Българският култ към смъртта! Защо всяка трагедия ражда само клишета?

Българското общество има култ към смъртта.

 

Което не е много странно, защото човешкият живот тук не означава абсолютно нищо. В България преходът към смъртта може да е мигновен и да е абсолютно непредизвикан. Няма проблем да те убият за два лева. Няма проблем да те убият и за 100 хиляди евро. Смъртта има различни форми, различни цени, но е неотменима.

 

Ето веригата на българското неуважение към живота. Един автобус трябва да мине технически преглед. Автобусът е на 20 години и най-вероятно отдавна е трябвало да бъде във Великият Небесен Паркинг на автобусите. Но някой плаща 20 или 50 лева и возилото минава технически преглед. Три седмици по-късно точно то убива 16 души. Цената на 16 човешки живота е около 50 лева. Корупцията, която нека поне тук да не се лъжем, не е присъща единствено на висшите етажи на властта може да взима жертви. И взима жертви.

 

В България човешкият живот е без стойност, защото ние самите не знаем как да се ценим. Тук винаги е било по-лесно да умреш, отколкото да отстояваш идея или кауза. Това е историческата съдба на България. И понеже смъртта ни дебне отвсякъде ние сме я превърнали в нещо като състезание по оплакване. Трагедиите в България стават единствено и само повод, за да могат определени хора да демонстрират фалшивото си съчувствие публично и да се изживяват като морализатори от висша степен.

 

В България смъртта става повод за пореден път да си припомним колко е гаден живота ни и да се оплачем на цялата вселена, че е така. Днес преглеждах с ужас писанията на десните блогъри по повод трагедията край Ямбол – думата държава се споменава девет хиляди пъти. Държавата не разбрала това, държавата онова, смъртта на 16 души става само повод на тези хора за пореден път да рестартират речниците си и да симулират обществена съвест. Оттук произтича култа към смъртта в обществото. Когато има жертви – думите се чуват.

 

Eдна от десните блогърки бе сложила в една тема дори голямата трагедия и отказът на ЦИК да регистрира Синята коалиция за парламентарните избори. В нейното съзнание това са катастрофи от еднаква величина. Всъщност всеки има право на своите самозаблуди, но не и да използва обществените трагедии, за да поразитира върху тях интелектуално и да се изкарва за пореден път част от някакво друго, по-висше общество.

 

Истината е, че държавата има вина за катастрофата край Ямбол. Просто съществуването на корупционни вериги на всяко ниво е опасно не толкова, защото може да ощети бюджета, а защото виждаме, че корупцията убива и то убива реално. Вината на държавата е, че не можа да пребори корупцията и да я свие в граници в които тя поне не би вредила толкова.

Аз обаче ще бъда краен. Вина има всеки от нас и това не е интелектуално позьорство, нито пък искам да печеля политически активи с тази фраза. Ние не знаем как да се съпротивляваме на лошото в нашия живот, а десните блогъри се самозаблуждават, че текстовете пълни с псувни срещу тройната коалиция по някакъв начин ги изкарват от кръга на вината. Нищо подобно.

 

Аз обичам да гледам документални филми за самолетни катастрофи. Защото напълно нелогично вероятно, но те ме успокояват относно летенето със самолет. Просто повечето от тези филми показват какво разследване предизвиква всяка катастрофа, как после се изпипват и най-малките детайли, взимат се и най-малките поуки, за да могат самолетите да бъдат направени по-сигурни.

България живее в свят обратен на тези филми. Тук обичаме да плачем след катастрофи и жертви, но не и да си взимаме поуки от тях. Всеки път полагаме цветя пред поредните българи отишли си заради някакво безумие, а после красиво и самодоволно забравяме за тях. Почти съм убеден, че ако бяха живи повечето жертви нямаше да искат да живеят в такъв свят. Защото можеше поне в тяхна памет и чест да се научим да си подреждаме нещата и да живеем в по-правилна държава.

 

Българското общество има култ към смъртта.

 

Вероятно, защото животът не означава нищо тук. Животът е неповторим, ценен и красив, но ние знаем да ценим единствено неговия край. Ритуализирали сме смъртта, без да се научим да живеем качествено. И всяка трагедия отново и отново ни сблъсква с факта, че нямаме представа какво търсим на белия свят. Заради това колективното блогърско тяло не може да роди алтернативи на порочния модел да се потапяме в смъртта и да я използваме. Това, че обременяваме такава трагедия с политически мании и фобии пак доказва, че ние сами се самозариваме в мрака, защото там е най-уютно на душата българска.

 

На мен лично обаче ми писна. Писна ми да живея в кошмарно повторение на псевдоживот. България съществува от трагедия до трагедия и всеки път  - едни и същи думи, едни и същи фрази, една и съща словесност.  Политиците използват смъртта, защото на нейния фон е единственото време през което могат да изглеждат реални, истински, достъпни и разтревожени, а останалата част от обществото с удоволствие може да пие по три ракии и за пореден път на масата да препотвърди твърдото си убеждение, че животът така или иначе е гаден.

 

Днес успях да изключа телевизора си на третата минута от пускането. Просто не издържах на поредицата от силно клиширани и изхабени думи с които дори т.нар „културен елит” се опита да се изкара за пореден път съвест и жалейка на нацията. България съществува като некролог, защото познава само това състояние.

 

Не мога да си представя какво им е било на роднините на загиналите. Но знам, че чутите думи едва ли са им помогнали. Защото всички се опиха от своето его, всички станаха жертва на собствените си страсти към ритуалите на българското умиране, за да забележат загиналите или дори да ги отметнат в дъното на своето съзнание.

