистката ми душа се рееше в астралноангелски измерения и аз просто трябваше да сияя. Като се събудиш в локва рано сутрин и неизбежновселенско е да проумееш, че се свободен, ама си свободен като сажда изкихана от коминочистач, като сииконов имплантант на блондинка, захвърлен в кофа за боклук, като презряна от еколог найлонова торбичка, която устремнодивашки се рее по кристалноутринния въздух и възхвалява вселената...

Разбрах и друго. Същата вечер пак трябваше да се напия. Неизбежнокармично е, другари.

17 мига от Соломон Паси

Когато през 1969 година Юлиян Семьонов пише прословутата си книга "Седемнайсет мига от пролетта" едва ли е подозирал каква културна и политическа легенда създава. Той вкара образът на гениалният разузнавач Щирлиц (а иначе полковник Исаев) в мечтите на всеки младеж като обект на подражение и възгторг, особено на младежите от тази част на света, която днес с известно неудобство се нарича "социалистически лагер". Но кой да ти знае, че поетичното заглавие на най-известният роман за Щирлиц ще влезе в българска предизборна употреба. Жълтият депутат Соломон Паси нарече вчера евролистата на НДСВ "17 мига от пролетта". Дори добави, че проблемът на партията бил единствено как да избере измежду многото добри хора, които имала в областта на европейската интеграция. Нямаме недостиг на кадри, каза Паси, без обаче да си спомни, че само преди две седмици неговата съпруга се бе ожалила, че в НДСВ качествени мъже няма. Може би опиянен от поетичната метофора за миговете през пролетта Паси не си даде ясна сметка какво точно каза този път. Защото там, където има 17 мига от пролетта трябва да има и Гестапо, и Щирлиц, и коварният началник в политическата полиция Мюлер, радистката Кет и много други герои, които въображението на Семьонов създаде. Кой ли ще е разузнавачът например? Този, който ще се окаже полковник от друга партийта централа например? Поетичното политическо въображение не бива да изпреварва разума. Поезията също е намесена в "17 мига от пролетта". Текстът на песента от едноименният филм е написан от Роберт Рождественски. В една от най-красивите части на песента се пее:

"Мгновенья раздают - кому позор,

кому бесславье, а кому бессмертие".

НДСВ не са заплашени от безсмъртие с толкова щедър полет на мисловните дейности. Само това можем да кажем. Пролетта е метафора за ръзвълнувана промяна, за това, че след коварната зима цялата природа се възражда за нов живот и с кипежа на този живот всяка година отново и отново ни доказва, че той наистина е по-силен от всичко останало. И до днес с удоволствие бих гледал "17 мига от пролетта", но не във варианта на НДСВ. Меланхоличната кротост на Щирлиц навремето много ми допадаше.

Из крохотных мгновений соткан дождь,

Течет с небес вода обыкновенная,

И ты порой почти полжизни ждешь,

Когда оно придет, твое мгновение.

Пак ще повторя коварно е да попаднеш в литературни води, които не познаваш. Защото - и тук вече нека да бъдем сериозни - мигът на Соломон Паси отмина. Той няма какво да чака. Паси и неговата партия отлетяха в миналото, както този дъжд за който се говори в песента. Дъждовете отминават, партиите отплуват с водата, но в крайна сметка миговете от пролетта отново идват. Те са зелени и никога жълти. Тъжно е когато дори и поезията не е на твоя страна. И само още един куплет:

Не думай о секундах свысока,

Наступит время - сам поймешь, наверное.

Свистят они, как пули у виска.

Мгновения, мгновения, мгновения, мгновения.

Миговете от пролетта наистина могат да свистят като куршуми. НДСВ ще го разбере в сезона на изборите. Спомням си един кадър от филма. Щирлиц се разхождаше в една брезова горичка в Германия в която пълзеше есенна мъгла. Тази картина му напомняше за неговата далечна страна и родина. Паси и партията му няма да имат втора плотет. Проблемът е, че няварно те няма да го разберат. Не са в състояние да го направят. И заради това цялата литература им се смее, а миговете, миговете, миговете ще напълнят политическото им тяло с въздух и ще ги отнесат като красив жълт балон надалече....

И най-накрая. Щирлиц (ролята му великолепно се играе от аристократичния Вячеслав Тихонов) се превърна в обект на множество вицове. Любимият ми от тях гласи: Щирлиц се събужда в килия, но по никакъв начин не си спомня как се е отзовал там. След дълги размишления решава, че ако влезе гестаповец ще се представи с думите "Хайл Хитлер, аз съм фон Щирлиц", а ако влезе съветски войник ще му каже: "Здрасти, аз съм полковник Исаев". В този момент обаче влиза един санитар и през смях казва: "Ей, ама другарю Тихонов, как хубаво се бяхте натряскали снощи!". Та това е и предупреждение към Соломон Паси. Влизането на санитарите винаги е неизбежно. И те обикновено казват истината. Че пиянството е било голямо, а миговете от пролетта свършват с първият пристъп на махмурлук. При това махмурлук от най-гадните - политическите. Къде ти гестапо, къде ти СССР? Санитарите са тези, които казват истините за живота. Дали в НДСВ знаят това?

