Романтичните луди от българската политическа история

(Тъга по ранните форми на българския психеделик)

Като гледам каква политическа борба се развихря на финалната права преди изборите, неусетно се връщам назад във времето. В рамките на месец два клуба на БСП бяха изпотрошени - единият с огън, другият с павета, а тяхна предизборна шатра бе подпалена. Щабът на Синята коалиция в Габрово също бе осъмнал със строшени стъкла. Крясъците по медиите, обвиненията, интригите, истерията - всичко това действа като универсална машина на времето, която ни връща в началото на 90-те години, когато политиката се възприемаше като политика единствено в състояние на ексцес. Странни времена бяха.

Времена на насочените пръсти. Двете страни на барикадата се сочеха взаимно, а двата свята се отричаха напълно. Тогова още нямаше истинска демокрация. Демокрацията, ако използваме понятията от квантовата физика, всъщност се крие в одухотвореното разбиране, че едно общество може да има много различни посоки на развитие, без непременно едната от тях да заличава всички останали.

На Балканите обаче това разбиране за политиката никога не се е тачило прекалено много. Тук в гените е изкопирано разбирането, че политиката става истинска единствено със сопа в ръката, а винаги се намират достатъчно на брой хора, които искат да правят политика единствено в истерична среда, защото не могат да си представят по никакъв друг начин своето идване на власт. Всъщност политическата агресия е част от енциклопедията на гадните български черти. Тя е като свръхбуря, която се появява неочаквано и помита след себе си всяко усещане за нормалност, което сме успели да си изградим в близките години.

Темата определено е депресираща. Но днес като си мислех за онова начало на прехода, което бе белязано с утопични истерии, невероятни скандали, ченгесарски инати и демократични спазми, се сетих, че времето може би е било ненормално, но пък беше забавно. Забавно както може да ти е забавен някой луд в трамвая докато си говори с въображаеми събеседници. Тогава се роди този класически български психеделик, който днес от време на време отново навдига глава. И понеже ми е тъпо да говоря за агресията, а още Ришард Капушчински много мъдро е забелязал, че пред лицето на безсмисленото насилие всеки е ужасяващо самотен и света изведнъж се изпразва, днес ще се опитам да си спомня някои от светлите и абсурдни черти на онова време и героите на времената на психеделик от началото на 90-те.

1. Несбъднатото германско чудо!

Психеделикът в неговата иронична форма може да бъде определен като едно наивно желание на отделния индивид да повярва, че масовите политически чудеса все пак могат да се случат, дори и обещанията за тях да идват от индивиди с рехави косици, безумни погледи и устни, които пръскат със слюнки всички наоколо.

Дълго време - докато мнозина наивно вярваха, че психеделикът не може да получи реализация - се считаше, че такива хора могат да бъдат единствено пикантният момент в предизборните обръщения. Кратките минути на комедия сред нажежени страсти. Екзотиката да видиш подивяващ чичка със странни очила, който на табло зад гърба си е нарисувал странна сюрреалистична схема за "оправянето на България с германска програма". Този пич определено ме кефеше. Шоуто му траеше пет минути, но беше класно. Като шаман от Африка той твърдеше, че неговата програма е тайно чудо, спосбоно да постави в ред цяла България. Не си спомням ясно политическите му послания. Спомням си увереността на този кадър, че ако се следват предписанията му едно по едно, страната ще цъфне и върже, а безвремието на абсолютно щастие ще дойде.

Смешно ли ви изглежда? Хаха. Няколко години по-късно, в безумната 2001 г. един пич от Мадрид с рефрешнато послание в този дух стана премиер на България. Психеделикът тържествуваше...

2. Проповедникът с изкъртените зъби

В лъчезарното начало на 90-те години телевизията беше скучна (не че днес не е...) и единствените мигове на разнообразие бяха политическите обръщение. В духа на демократично разширение на публичните пространства и много преди осъзнаванео на факта, че телевизията е бизнес и пари, думата се даваше на всеки луд, който поискаше да изрази позиция. И до днес с отчаяно удоволствие си спомням злобният глас и чудовищно излъчване на Петър Гогов. Този забравен днес комичен антикомунист, имащ нещо общо с динозаврите по неумението си да се научи да живее в съвременната епоха, беше уникален медиен гуру. Той вещерски разперваше пръсти и с глас на траш-метъл вокалист почти стоманено виеше своята управленска мантра: "500 хиляди гласа, само толкова ми трябват, за да накараме нещата да се променят". Уви, 500- те хиляди гласа останаха мит за разгневения оратор и той залезе от екрана с хорор-усмивката си, за която твърдеше, че е била моделирана в тоталитарните лагери.