 

Култът към смъртта винаги е безмилостен. Ние сме държава подчинена на черната богиня Кали и пет пари не даваме за живота. За пореден път се убедих в това и съжалявам, че достигнах до такива прозрения. Но уви – гадното в това да си част от все един и същ, безкрайно повтарящ се живот и думи е, че рано или късно прозренията идват. Дори и когато са черни.

 

Навремето много харесвах едно стихотворение от италианския поет Еудженио Монтале, което скоро отново прочетох. Нека да ви цитирам последният му куплет:

 

О, хоризонтът бягащ, де едва блещука

запалената светлинка на петролоносача!

Оттука ли е пътят? (С бяс прибоят скача

и в пяната скалата срива се и пука...)

Ти си не спомняш къщата на тази моя вечер.

И кой отива, кой остава - аз не зная вече.

 

Кой си отиде, кой остана, аз също не зная.  Ужасно ме е страх да не стигна до ситуация един ден като мисля за България да си спомням само една обобщена трагедия и нищо повече. Иска ми се да вярвам, че България може да бъде различна страна. Вечна памет на загиналите!

Само за мазохисти: Филологически извращения

От една статия в ДУМА на Тодор Коруев чух името проф. Милена Кирова и прочетох няколко изречения от нейните анализи върху българската литература. Понеже се опасявам, че не мога с думи да ви предам нейното слово си позволих в интернет да издиря няколко цитата от тази госпожа, която май е преподавател в СУ "Св. Климент Охридски" и която очевидно в дългите самотни нощи на професорското си битие, когато не е имала какво да прави е острила перото си и е анализирала българската класика. Сега насладете се на това творчество, което прилича на девет куршума изстреляни в челото.

Професорката анализира детските стихотворения на Вазов и особено "Когато бях овчарче". Тогава развихрено дамата твърди:

"Блажената трансцендентност на детската фигура функционира като идеологема на един тип митологична (библейска) патриархалност в текстовете на Вазов. Детето емблематизира бляна по божественото начало в човешката същност, то обитава вечната бяла къщурка на желанието за център, живее отвъд историята на субекта и обществото..."

Нямам причини да се съмнявам в твърдението на госпожата, но нещо много ми идва нанагорно. Тъкмо преглътнах тази истина и професорката ме застреля с друго твърдение:

"Въпреки наличието на две-три (стереотипни) метафори, текстът проявява подчертано метонимична нагласа на поетическо мислене. Метонимията обслужва носталгията, казва Лакан. Тя измества субектността в тавтологичен порядък на възможностите за нейното случване. Метонимичното (само)назоваване е форма на божественото присъствие, всяка трансцендентална фигура може да каже в слисаните уши на някой Мойсей: "Аз съм този, който съм". В метонимичното преживяване нищо не се губи, нищо не е в състояние да потъне отвъд чертата на изтласкване-означаване. Времето на субекта измества пасторалното време в историческото развитие на човешкия индивид, след всяко превъплъщение на социалната идентичност овчарчето остава назад, залутано из гората на носталгичните спомени, в кротък унес до своя митологичен пън"

Лелеле, викам си аз. Чак пък и Лакан намесихме в анализа на Вазов, тежка ще да е професорската задача да обърка мозъците на нещастните студенти по филология. Един път освободила се от оковите на разума проф. Кирова смело навлиза в земите на лудостта без да се съобразява с реалностите и започва да халюцинира с думи:

"Ониричното овчарче, от друга страна, пази метафорична връзка с идеята за Добрия пастир. То е станало възможно като символ на доброто в света, защото библейската идеология го свързва с образа на Призвания да бъде цар и водач - този, който се грижи добре за своето стадо, който изобщо умее да се грижи добре за другите, тъй като ги познава с душата си, по силата на пасторалната мъдрост-незнание. "Аз съм добрият пастир; и познавам Моите си, и Моите ме познават" - казва Исус (Йоан, 10:14). Така, зад привидната си наивност, въпреки семплия стил на изображението, малкото овчарче на Вазовия дискурс се оказва значима и дълбоко амбивалентна фигура на много амбициозни желания. "

Според мен след този абзац Вазов отдавна би си прегризал краката и вените само, за да не продължи да слуша, но ако случайно би си пуснал ушите щеше да чуе подобно заключение за собственото си стихотворение:

"В творбата звучи една особена емоционална разтегленост, онази протяжност на поетичния изказ, от която лесно се ражда мелодиката на шлагерното клише. Освен морфологично, тя е потвърдена референциално и синтактично. Референциално - в хомологията със звука на кавал, звук натрапливо сантиментален, сладостно носталгичен за всеки, който има сетива за носталгичните сладости. Синтактично - в шесткратната употреба на съюза "и" за четири изречения, която внушава дискурсивното състояние като усилие за последователно (синтагматично) разгръщане..."

След прочитането на текста на проф. Кирова изпитах неясна обида към вселената. Когато бях дете баща ми обичаше да ми припява песничката за овчарчето. Родителят ми не се отличава с особени гласови данни, но пеенето му винаги ме успокояваше и аз заспивах. Сега се оказва, че баща ми ми е пеел за "онирично" овчарче и се чувствам объркан. Той е искал да ме приспи или да ме направи психопат?! Както и да е.

Чудно ми е обаче как ли минава ученето за изпит на студентите по филология. Едно настрана, че тук поднесеният материал е така натруфен, че става нечетивен, той е и диво глупав, защото ако се вгледаме в която и да е книга можем да открием всякакъм код за нея, но това не означава, че той е непременно верен.

Попадайки на проф. Кирова се попитах и друго. Нима в момента младото поколение не е заклещено в двоен капан - от една страна разпадаща се училищна система, а от друга психопатските университети с преподаватели, които ако не използват думата "миметически дискурс" поне седем пъти дневно, не се чувстват доволни и удовлетворени от себе си. Нима това е нормално? Нима образованието в България е станало само набор от сложни думи и кресливи професорки? Нима?