Срамни дни

Точно на 20 април, рожденния ден на Адолф Хитлер, в Пазарджик на комин в града бе развято нацисткото знаме със зловещата свастика. В цялата страна се появиха фашистки символи и вестниците алармираха за мащаба на това явление. Има нещо зловещо във факта, че млади момчета могат да намерят вдъхновение за себе си в толкова порочна и зла идеология като фашизма. 
Но всъщност защо трябва да ни изненадва този факт? Фашизмът в България има висша политическа подкрепа. Няма как иначе да си обясним позорното действие на българския парламент, който отказа да признае партизаните и ятаците за ветерани от войната. Това по същество е легитимация на българския фашизъм. И нека не ни учудва, ако свастиките по стените на синагогите стават все повече, а разветите знамена със свастики - всекидневие. Това ако не е висша политическа подкрепа за едни от най-срамните страници на българската история! Парламентарните групи, които отказаха да подкрепят проектозакона на левицата, станаха съюзници на Хитлер. Това е тъжният, но срамен факт, за който не бива да бъдем слепи. 
България има проблем със своята история. Защото политическите ценности деградираха по невероятен начин. Фашистите получиха легитимност едва ли не на герои, а истинските герои мизерстват с пенсиите, а тяхната държава дори не иска да признае подвига им. Става въпрос за 95 лева за около 2500 души. Това са добавките към пенсиите на тези хора, които бяха европейци много преди всички останали. За пореден път обаче те получават шамар, вместо поощрение. "Нещо лошо дебне по този път", бе заглавието на един разказ на Стивън Кинг. Гласуването в парламента наистина е път към нещо лошо. Нашето минало е проблем, защото никой не иска да поеме отговорност за престъпленията на българския фашизъм. Днес някои дори отричат, че го е имало. На този фон повече от цинично звучат призивите на разни десни политолози за преоценка на нашата история. България се нуждае от такава преоценка. Но тя трябва да започне от светая светих на проблемите - виновното минало и позицията ни в света по време на Втората световна война. Оттам тръгва всичко. Онези младежи, които се вдигнаха срещу фашистите у нас, не заслужават съдбата днес ехидно да бъдат тъпкани от шепичка самозабравили се депутати, които да се отнасят пренебрежително към тях. Реваншизмът е българският демон. Трябва обаче да сме внимателни с демоните, защото един път пуснати, те не могат да бъдат прибрани обратно. Знамената със свастиката се свалят, но това няма да ни реши проблема с болестта на обществото. Жалко е, че хората, които се бориха с нацизма, доживяха да видят нещата, които се случват в България.

Еврозалъгалки

Времената са брутални. Кризата фучи като побесняла вещица, идват избори в цяла Европа, никой не знае накъде ще поеме светът. В такива времена май всички политици се нуждаят от враг. От образа на неясната заплаха, която идва да смути европейския ред. И ето, че отново България се оказа необходимият виновник. Този път обаче ударът идва от двама представители на Партията на европейските социалисти - Дани Йоргенсен и Пауло Казака. В специална резолюция те обвиниха Европейската комисия, че е дала подвеждащи изявления за готовността на България за членство в ЕС. Според Казака страната ни има нефункционираща съдебна система и не може да усвоява парите от еврофондовете.
Нека да погледнем трезво. Оценките не са нови, а и посочените проблеми ги знае всеки българин. Но пък позицията на двамата социалисти е некоректна и по никакъв начин не приляга на хора с леви разбирания. Това е заиграване с елементарните страсти преди избори, когато част от евродепутатите се сещат, че могат да попаднат в медиите единствено с гръмки изявления и заглавия, които да светят в неонови светлини: "Заплаха! Заплаха!" Защото какво ще рече да си подготвен за влизане в ЕС? България съвестно изпълни повечето от препоръките и продължава да ги изпълнява. Проблемите с еврофондовете наистина са налице, но през такива са минали повечето страни. Какво предизвиква изведнъж такава неочаквана декларация? И пак се връщаме към началото - времената са брутални и наближават избори. За да илюстрираме колко е парадоксален погледът на двамата евросоциалисти, можем да обърнем перспективата. Преди няколко дни стана ясно, че ОЛАФ е хванала британски евродепутат да пере пари. Представяте ли си някой от българските избраници в Европарламента да внесе резолюция и да обвини ЕК, че е дала подвеждащи данни за моралните качества на представителите на Албиона? Чрез този абсурден пример става много по-ясно колко сгрешена е гледната точка на двамата евросоциалисти, защото вместо като помощ, тя е формулирана като обвинение.
Само преди няколко месеца на посещение у нас беше шефът на депутатите от ПЕС Мартин Шулц. Той обвини Европейската комисия в двоен стандарт към България. Защото правилата на мача постоянно се променят, а след това вечно се чудим защо няма отбелязан гол. Предпочитам да вярвам на думите на Шулц. Все пак беше хубаво и част от неговите колеги, от неговата собствена група, да бяха ги чули. За да не изпадат в комични ситуации. Времената са брутални. Но предизборните страсти ги правят прекалено смешни.

Астролога и кмета

(Бойко Борисов и Емил Лещански в света в който нещата стачкуват)

 

От шест месеца насам светът се усложни по невероятен начин. Обясненията за него спряха да работят, а това е събитие сравнимо с избухването на свръхнова звезда или с отклоняването на земята от нейната орбита. Бодрияр наричаше тази ситуация „стачката на нещата”. Само че той се бе опитал да опише света след края на тоталитарните режими, когато нашата планета шеметно нахлу в епохата на телевизионните знаци, на иконичните образи, на политиците-шоумени, на изместването на реалността в полза на въображаемите симулации на живот. И ако можем да опишем онези велики дни като някакво своеобразно презареждане на шоуто и на минаването на живота в състояние на видеоклип – толкова скоростен, монтиран и нагласен, то днешната ситуация – когато Нещата наистина стачкуват – вече ни задава хоризонтът на един съвършено различен свят. Не е ясно дали той ще бъде по-добър, но ще бъде различен.

 

В момента обаче така или иначе нито едно от политическите обяснения на света вече не работи. Социализмът потъна в историята на лозунгите. Капитализмът се срути в бездната на невижданата алчност. В политиката този период е нещо като американския празник Вси Светии – границите между реалностите изтъняват и в нашия свят идват демоните и чудовищата, защото това е единственото време в което могат да бродят по земята. В политиката когато настъпи времето на необяснимият свят идват крайните. Това е тяхната епоха. Обясненията на крайните никога не фалират, а рецептите им винаги са едни и същи. В този смисъл крайните никога не могат да усетят тежестта на колебанието, защото светът, който обитават не се е променил по никакъв начин. Дали това ще са крайнодесните или крайнолевите няма никакво значение. Когато политическите обяснения стачкуват – крайностите започват да живеят в свои води.

 

Когато светът е във вакуум лудите виждат в това знак за всички конспирации, които са халюцинирали през годините. Необясненият свят е проблематичен, защото означава, че свят на практика няма. Беше ми забавно да чета репортажите и новините от последната среща на Г-20, която премина при засилени мерки за сигурност и охрана непозната досега дори и за такъв висш форум. Странно е да видиш 20 държавни глави, които трябва наново да измислят своите държави и да предложат политически обяснения за ежедневните неща. В обяснения свят хората мразят политиката, защото я подозират че им поднася изкуствени отговори. В необясненият свят хората също мразят политиката, но защото подсъзнателно чувстват нейната липса. Това е отговорът днес – политика няма, защото трябва да бъде сътворявана отново. Правилата не работят, обясненията стачкуват, парите се топят, а кризата действа като развилнял се полтъргайст-непукист...

 

И така този развълнуван предговор ни сложи като красиво потапяне в сложния свят на Бойко Борисов. Днес вече разсъждавам за света по друг начин, след като схемите, клишетата, празните думи и разлетелите се фрази, изгубиха своят собствен живот. Бойко Борисов не е заплаха сам по себе си. През цялото време той е бил симптом за това, което предстои да се случва със света. Понеже той никога не е бил в състояние да обясни политическа визия, през цялото време ни говори за конспирация. Подмяната не е толкова очевидна. Конспирацията също като политическите идеи обяснява света, но го прави по идиотски начин. Обаче обяснението е чуваемо. На фона на усложнения свят, тя дава лесни отговори. Бойко Борисов е Господарят на лесните отговори в Света, който става все по-сложен. Може би това, което той притежава не е харизма, а просто конспиративна креативност. Ето пак чухме от него прекрасен сюжет, изкопиран все едно от средностатистически кабеларски екшън. БСП и ДПС искали да го ликвидират, а после да обвинят Сретен Йосич. Красиво завързан сюжет, изненадващ обрат, конспирацията може да бъде изящно изкуство, особено в ръцете на майстор.