Литературни преврати в СДС

(Кога и как синята партия се отказа от Солженицин?)


Преди няколко дни имах невероятното удоволствие да хвана случайно по Нова телевизия участието на лидерът на СДС (всъщност казвам това условно, защото в юридическия свят подобна партия просто не съществува) Мартин Димитров в предаването "Стани богат", където той бе подкрепен от шефа на Института по пазарна икономика (това е нещо като обиталище на демони, които сляпо вярват в идеите, които ни докараха кризата) Красен Станчев. Предаването си течеше лежерно със спорадични изблици на интелектуалност, когато пред Мартин Димитров се изправи един великолепен въпрос. В него се питаше къде точно се развива действието във великолепната повест на Александър Солженицин "Един ден на Иван Денисович" и вариантите бяха няколко - в затвор, в подземие, в трудов лагер, а последната възможност не мога да си припомня точно, но така или иначе всеки литературно компетентен човек знае, че действието се развива в трудов лагер.

Това се знае от всеки литературно компетентен човек, но вече няма как да включим в това число Мартин Димитров. Защото вместо веднага да даде отговорът, той се оплете в неясни обяснения и търсене на начини да излезе от тази ситуация по логически път. Защото синият лидер не е е чел "Един ден на Иван Денисович". Знаете ли, за мен това е шокиращ факт, въпреки, че част от хората с които го споделих твърдяха, че леко пресилвам нещата. Аз обаче смятам, че видяното е шокиращо и би било сравнимо с това някой да види, че американският президент не е чел конституцията на страна си. 
В най-мрачните времена на тоталитарното безвремие Солженицин бе един от първите, които с цялостното си поведение и неприемане на системата зададоха нещо като морален кодекс на отхвърлянето на системата. Руският писател стана глас на всички, които формулираха своето недоволство, именно защото първи показа, че една личност може да се изправи срещу един режим и да го победи със силата на своя дух и слово. В този смисъл всеки, ама абсолютно всеки лидер на СДС има като своя морална отговорност като минимум да познава Солженицин, защото неговата партия, ако тръгне да проследява корените си (не че днес на тази несъществуваща формация и пука за нейните корени) бе създадена от хора, които в мъгливите дни на българското безвремие най-вероятно са намирали сили да отстояват своите идеи именно в думите на Солженицин и в неговата литература.
Обаче Мартин Димитров не е чел "Един ден на Иван Денисович", въпреки, че се опита да демонстрира обща култура на тема Солженицин и политическите му възгледи, както и отхвърлянето на комунизма, което е показал Нобеловият лауреат. С което само си вкара допълнителен културен автогол, защото показа шокиращо непознаване на пътя на късния Солженицин, който завърнал се в родната си страна изведнъж преоткри идеите за великата мисия на руския народ и написа доста книги по тази тема, а по-културният седесар най-обича да мрази точно тези идеи, поради вкоренения в себе си расизъм на тема Русия. Това обаче можем да го подминем, защото не е задължително човек да следи жизнения и идеологически път на всеки писател.

Предполага се, че десницата днес се крепи не само на отхвърлени икономически постулати, но и на някакво споделено културно знание. Една от основополагащите тухли на това знание трябва да е "Един ден на Иван Денисович". Ето защо Мартин Димитров ме шокира, защото освен неподготвен политически, той се оказа и неподготвен интелектуално човек. И, ако съм склонен да простя на политически лидер различия в идеите, никога няма да мога да простя на който и да е председател на партия културни пропасти като тази, която демонстрира младият седесар.  
Мартин Димитров успя да фалира морално много отдавна в моите очи. Но смятам, че сега фалитът му трябва да е очевиден и за мислещите седесари. Те, основно те, не би трябвало да прощават лесно факта, че лидерът им не познава творчеството на Солженицин. Някои неща просто са задължителни в този кратък и възхитително хубав живот.

Липсата на литературна култура означава и липсата на политическа такава, защото политиката не започва от празно поле, а трябва да се гради върху ценности и идеи. Когато ценностите и идеите отсъстват от духовния кръгозор на един лидер, той попада във всички капани, които общественият живот може с щедра ръка да му предостави. И така се ражда феноменът Мартин Димитров, млад, но нестабилен, интилигентно изглеждащ, но духовно непросветен, дете на промяната, а всъщност фанатичен и истеричен. Това са все характеристики, които можем да изведем от факта, че той не е чел "Един ден на Иван Денисович". Малко по-късно политическата му нестабилност си пролича дори още по-ярко. На въпрос на водещия как би обяснил един ден на дъщеричката си защо дясното е по-добро от лявото, лидерът на СДС заговори за данъци и осигуровки. Когато сведеш цялата политика до данъци и осигуровки веднага я лишаваш от реактивния заряд на идеите. Хората се вълнуват от парите в джобовете си, но без идеи животът просто не може да бъде интересен. В този смисъл видяното от мен представлява нещо като литературен преврат в СДС. Партията си е акостирала на някакъв странен бряг и не се интересува от културата вече.

Добре е да се чете. Трябва да се чете. Иначе дори и най-големият политик ще попадне в бездната на сривовете. "Един ден на Иван Денисович" може да бъде разчетена и като репортаж от ада. В крайна сметка Солженицин почти описва сцени от непонятен, адски живот в среда лишена от хуманност и подчинена на страха. И заради това иронията на края на книгата е убийствена. След описаните ужаси той казва, че денят за Иван Денисович е бил нормален. Животът в ада те приучава на други критерии за нормалност. И страшното всъщност идва от там, не от другаде. В крайна сметка нечетенето на Солженицин е нормално за лидерът на СДС. Един ден на Мартин Димитров. Цял свят да ми дават, не бих искал да живея и две секунди в такъв ден...