 

Във времена на криза виреят шарлатаните. Ама тези истинските такива. Едно време същите са продавали божи мазила срещу брадавици, лекове за нещастна любов, цярове срещу чума, амулети за магия, муски за щастие, талисмани и разни други джаджи. Когато хората загубят ориентири, когато нещата стачкуват, такива хора изпълзяват от социалните подземия и поемат организаторските функции. Просто обществото трябва да се крепи на нещо, а в нашия случай  - когато няма политика, тя се замества от конспирация. Стачката на смисъла може да продължи много дълго. В този ред на мисли, опасявам се, че Бойко Борисов може да е по-трайно явление, отколкото смятаме. Не самият той, а символът, който представлява.  Аз лично откривам връзка между две фигури, които парадоксално не си приличат изобщо – Бойко Борисов и Емил Лещански. Двамата представляват обобщен фалит на обясненията за света. Единият вижда земетресения, другият своето убийство. Единият мрачно казва, че е казал Хасково, а то е ударило Афганистан, другият като шаман твърди, че ако не е правителството София щеше да е рай. Лещански се обяви за стар и болен човек, Бойко Б. Сподели, че се опасява за живота си. Двамата – астрологът и кметът – са обобщение на нашият български свят. В морето на стачката на нещата, България е като стъклена топка метната през космоса – само можем да се досещаме какво става в голямата реалност, защото сме склонни да мислим, че вън от топката може и да няма нищо.

Лещански и Бойко Борисов са и антиполитически близнаци. Те унищожават политиката с мистично-конспиративния речник. Лещански също се обяви за жертва на конспирация. В българския сложен свят винаги е така. Никой никога не е отговорен за своите действия. Срещу него винаги има демонични сили. В този смисъл Бойко Борисов трябва да определяме като политическият Лещански. Той чертае своята звездна карта и дава обяснения, които да свършат работа и на най-малките деца... Добре дошли в сложния свят. Тук властват Бойко Б. и Емил Лещански. А отвъд тях зее вакуум, който не може да бъде запълнен.

 

Аз определено слагам Бойко Борисов сред крайните. Той не е нито ляв, нито десен. Той няма форма, защото конспирацията е негова форма. Дори въображението му не стига да измисли различно убийство, а винаги е едно и също. Досадно и тягостно. Конспирацията е крайна, защото е упорита и досадна. Тя се повтаря като изтъркана плоча или като американска сапунка. Светът се е разхвърчал на части, а конспирацията ги събира в едно. Зловещо е.

Предстои ни да живеем в различен свят. Само това е сигурно. Аз знам едно. Всяко начало е добро, защото представлява върховен избор – можеш да избереш добро или лошо. Това е единственият сигурен избор в този несигурен свят. Добро или лошо. Това са ясни категории,         назевисимо какво разправят. Знам и друго. Човек дължи на себе си, ей така, заради смисъла от живота, един път да направи правилният избор. Не повече. Само един път. Този избор може да се окаже епохално важен. И правилният избор винаги е – да скрепиш света отново, да го създадеш от нищото, но с истинските обяснения. Когато отново създадем своят свят и възкресим своите утопии, Бойко Борисов/Емил Лещански сами ще потънат в мрака... Нека последното да ви звучи малко литературно. Ако ви звучи така, значи още има шанс за малко политическа романтика по земята. Дори и когато светът е сложен. Май всъщност тя основно се появява само тогава...

Предизборните автобуси

Наистина наближават избори. По всичко започва да си личи. Не са ни необходими сетивата на астрологът-терорист Емил Лещански, за да се досетим за това. Заместник-кметът на София Александър Цветков вчера обяви, че общината пуска пробно три автобусни линии, които да возят софиянци безплатно (да подчертаем - безплатно!) през нощта. Красива идея. По една случайност идва точно преди изборите, ама ако тръгнем да се задълбаваме в подробности, ще излязат наяве доста нелицеприятни неща.
От 9 април насам, откакто бе обявено кризисно положение в София, Бойко Борисов опищя мощно света, че правителството си прави предизборна агитация на негов гръб, че такива акции преди вота били безобразие, пътьом спомена за преврат и най-накрая се ожали, че в столицата бил назначен служебен кмет. Ако приемам кметските думи за истина, нима предизборното пускане на безплатни автобуси не е действие от същия порядък? Нима заигравката с джоба на софиянци не е по същия начин общинска пиар акция, която цели да покаже грижите на Бойко Борисов за София? Въпросите са много, а отговори подозрително отсъстват.
Безплатен обяд на този свят няма. Заради това е хубаво да попитаме за финансирането на тези линии. В официалното съобщение йезуитски пише, че то ще дойде от собствени приходи на "Столичен автотранспорт". Това е най-малкото смущаващо, заради постоянното оплакване от страна на тази фирма, че работи на загуба. Досега всяко поскъпване на билетчето в София бе съпроводено именно от такива жалейки, а изведнъж се оказва, че фирмата дотолкова е просперирала, така е процъфтяла във времена на световна финансова криза, че е решила благодатно да развърже кесията си и да сподели своите печалби със софиянци, като им пусне безплатен транспорт. Ами след като има възможност през нощта да е така, нека да подходим радикално по въпроса и да направим целия градски транспорт безплатен. Така хем кметът ще се превърне в истински супергерой, пък знае ли човек, може софиянци отново да гласуват за него...
Вън от черните шегички обаче предизборните трикове започват да стават уморителни. Все пак нека да признаем, че има еволюция на начините, по които политиците се опитват да се харесват. Еволюцията е от кебапчето до безплатния транспорт. Нека по-често да има избори в София, така може би ще се уредим и с безплатна вода за няколко месеца, опрощаване на данък сгради, две години без такса боклук, безплатни детски градини. Полето на популизма е неизчерпаемо, особено като го поливаш не с твоите, а с парите, които самите хора са ти ги дали.