Арестантски блус за бъдещи депутати

Още преди да бъде даден старт на предизборната кампания в България се изясни, че нито един от двата вота няма да протече по нормален и изискан начин. В крайна сметка български политически патент е именно провеждането на истерични кампании с неясни послания, солидно подплатени с билбордове (едно от малкото места, където огромната част от политиците изглеждат почти симпатични), финансово мотивиращи електората и в крайна сметка безсмислени като продължаваща с десетилетия сапунена опера. В цялата пушилка около пуснатите балони, наново написаните лозунти и пиарските трикове обаче назад в коментарите останаха две изключително хитри и странни публикации, които задават нови хоризонти в българската политика и вещаят прекалено интересни времена.

Дупнишките братя Галеви, които всъщност са единствено и само братя по оръжие, колективно чрез своя адвокат заявиха своята управленска претенция да кандидатират по-големия от тях Пламен Галев за мажоритарен кандидат за депутат. В инициативният им комитет можем да забележим бурна гражданска енергия, цветът на дупнишкото гражданско общество в което блести бившият шеф на полицейското управление в китния град, който преди носеше името на Станке Димитров Сашо Янев. При такъв политически кипеж, а и масовата мания по подписката за арестантът с политически амбиции не остава много за коментиране. Освен това, че затворът очевидно действа стимулиращо на духа и извисява амбициите до непостижима тревожност. Навремето по тоталитарно време историческите източници твърдяха, че в германския затвор „Моабит” Георги Димитров в ускорени срокове изучава немски и то до такава степен, че да размаже по време на Лайпцигския процес своя обвинител Херман Гьоринг. При Пламен Галев едва ли жаждата за знание е придобила такива титанични размери, защото сега времената са други. Сега някой прилежен адвокат очевидно се е досетил за пробойната с размер на галактика в закона, която позволява на арестантите съвсем законно да се кандидатират като депутати. И купонът започна с пълна сила.

Малко след Галеви, национални политически амбиции в себе си откриха и баща и син Данови, които от известно време търкат пейките във варненския арест. Единият от тях, бащата след кратка кариера на общински съветник, известно появяване във „Вип брадър”, където се прочу със смъртоносна серия от нецензурни вицове, в крайна сметка попадна зад решетките, заедно със сина си, но това очевидно не наруши стройната му идея за политическия свят на България. Като изпечен майстор на конспиративни теории за преходи и промени, той просто осъзна, че българската политика днес е в толкова насипно състояние, че като нищо биха се появили хора, които да гласуват за него, особенно, ако сподели с тях част от своето натрупано от мошеничества състояние.

Ето защо избори 2009 за национален парламент се превръщат в особен вид политическо изкуство, особено след появата на възможността в следващото Народно събрание да попаднат 31 мажоритарни кандидати. Това е епос с библейски размер, който оттук-нататък трябва да следим с повишено внимание, защото за първи път в новата ни история имаме такъв неприкрит политически интерес от страна на елита на българското арестанство.

Колко са били глупави навремето афроамериканците в САЩ! Попадайки в затвора те са се отдавали на музициране и на тъжно сътворяване на блусове с което да изплакват нещастието в този свят, глупостите на живота си и прецаканата си карма. В текстовете на негърския блус се появява едно различно прозрение на живота, че зад решетките той става тъмен, бавен, протяжен и почти неистински. Големите майстори на блуса от миналото възпяха почти всеки затвор по земята, възпяха веригите около краката на арестантите и светът пълен с убитите им мечти. Тази музика днес е класика, а текстовете продължават да вълнуват хората.

Българският арестантски блус обаче придоби съвсем нова форма и текстове. Българските арести не са като американските очевидно. В тях затворниците не униват, а започват да чертаят политически проекти и да се вълнуват от големите обществени драми. Вместо изтощено да седят на наровете си и да се взират нещастно в прозорчето от което едвам се процежда светлина, българските арестанти запяха различни блусове. В тези нови песни като нищо се пее, че един ден Пламен Галев ще попадне в парламента като независим депутат, бурно подкрепен от стресираното население на Дупница и тогава арестът ще остане само като кратка аномалия в битието му на развълнуван държавник. С каква енергия този блус би заредил всички останали следовници и криминални епигони на Галев, които вероятно зад стените на килиите си инвестират своите надежди в неговата политическа съдба, защото ако блусът на дупнишкия бизнесмен се осъществи, то политиката никога няма да бъде същата.

Оттук-нататък всяка килия в арестите вероятно ще се превърне в нещо като партийна централа. Ще се чертаят схеми за политически реформи в министерствата и в конкурентните фирми. Ще се викат пиари, за да уреждат посещения на малки дечица в килията на добрите чичковци, арестувани от лоши хора. Ще се мислят лозунги с които да се наблегне на добрата страна у бъдещите кандидати и да се демонстрира проевропейска визия. Естествено, ще се купуват бухалки и боксове за стимулиране на избирателната активност у електората, който е решил да се държи анархистки и да не отиде да упражни правото си на глас.

Политическата дейност в българските затвори и обществените амбиции на толкова приятни хора трябва да бъде подкрепяна активно. Защо ли певците не пишат песни в тяхна чест?! И стига с тия блусове. В България трябва нещо по-така. „Зад стените ми е тясно,  депутат ще стана ясно”. Нещо в този дух. За да могат бъдещите поколения арестанти да знаят, че всъщност с ареста живота им почва. От ареста  - в парламента. Има ирония, но и много горчива истина, както и доста тъга. Всъщност истинският блус е тук!

Да идва правителството!