Милорад Павич срещу Дан Браун

(уроци по литературно щастие и възторг)

Ако един ден по красивата воля на неведомата природа на биологията или просто по милостта на небесата доживея до 250 години, само по себе си това няма да означава нищо. 250 години не могат да бъдат определени като нищо, ако не ги сравним с ироничната и ехидна краткост на останалите човешки битиета затворени в кристала на смехотворните 70-80 години, които са ни отпуснати, за да се наслаждаваме на сезоните, ветровете, плискането на вълните и на екзотичните походки на жените. Дори литературата рядко може да живее сама за себе си, защото в развихрената глупост на новото време ние запращаме книгите една срещу друга, сравняваме ги непрекъснато, без да се боим, че така можем да разчупим като ваза от кристал тяхната лъчезарна магия.

Ето защо бях леко шокиран когато на корицата на книгата на Милорад Павич „Другото тяло” прочетох едва ли не като хвалба, че критиците наричали този роман славянски аналог на „Шифърът на Леонардо” на Дан Браун, заради смелостта на автора да предложи алтернативен прочит на някои части от Библията. Всеки, който познава добре цялото творчество на Павич няма как да не се издразни от нелепото сравнение, защото ако Дан Браун представлява чистият синтез на дългогодишно възпитателно затъпяване, то Павич е като астероид, който лети неумолимо срещу една планета, за да я озари със своята светлина. В крайна сметка обаче споменаването на „Шифърът на Леонардо” е много добро въведение към странният свят на „Другото тяло”. Защото Павич е писател, който обича да оплита читателя си освен с ерудици и с поредица от шеги и намигвания. Убеден съм, че сърбинът е чел Дан Браун, защото „Другото тяло” може да бъде прочетена (книгите на Павич са като къща с неизброими врати – можеш да влезеш откъдето си поискаш, както си поискаш, в удобно за теб време) като уникална пародия на текста на Браун. Там, където американецът предлага баналната конспирация за липсващото Христово тяло и продължението на рода му, Павич ни засипва с концепцията за удвоеното тяло на Божия син. Браун ни описва преследване като в холивудски филм, а Павич ни прекарва през историята на търсачите на другото тяло на Христос, на неговата духовна същност, която явила се на учиниците му след Възкресението, те дори не могат да познаят веднага, преди да чуят гласа му. Там, където Браун е като първокласник, който трябва да обясни всичко, Павич е като хулиган, който мята камъчета по водната повърхност – за миг виждаш и усещаш цялата дълбочина на проблема, но после водата отново е спокойна, а породеното от камъка вълнение изглежда илюзорно, но не те оставя на мира... Заради това е ужасно глупаво сравнението, което прочетох в една критика. Бяха нарекли Павич „Югославският Дан Браун”. Тъпаци.

В крайна сметка е много важно и къде четеш една книга. Понякога това поставя сюжетът в различен контекст. Аз дочетох „Другото тяло” във влака от Пловдив за София. Той беше полупразен, навън пролетта си пробиваше място по полетата, стреснати от влака птици се разлитаха постоянно и всичко намекваше, че сюжетът на Павич е много повече, отколкото изглежда. Другото тяло на Христос е неговата душевна същност, духовното тяло, което е различно от първото. Учениците му не разпознават веднага духовното тяло на техния водач. В първия миг те го мислят за странник. Едва след като ги заговаря, те го познават кой е. Павич намира интересен начин да покаже двете лица на Христос.