Месец след тържественото си откриване отсечката на метрото до “Младост” аварира и се наложи да бъде временно спряна. Причината не са призраци, подземни фантоми или други градски легенди, а авария в тока. Жалко за общината. Толкова шум се вдигна покрай откриването на отсечката, а само месец по-късно започнаха дефектите. За какво беше цялото свирене на оркестри и возене на мотриси? 
Аналитичното наблюдение ще покаже, че всъщност всяка общинска дейност в София неизменно стига до под кривата круша. Усилията на кмета да чисти града ни докараха невиждана криза с чистотата. Наложи се правителството да идва на помощ с камиони. Усилията да пуснат метрото в предизборно време ни остави с дефектна линия и спрени вагони. Май е време кабинетът да се намеси и в метрото. Да вземат да го направят, както трябва, че иначе като нищо утре новите спирки ще бъдат затворени и ще потънат в прах.
Ако проследим всяка общинска дейност, можем още отсега тъжно да прогнозираме, че метрото съвсем не е единственият обект, който се нуждае от спешна правителствена намеса. Напоследък общината вдига шум около детските градини, тържествено се обещават нови 1500 места. Щом вдигат шум, значи ще има провал. И кабинетът трябва да идва на пожар... А, да. Самият Бойко Борисов вдигна доста шум около навехнатия му глезен. Страшно е да се прогнозира - но като нищо ще се наложи правителството да рита и вместо него на футболните мачове. Съдба!

Стопаджии

Докато хората масово празнуваха светлия празник 24 май, част от полицаите бяха отдадени на далеч по-прозаични и твърде непразнични неща. Блюстители на реда се бяха наредили по автомагистрала “Хемус”, за да протестират срещу своите шефове от МВР. 
Едно на ръка е, че действията на такива “полицаи” вече стават досадни и повтаряеми, но да използваш празниците, за да отправяш поредната доза неизпълними искания прелива чашата. Обществото се нагледа и претръпна на масови пушения, пиене на вода, а сега и хипи акция с раздаване на листовки. Страничен наблюдател на този цирк може да стигне единствено до извода, че тези полицаи очевидно твърдо не искат да изпълняват задълженията си. Един служител на реда би трябвало да има достатъчно ангажименти на 24 май, за да има време да стои по автомагистралите като стопаджия, за да видят всички колко е отчаян. Време е да кажем нещата брутално. Да си полицай е висока обществена и морална отговорност. Но нима тези акцийки, на които ставаме свидетели през ден, не сриват обществения имидж на тази професия? Нима едно общество, което вижда, че пазителите на реда стават пионки в политически игрички, ще има уважение към тях? Нима трябва да слушаме постоянно оплаквания, а да не видим никаква свършена работа? Много въпроси. И то съвсем непразнични.

Добре дошли на Луната!

Откакто започнах да се интересувам от политика разбрах, че фантастиката не е за подценяване като литература. Аз обичам фантастиката. Тя ми е осигурила безкрайни часове на мечти за космос и звезди. 
Но дали заради свободата на въображението и неограничението от условностите на реалността, но много от писателите, които творят фантастика се оказват прави за развитието на обществените процеси и то по най-смразяващ начин. И така през 1988 година американският писател Грег Беър написа романа си "Еон", който 7 години по-късно бе преведен и у нас. Сюжетът в него се върти около появата на странен астероид в земна орбита, криещ интересни тайни, но най-вече около минивойната между руснаци и американци за него. От романа си спомням екстравагантното описание, което Беър правеше на битките в безтегловност и интересното му предположение, че в бъдещето ще има вакуумни автомати, о да "Калашников" естествено. 

През 1988 година това описание наистина и било фантастика от чиста класа, опит за последна експлоатация на противопоставянето от Студената война, чиито край ярко се е очертавал на хоризонта и американските писатели са гледали да изцедят всичко възможно от нея преди да си отиде.
Малко по-късно обаче, 19 години след това, през 2007 г. за пореден път фантастиката проби в реалността и доказа прорицателските си способности. Защото точно тогава се появиха първите искри между Руската космическа агенция и нейният американски аналог НАСА. Руснаците  обвиниха своите нови партньори, че умишлено не ги допускат до истинско изследване на Луната и особено до интересните изотопи там, които според мнозина могат да станат истинската алтернатива на изкопаемите видове горива. Нотките се бяха изострили, а реториката убедително започна да прилича на тази от Студената война и още по-страшно - на тази от романа на Беър.
Преди няколко дни в руски сайт попаднах на цялостен анализ около този конфликт и установих, че космическото напрежение между янките и руснаците все още е актуално, а мотивът за битката е тази тъжна и бледа Луна, която романтичните души възпяват в нежни рими, а мечтателите си мечтаят да доживеят до времето когато ще ходим на туризъм по нейните кратери. Дори и след като кризата дойде и удари всички пазари политическото напрежение около Луната остава актуално, а САЩ и Русия имат звездни мечти, които не искат да си разделят. 

Чудно е дали на 20 юли 1969 Нийл Армстронг докато е ходел по лунната повърхност си е представял, как десетилетия по-късно и това пространство ще стане повод за политическа, а всъщност и за икономическа битка. Едва ли. Тогава пичът е бил зает да измисля фрази, които да останат в учебниците по история: "That's one small step for a man, a giant leap for mankind" (Една малка крачка за човека - един голям скок за човечеството). Почти съм убеден, че някой пиар му ги е написал и му е набил в главата, че трябва да ги каже в подходящия момент. Луната е ултимативна поетическа единица и когато си на нея трябва да говориш като поет.

Очевидно обаче дори и поезията не може да укроти политическото напрежение около този естествен спътник на Земята, който ни мами от столетия със сребърни светлини и ни доказва, че в космоса има красота. И се случи така, че борбата за Луната започна когато всички си мислеха, че отдавна сме я забравили. 
Не знам защо, но всяка антиутопия започва със сцена на такова оптимално напрежение като този разрастващ се скандал. Почти съм убеден, че страшно няма, но когато изкараме и политиката в космоса, рухват наивните представи, че хората взрени в звездите ще преоткрият своето хуманно братство. Космосът е още една арена, където да демонстрираме отвратителния си характер. Няма лошо. Може би точно този характер ще ни помогне един ден да колонизираме Вселената.