Но въпросът веднага придобива много по-голямо измерение, защото сърбинът по никакъв начин не пише роман само за Христос. Той пише роман за любов и заради това проблемът веднага отива до другото тяло на влюбените. Мъжът и Жената, които в съня си сънуват, че са другия. Че се стремят към едно общо тяло. Книгите като второ тяло на своя писател. В романите на Павич се влиза лесно, но те са лабиринт от смисъл. Коварни са, защото те водят през векове от история, за да ти разкажат в крайна сметка, нещо, което дори и думите не могат да изразят. Романът започва с едно телефонно обаждане от мъртвец, а после като естремно литературно влакче ни запокитва през океани от радост, мъка, любов, мистика, самота и ни изкарват на бряг за който никога не сме подозирали, че е съществувал. Аз обаче не искам да права критика на Павич, не е времето, нито мястото. Започнах да пиша това подразнен от нелепото сравнение между него и Дан Браун. В крайна сметка в купето на влака Пловдив – София, докато навън пролетните полета бягаха в обратна посока, аз запомних няколко много важни концепции от тази книга. Един китайски император кара да му построят глинена армия и той я заравя в земята като послание към бъдещето. Археолозите обаче я откопават и така спират пътя на посланието, прекъсват хода на писмото към бъдещето и неговият мистичен получател никога няма да го получи както трябва. Това е силна метафора и за смисъла на книгите. Писателите ги запращат в пространството като отворено писмо към света и вселената, а читателите могат да го разберат или не. Книгата обаче е другото тяло на един писател. Писателите са уязвими със своите други тела. Може би наистина Павич за първи път говори за себе си като за писател и за крехкостта на своето друго тяло.

От романа запомних и друга сцена. Двама свещеници стоят и си говорят пред един часовник, който силно прави „тик-так”. Говорят си за живота, небето и делата човешки. Тогава единият казва, че вечността ни е дадена от Бога, а времето от Дявола. А настоящето се намира между двете. Настоящият живот е между тик и так на часовника. Обаче това време стига за много неща. В случая в романа стига за любов, стига и за страдание. Стига и за това да проследиш пътя на Христос след неговото възкресение, за да видиш изписва ли буква този странен маршрут. В крайна сметка това е роман и за хората, които се намират един друг и успяват да скрепят от себе си друго тяло, което да надживее елементарната мъгла на историята и смъртта. Всеки мъж заслужава да има жена, която да го разпилее като атомен взрив. След това той може и да знае как да се намери, може и да не открие път назад. Обаче ще има кой да го запомни.

И така, ако като в роман на Павич опишем един 360 градусов кръг – ако един ден по красивата воля на неведомата природа на биологията или просто по милостта на небесата доживея до 250 години, само по себе си това няма да означава нищо. Може да означава, че вселената се е пошегувала с мен, може да означава, че планетите в хороскопа ми са се наредили по странен начин, може и да означава, че смъртта е забравила за мен. Важното е, че почти сигурно, ако един ден празнувам 250 години, може да го празнувам с другото си тяло, една спокойна и странна душа, която няма да иска тържествен купон, а само една зелена поляна по която да се търкаля като игриво кученце и да благославя всеки миг от пропиляният си живот. Книгите на Павич успяват да ме направят щастлив.

Това не е ли най-хубавото нещо, което можеш да кажеш за един писател?

Тъгата на подменената история

(Явор Дачков и Жан Виденов – 12 години по-късно)

 

Трябва да започна този текст с един по-дълъг цитат, защото този цитат бележи нещо като символичен край на цяла една митологизирана епоха в българската политика. Краищата на политическите процеси са нещо, което обикновено трудно забелязваме, заради това си струва да прочетете по-долните думи:

 

„Имаше само един, така да се каже, бунт – през 1997 година, но той беше породен от това, че изчезна хлябът и хладилникът се оказа празен. Другата, моралната окраска, дойде по-късно. Днес обаче вече знаем, че всичко се е случило по сценарий. Виденов е бил бламиран от някакви кръгове в собствената му партия... Въобще, тази история е много по-сложна. Дълго време споделях черно-белия възглед за нея, защото бях участник на площада и ми беше много лесно да кажа: ‛Ние изметохме комунистите, тра-ла-ла...‛ След това се оказа, че Виденов е по-скоро положителен, отколкото отрицателен герой; че олигархията е преценила, че интересът й е на друго място... Някак си историята е винаги по-сложна, отколкото си я представяме.”

 

Това са думи на журналиста Явор Дачков пред вестник „Култура”, човекът, който дълги години смятахме за глас на десницата, за нейно лице, за устремен фанатичен десничар, за председателят на клуба на феновете на Иван Костов. Днес той нарича Виденов „по-скоро положителен герой”. Това не хвалба за бившия премиер, а наистина е осъзнаване за една трагична реалност – че в българската политика често доминират интереси, които успешно се крият зад гражданите, но имат твърде малко общо с тях.

Историята наистина винаги е по-сложна, отколкото си я представяме, защото рядко можем да осъзнаем всички аспекти от нея. През бурната 1997 г. понеже не бях опиянен от мита за Костов и за справедливото СДС имах очи, за да видя, че ставаме свидетели на уличен театър, чиито драматурзи никога няма да си подадат носа навън на студа. Явор Дачков се оказа много по-умен човек, отколкото предполагах, защото най-трудното нещо на този свят е да признаеш пред себе си, че си живял в заблуда. Много е трудно да се обърнеш с гняв назад и ясно да видиш грешките си.