Има доста вицове за борбата за Луната. В единия от тях на американския президент (в разгара на Студената война) му докладват, че руснаците се започнали да боядисват Луната червена. Той обаче не реагира по никакъв начин. След два дни му съобщават, че земният спътник вече е наполовина ален. Пак няма реакция, но президентът успокоява съветниците си. Те обаче са разтревожени. След още два дни отчаяно му проплакват, че вече цялата Луна е червена. Тогава американският президент казва: "Хайде сега напишете върху нея Кока-Кола!". В друг анекдот македонецът тъжно беше се провикнал "Ех, луно, земьо македонска, пак ли че те делиме?!".

Всъщност след цялата политическа драма, най много ме вълнува един въпрос - дали пък македонското правителство няма да излезе с декларация, с която да заклейми американо-руските претенции върху традиционно македонската Луна...

Приказният свят на българската политика

Днес по някое време се излъгах да си пусна телевизора. И предизборното облъчване веднага започна.  За две минути сигурно изгледах четири клипа на различни партии, които се опитваха да ме убедят, че те така зорко биха работили за моите интереси в Европарламента, че от мен ще се изисква единствено да стоя и да се наслаждавам на деликатността на политическите им умения.  Да не говорим за това, че повечето послания бяха с вътрешнополитическа насоченост, което доста не ми се връзва с европейската тема, но като непоследователен (напоследък) телевизионен зрител преглътнах това и се опитах да се съсредоточа върху другите клипове. Те още повече ме развеселиха, защото в момент на пролетно откровение установих каква е приликата между всички послания. Политическото знание подобно на емоционалното понякога не идва по пътя на разума, а те жегва като гръмотевица в красив съботен късен следобед, когато си мислиш, че вече открития не могат да бъдат направени.

 

Политическата реклама е опит за уподобяване на приказка. За краткото време в което се развива действието на едно партийно клипче, неговите автори трябва да изстискат целия свят и да го сведат до две алтернативи – добра и лоша.  Всъщност посланията на партиите са като фолклорни приказки, защото омагьосват реалността с думи и се опитват да ни накарат да повярваме във вълшебства. Може би изводът ми все още звучи малко пресилено, но ще се опитам да го обясня по-подробно.

Политическата реклама поради своята особена специфика трябва да те вкара в измислен свят и да те накара да съпреживееш като емоция цялата политика. Защото е рекламата е кратка тя се нуждае от максималната експресивност на приказката, за да опише света в разбираеми двойки – добро – лошо, красиво – грозно и др. Тя – рекламата – разчита на липсата на памет у хората, защото иначе те никога няма да успеят да я видят като част от магически свят. И така – политическите реклами приличат на приказки. Това от своя страна ни води до един друг ексцентричен извод – политиката може да бъде разказана като приказка.

 

Руският фолклорист Владимир Проп в книгата си "Морфология на приказката" се опитва да достигне до някакви общи черти в структурите на приказките. Според него в приказките има 7 (словом седем) героя: антагонист, дарител, вълшебен помощник, отправител, царкиня, герой, фалшив герой. Естествено българската приказка не прилича на европейската такава, заради това при нас някои от героите радикално могат да променят своето значение. Сега ще се опитам да ви представя политиката у нас през тези седем героя като предварително ви обяснявам, за да не стават издънки, че аз съм човек с ясни политически позиции, нямам нужда от реклами, за да ми казват за кого да гласувам и спрямо това ще подредя героите си.

 

Антагонистът. Върховният злодей. Човекът, който трябва да носи мрака в приказката. Тук върви да поставя Бойко Борисов, но уви антагониста в българската политика не е той. Антагониста е Волен Сидеров, господарят на омразата. Като гледам белият перчем на лидера на „Атака” и като слушам неговите думи, той винаги ми напомня на зъл магьосник от приказка. Напомня ми на магьосникът Мирилайлай от романа „Ян Бибиян”. Във владенията на този злодей царува мрак, точно както в съзнанието на Волен Сидеров.

 

Дарителят. В приказният свят това е човекът, който дава някакъв мощен предмет на героя, за да му помогне в дългия път, който го води към ултимативното приключение. В приказният свят на българската политика дарителят е ДПС. Те дариха мандат на Сергей Станишев и неговата партия и го вкараха в четиригодишно приключение. Това е и добро и лошо, защото дарът винаги е неотменим и задължава. ДПС знаят как да даряват. Дори и това понякога да се отнася единствено и само до банковите им сметки.

 

Вълшебен помощник. А, да, още една от странните фигури. Вълшебният помощник, дами и господа, се явява по мистичен начин в приказката и помага на героят да излезе от затрудненото положение. Нещо подобно на духът от лампата на Аладин. Дълго си мислех кого в екзотичния пейзаж на нашата политика да удостоя с титлата вълшебен помощник. И да, от само себе си се вижда, че това ще трябва да е президентът. Той и без това постоянно изпитва желание да помага, така че тази роля му пасва идеално. Вълшебните помощници могат да бъдат и много досадни понякога. Поне в част от приказките така излиза.

 

Отправител. Това е човекът, който задава пътя в приказката. Помага на героя да се ориентира в сложния свят, където го дебнат единствено мистерии. Мисля, че България си има универсален отправител. И това е Европейският съюз, който така или иначе бди на магическата магистрала и дебне да не прецакаме астрално нещата. Добрият отправител е създател на поне половината приключение. Така, че тази фигура, макар и обвита в бюрократична мистериозност е от ключово значение за българската приказка и нейния край.