 

Българската политика се оказа едно постмодерно мистериозно чудо. Тя попадна в плен на собствения си разказ за нея и не можа да излезе от него. Този наратив я вкара в някакъв фантастичен трилър в който Виденов бе нещо като управленски аватар на Сатаната, а Костов, боецът на светлината изправен срещу него. Зад всички политически клишета и тежки травматични фрази се крие именно този сюжет. Снежната приказка започна през 1997 г. с един изпотрошен парламент, въпреки че Виденов вече бе подал оставка... Проблемът на това начало, което е красиво и вероятно романтично в нечии съзнания е, че никой не може да обясни как този драматичен старт доведе приказката до нейното днешно състояние. Това е пропаст в смисъла, която може да бъде обяснена само с това, че началото е било много по-порочно и съвсем напълно лишено от романтика. Историята винаги е по-сложна отколкото си я представяме.

 

Дачков описва един тягостен сюжет от днешна гледна точка. Това е разказ, който предава старите събития, но от дистанцията на времето. Подобен тип повествование винаги е обагрено от тъгата на познанието. Бъдещето е единственото място на което историята е ясна и това прави интервюто на Дачков толкова тъжно. Защото той поставя филма по нов начин. В един момент Виденов става положителен герой, не защото е успял като управленец, а защото просто не се е поддал докрай на олигархичните кръгове около него. Това е морално завръщане в историята. Времето в което вече не говорим за политика, а за ценности. През 1997 г. никой не можеше да даде тази гледна точка, защото тогава тя беше невъзможна. Политическият сюжет обаче е тъжен, защото той описва една постоянна загуба – как гражданите губят политиката от професионалните манипулатори и самозабравили се партийци. Можем да направим още една стъпка напред в този анализ – това е драмата на хората, които разбират, че никога не са притежавали политиката. Политиката винаги е била в ръцете на една смешна  и жалка група от хора, които са си подавали сюжети, разменяли са думи, докато са си делили властови ресурси. Това е порочен кръг, който задава съвсем различен поглед към всичко, което се е случило след революционното минало. Когато освободим историята от патоса на неосъществените клишета, от емоцията на младите енергии, ще видим, че това е разказ за вечното промъкване на злото във всяко гражданско начинание. И така всъщност аз не тълкувам думите на Дачков като реабилитация на Виденов. Виденов едва ли се нуждае от реабилитация. Думите на Дачков са обвинение към онези, които подмениха историята и то пред очите на всички.

 

В крайна сметка – на пръстите на едната ми ръка се броят интервютата, които са ме накарали да се замисля, но това определено е сред тях. И по странен начин установих общото качество между левите и десните идеалисти – в България това общо качество е празнината, която те чувстват от липсата на автентична политика. Светът, който ни поднесоха, се оказа свят на думи без смисъл, на послания, изпразнени от съдържание, поднесоха ни киносага в която Дарт Вейдър беше положителният герой, накараха ни да живеем в обърнат свят и да търсим смисъл, там, където никога не е можело да го има. Днес фигури като Виденов бяха изтласкани в маргиналните политически пространства, а тепърва трябва да започнем да говорим за тях. Защото животът се осъществява когато намерим начините да го изразим с истинските думи. Наскоро гледах кастинга за едно предаване по БНТ, което има за цел да търси бъдещите политически лидери на България. Изтръпнах целия от ужас. Това, което трябваше да бъде бъдещето на страната, говореше именно с подменените думи, предъвкваше клишетата и в крайна сметка тези млади хора с много думи успяваха да не кажат нищо. Досега говорехме за тъга. Тук вече можем да говорим за престъпление. Защото подмяната ни натресе още едно поколение, което ще се лута в пустинята като древните евреи, само че никога няма да стигне до Обетованата земя.

 

Светът днес попадна в своята мъртва точка и трябваше да преоцени самия себе си и да разбере какво го вкара в мъртвото течение на кризата. В България никога няма да проведем този разговор, докато не изясним за себе си нашето най, ама най-близко минало. И трябва да отговорим на най-простичкия въпрос – „Какво точно се случи и по чия вина беше всичко?”. Доскоро имах лесни отговори на него. Сега обаче съм наясно, че отговорът е много по-сложен и от него ще боли. Защото всички са виновни. И това са много конкретни вини, които могат да бъдат изброени. Защото всички подменяха историята и прецакваха политиката. Но в крайна сметка – и заради това си струва безумно да вярваш, че промяна е възможна и ще дойде – светът не може да бъде подменян безкрайно дълго. Просто историята винаги е по-сложна, отколкото си я представяме. Нима това не е прелестно?