 

Царкиня. Образът е твърде очевиден и вероятно заради това няма да посоча НДСВ в тази роля. Техният лидер малко прилича на царкиня въпреки твърдението, че кръвта му е аристократична, пък и НДСВ играят последен сезон в политиката и жестокостта ми към тях просто се сломи. Няма смисъл да удряш падналия. Техният цар е и техният камък, който ги влече към дъното.

В приказките царкинята е добър, но понякога и много отрицателен образ. Така че тук лично с титлата царкиня ще удостоим Яне Янев. Заради нежните му послания към електората или пък заради аристократичната му външност – сами изберете. Царкините понякога не знаят на кой свят се намират и истерясват драматично. По всичко им личи. Да, Янев е царкиня, която никой не би искал да си вземе за жена дори и половин царство да му дават, но проблемът си е само негов...

 

Героят!. Двигателят на действието. Човекът, който държи нишките към щастливия край. Аз продължавам да смятам и винаги ще смятам, че България се нуждае от лява политика и управление. Заради това за герой в цялата приказка ще посоча БСП. Който иска нека да ме мрази. Историята обича да мрази разказвачите. Но ми е ясно, че на този етап всяка приказка в която героят не е БСП ще е тъмен и кошмарен разказ. А е пролет, идва лято, душата човешка се нуждае от положителни емоции.

 

Фалшив герой. Ах, Тодор Колев имаше песен с такова име. Едно време обичах да си я припявам:

 

Но мойте стъпки стоят по пясъка

и чувам още море под себе си,

танцувам с тебе - не свършва празника

и аз оставам, и си оставам, такъв оставам -

твърде късно е вече за нещо по-друго -

какъв - фалшив герой.

 

И така – следете ми мисълта – кого да поставим за фалшив герой. Българската политика е пълна с такива. Като започнем с глезена на Бойко Борисов и стигнем до „великото управление” на Иван Костов. Все фалшиви герои. И нещо повече не млъкват. Героят на Тодор Колев от песента поне е по-симпатичен. Той танцува и си спомня за стъпките си по пясъка. Та фалшивите герои са прекалено много и всеки от тях има послание. А никой не пее. Добре е поне един от тях да го направи. Щеше да е по-симпатично...

 

И така изредихме приказната митология, а не знам защо в душата ми остана тягостно чувство. Приказките трябва да ни зареждат с положителна емоция и щастливи краища. А пък нашата приказка остана с отворен завършек и вселенско количество магически неразбории. Но може би така е по-добре.

 

В един великолепен роман на Бертолт Брехт „Роман за три гроша” на един от главните герои, който всъщност присъства съвсем за кратко в книгата, но е много важен, войникъв Фукюмби му се присънва странен сън. Той трябва да е съдия в процес срещу Христос, който казва притча в полза на богатите. Тежка задача за един скитник. В крайна сметка войникът отсъжда срещу всички. Дори и срещу себе си, защото е слушал и вярвал в тази притча. Драматичен край. Иска ми се българският край на приказката да е по-различен. Проста надежда не един не дотам умен човек! 

Завръщане в миналото

Когато някой вади призраци от миналото като аргумент в предизборна политическа битка, това винаги е симптом за партийна или идейна криза. В това състояние изпаднаха десните съветници в София, които вчера гласуваха скандално решение да се постави паметна плоча на Богдан Филов в столицата, както и на негово име да бъде кръстена улица. Логиката на подобен исторически реваншизъм е неразбираема и дори противна. Богдан Филов е сред най-противоречивите фигури в българската история и ако приемем, че раят и адът съществуват, то той почти със сигурност е в огъня.
Безсилието на десницата в София си личи по нейното внезапно присещане за историята. И опитите й по чудотворен начин да се върне в началото на прехода. Защото в крайна сметка от 1990 година насам те имаха хиляди начини, по които да направят дори паметник на Филов, ако желаеха. Но идеята им, поднесена точно в този момент, вече ясно издава предизборни страсти и цели. Да не говорим, че мотивите, с които се заиграват с Филов, може да се обърнат срещу тях. Защото, ако сме толкова загрижени за историята, нека да кръстим улици отново на Георги Димитров или на Антон Югов например. Завръщането в миналото трябва да се осъществява като равносметка, а не като желание за реванш. Защото веднъж като събудиш призраците, трудно е да ги приспиш отново.

Мистично просветление в края на София

(моралистично есе за това до какви бездни може да ви доведе едно непредвидено заспиване в тролей)

Ето, че най-накрая и аз успях да се уредя с нещо като мистично изживяване. Така де, не е честно, сума ти хора по света говорят за подобни преживявания, пишат книги, стават професори по окултни науки, снимат ги по вестниците и ги канят по телевизиите, а моя скромна милост стои потънал в средностатистическото море на собствената си обикновеност и гадно завижда на извисените души с мистични наклонности. Но ето, че съдбата им споходи и мен.

Заспах в тролея. Изобщо нямам представа как стана това. В един миг стоят напечен и изморен на седалката и тъжно съзерцавах книгата „Политическото животно” на Джеръми Паксман, защото от жегата буквите ми се размазваха, а в следващият миг очевидно по мистичени и недоловим за сетивата начин от царството на Морфей протегнаха пръсти към мен и аз съм потънал в невъзмутим, царски и достолепен сън. Не знам дали съм хъркал. В името на всяко приличие по тази земя се надявам да не съм, защото мистичното изживяване някакси си ще се поразсее от този нелеп образ – странен шемет с книга, който спи облегнал глава на напеченото стъкло и похърква смущаващо...

Преди финала на историята обаче, нека да направим едно отклонение. В приказките повечето вълшебно-мистични начинания започват със сън. Все така се случва. Заспиваш и силите на магията едва тогава дотърчават. Сигурно си падат по спящи хора, защото друго обяснение просто нямам. Така например има един литературен герой вликолепно описан от Уошингтън Ървинг на име Рип ван Уинкъл. Този пич заспива и се буди 20 години по-късно. В друго време в което се чувства чужденец. А всичко започва с една дрямка. Това ме наведе на мисълта, че сънят ни е даден, за да можем по-лесно да приемаме мистичните явления, когато се появят край нас и да опазим душата си чиста...

Не ми е ясно откъде сме минали и по какви вселенски трасета се е движил този тролей номер 1, по чийто таван игриво бяха изписани банални мъдрости от типа „Ако искаш да направиш нещо – намираш начин, ако не – намираш причина” или пък „Правете на другите това, което искате те да правят на вас”, но тези лозунги имат малко общо с мистичното ми изживяване, но ги слагам тук, за да се насладите всички на моите хемингуейевски опити да добавям късчета реалност насред развихреното литературно поле.

Та след като не разбрах къде и кога съм заспал, също така трудно ми беше да разбера къде и кога съм се събудил. Защото аз подобно на описания Рип ван Уинкъл се събудих на място, което не разпознах. Тролеят стоеше на едно място, вече беше празен, вратите му бяха отворени, а навън можеше вече и да е 2055 година, като едното нищо. Човек се чувства толкова объркан съвсем малко пъти в живота си. В интерес на истината шофьорът откровено бе зарязъл тролейбуса, защото не се виждаше никакъв, а кварталът наоколо – по-късно го научих, но пък и го разпознах – беше „Левски – Г”. „Левски – Г” е някаква странна архитектурна измислица, прилича по-скоро на кошмарна сюрреалистична фантазия, която някой архитект е осъществил в името на кръстоносния си поход срещу света и срещу естетиката. Грозни панелни блокове, кални полета между тях и погледът веднага се сблъсква с възможния антиутопичен край на столицата. – едно невъзможно грозно и вероятно заради това вълнуващо градско гето.

Сепнах се на седалката си и бързо изтичах навън.

Наистина чувството ми за време тотално се бе изпарило, а дори не се сетих, че имам часовник. Можеше да е 20 часа вечерта – то се оказа точно толкова, можеше е да е 7 сутринта обаче някоя сутрин в бъдещето, когато София тотално е станала пленница на своята грозота и напълно е забравила, че може да бъде красив град.

Навън слънцето отиваше към залез, то се топваше като делфин зад панелните блокове и озаряваше с мистичен блясък полето, което започваше от този квартал.

Изведнъж тази грозота ми се видя банално близка до сърцето ми и ме задуши от вълнение. Защото се оказа, че няма по-естествено място да получиш просветление от един пролетарски краен квартал, с наредени безобразно блокове, антиутопично място, където да изчезнеш за няколко кратки мига. Запаленото от блясъците на слънцето поле ми действаше като мощен зов. Изведнъж изпитах невероятно по размер желание да хвърля раницата си и да тръгна да тичам по това започващо от гетото поле до където ми видят очите.

Усещането, че можеш, а и трябва да се разделиш изведнъж със стария си живот е безпределно литературно. На него съм попадал в книгата „Щастливата Москва” на Андрей Платонов. Главният герой, физик, в един момент чувства в себе си порива да се слее с останалите хора, да остави зад гърба си своя досегашен живот и го прави с поразяващо щастие. Забравя за себе си и заживява отново.

Вероятно точно това е пределната степен на мистичното просветление. Усещането, че е възможен и друг живот. Че някъде там можеш да откриеш себе си по различен начин, с различно начало и край.

Моето мистично просветление дойде в краен столичен квартал, пред един тролей спрял на почти несъществуващия край на София, откъдето може да започне и другия живот. Иска се толкова малко – просто да си метнеш раницата и да тръгнеш да тичаш по окаляното поле, като пътьом заобиколиш комбината „Кремиковци”, за да не би някоя непредвидена стачка да смути пътешествието ти към другия живот.

После обаче просветлението ми се стопи като банкова сметка на американска автомобилна компания. Замириса ми на кафе от близкото павилионче и отидох да си взема едно двойно такова, което да изпия в компанията на грозните блокове и залязващото слънце. Отнякъде се появи и лек ветрец, който допълнително издуха и последните мои усещания за възможния различен живот, който ми предстоеше, ако бях намерил сили да хвърля чантата и въпреки шкембето си да се затичам по полето докато остана без сили.

Кафето ми дойде добре. После тролеят забръмча отново. Изведнъж се появиха и някакви други пътници, слънцето почти окончателно залезе, блоковете потънаха в успокоителен мрак, гетото се отдалечи максимално от погледа ми, а моето мистично откровение си остана просто кратък миг на щастие в края на столицата.

Когато слязох отново на моята спирка – този път естествено не заспах – се замислих върху ситуацията. И установих, че небесните сили очевидно се наслаждават на философа в мен, защото ми сервират такива изпитания едва когато съм сигурен дотолкова в себе си, за да съм наясно, че в тях нищо сериозно не може да има. Мистичните просветления трябва да бъдат приемани като една красива и много забавна шега на битието, както в този миг я възприемам и аз.

Вселената обича да показва, че е строена с чувство за хумор. Заради това ви моля, другарки и другари, от различни епохи, поколения и времена, ако един ден до вас достигне информация, че съм изчезнал мистериозно, не бързайте да се притеснявате за мен. Първо проверете дали свидетели от някой краен квартал не са видели един човек, който да си захвърля раницата с радостен вик и после, въпреки повечето си килограми, да се спуска да тича като спринтьор по едно кално и дълго поле, защото е заподозрял, че ако тича достатъчно дълго и изтощително в края на това поле ще го чака вечен живот и щастие...:PPPP