Срастите политически

В Страстната седмица християните би трябвало да се отдадат на размисъл и преклонение пред голямата и уникална саможертва на Христов в името на изкуплението на греховете на човечеството. Политиката у нас обаче се оказа твърде нехристиянска, защото страстите, които я овлядаха имаха малко общо с философското обмисляне на света. Точно обратното - за пореден път станахме свидетели на партийно говорене, което надминаваше по наглост и безпардонност, дори онова на древните юдейски първосвещенници. Котелът се разкипя основно около приемането на изборните закони, които винаги се оказват бойно поле в предизборните дни, където падат жертви и постоянно се надават викове. Границата за коалиции за влизане в парламента стана 8 % след дебати, които приличаха по-скоро на боксов мач, отколкото на провеждане на политика. Десницата зае позата на жертва и в Страстната седмица се опита да уподоби Христос, който страда на кръстта. Нелегитиминят, вече и със съдебно решение, лидер на СДС Мартин Димитров стоеше на парламентарната трибуна, но далеч от смирението на християнин, призоваваше демони и какви ли не легиони от нечисти сили да се разправят с тройната коалиция, която била пронизала съюзът на десните партии. Почти като в библейска притча обаче чухме как десницата се жалва на небесата, че са я пронизали в сърцето, но също така чухме и социологически закани за възкресение, което съвсем допълни страстната политически седмица с религиозни сюжети.

Десницата се оказа пред драма с непостижими размери. В момента в който трябваше да се възнесе към управленските небеса и да седи от дясната страна на Бойко Борисов, тя тежко въздъхна и почти се разпадна все едно рухна Вавилонската кула. Един от тях, един от десните, Яне Янев почти като легендарният Юда внесе предложението за 8-процентовата бариера, но не само не реши да се беси накрая, ами си създаде и парламентарна група. Обяви се за консерватор и прокълна предишните си другари като изменници. Докара и чужда помощ на конгреса си в лицето на Джефри ван Орден и подобно на свети Георги сподели, че ще удари лямата на корупцията в сърцето. Допълни, че щял да носи цигари на олигарсите в затвора и така допълнително придаде митологични измерения на българските политически страсти. Вопли, страдания, крясъци, това е неизменният спътник на всеки страдалец, който се опита да се задълбочи в политическите новини преди ужасен да се попита в какъв свят е попаднал.

От друга страна и управляващата коалиция съвсем не зае позата на правоверен християнин. С користни цели и ехидна усмивка БСП и ДПС посякоха главата на десницата с изборното законодателство, въпреки, че историята многократно е доказвала, че падналият не бива да се рита допълнително. Но нали идват избори и хората си губят разума покрай тях. Това стана причина и НДСВ, доскоро примерен партньор в коалицията, изведнъж да започне да говори като някой скитащ странник из полята на Галилея и да кълне упрявляващите сякаш не е част от тях. Изборните дни са като изпитание за духа и всички се провалят, защото съвсем не по християнски всички са готови да хвърлят камъка по нарочения за грешник, вместо да отпуснат десницата си и да помислят за своите собствени грехове. Врящият котел на политиката ражда видения и откровения достойни не за Библия, а за психарски роман на американско хипи. Оказа се обаче, че НДСВ има слабост към други небиблейски техники като интелектуалната кражба, защото така или иначе политически пропагандният клип, който пуснаха бил преписан едно към едно от аржентински клип. Странни истории се случват покрай страстите български.

А, ако трябва да говорим и за ГЕРБ вече съвсем ще достигнем до космически измерения. Защото като древни зилоти представителите на тази партия оврещяха света, че силите на злото сами са превзели тяхната столица, а лично злодеят на злодеите Сергей Станишев е подменил прокураторът Бойко Борисов с друг Пилат - Тодор Модев. Боклукът рядко може да стане причина за тежка драматургия, но българското бойно поле очевидно е съвсем опоскано откъм каузи и отпадъците станаха последното убежище, където битката яростно започна отново. Дебати, кризи, скандали. Единият - Борисов вика: "Взеха ми града", другият - Станишев отговаря: "Кой друг да ти събира боклука", ама тези фрази дори и с напъване никак не приличат на библейски текст и няма човек по земята, който да извлече лична мъдрост за себе си от тях. И така - изборите вече тропат на вратата, но времената са толкова недуховни, че наум ни идват единствено еретически мисли. Един белградски графит с черна ирония беше отбелязъл: "Тази година Великден няма да има - намериха тялото". След кипежът на страстите, след разпъването на кръст, всеки християнин очаква чудото да го споходи. Но в България и чудесата са едни такива мънички и незабележими и имат малко общо с възкресението. Българското чудо е вечното ни вкарване отново и отново в ада. В ситуация на краен оптимизъм може и да открием нещо добро в това. Все пак няма накъде да стане по-лошо. Само, че псевдобиблейските страсти вече идват малко нанагорно, а уви - небесата не пращат нови пророци и няма кой да предскаже различен и по-добър живот. Страстите политически... как да не ги обичаш?!