3. Истинският създател на либерализма

Ами как да забравим барда на либералната идея, който дори я прикачи като титла в името си - Кире Либерало (лека му пръст, защото той все пак беше от автентичните хора на времето). Може би и до днес някое по-политизирано съзнание помни безсмъртните призиви на пернишкия трибун: "Дечица, хванете своите майки и татковци за ръчичките и ги заведете да гуасуват със зеуената бюуетина, а посуе ще седнем на трапезата!!!".

За съжаление тогавашната реална политика по груб начин се опита да покаже на Кире къде му е мястото. В преплетеният живот на страната пернишкият либерал имаше един единствен коз - едноцветната си зелена бюлетина, на която завидяха нововъзникващи формации с цели да покорят парламента. Техни представители на бърза ръка платиха на мутри, за да осквернят либералната фигура и да му вземат бюлетината. Трибунът от Перник не издържа - взеха му я. От него остана един кратък спомен и малка тъга за това какво време беше. Наскоро прочетох книгата с негови спомени. Уникална простотия. Тази книга, която очевидно никога не минавала през каквото й да е редакторско око, е уникален документ за пернишкото усещане за света. В тази книга се пие повече дори от роман на Чарлз Буковски. Изреченията на Кире започват с думите. "И тогава решихме да пийнем...", "седнах да ударя една малка за нашата способност да предвидим събитията...". Хахаха, днес ми е смешно, защото този автентичен идиот (във възможно най-добрия смисъл на тази дума) би трябвало да е истинският предшественик на НДСВ.

4. Българските орли или всемирните магове

Ами как да забравим популяризираната от предаването "Ку-ку" партия "Български орел". Лидерката на партията Маргарита Кавлакова, една странно изглеждаща дебелана, имаше повече вид на врачка, на тези, които се кичат с титлата "всемирен спасител", отколкото на политик с реална програма и визия. Никой не си спомня посланията на "Български орел" (Иван Богоров би получил удар, ако види как името на първия български вестник е употребявано в политическия психеделик), но пък всички помнят поне и откъслечно моменти от битието на тази партия, чийто връх естествено бе връчването на наградата "Ку-ку политик" или нещо такова. Железни времена. Тогава все още се считаше, че думите трябва да означават нещо и заради това "Български орел" бе странно и неясно като име. Хаха. Пак малко смях - днес никой не гледа заложено съдържание в думите. ГЕРБ означава Граждани за европейско развитие на България все едно някога може да има партия Граждани за неевропейско развитие на България. Шаш и паника.

5. Пророкът на Тангра

Наскоро ми се наложи да мина покрай панаира на книгата и там с върховно удивление видях, че е жив още един от забравените и осквернени динозаври на прехода - Йоло Денев. Политическата кариера на този образ мина през толкова превъплащения, че е трудно да се проследи. Денев е един от малкото политици след началото на прехода, които са лежали в затвора. Той бе натикан там по временото на Филип Димитров. Май беше за неплатени заеми. После съдебното дирене срещу него продължи. През 2002 година пак влезе за една година в затвора. По пътя си от 1990 до 2009 година Денев се обяви за спасител на България, преоткри Тангра, обяви се за жрец на този забравен бог, издава стихосбирки като робот и пише романи и житейски повели. В интернет днес той си има сайт, но стихотворенията му просто не стават за четене. Все пак открих едно, което е типично за него и ще ви даде пример за това политическо съзнание, живеещо с усещането, че е революционер:

ГАВРА С НАРОДА

Какъв човек съм аз?

Какъв позор!

Безсъвестна Престъпна власт

с Жесток Терор

по заповед

на Запад

България Превърна в тор.

Какво че цветовете се сменяват

върху гърба на Гладния Народ.

Безмилостно народа си Унищожават.

Обичам поетите, които умират да си пишат с главни букви. Денев обаче също сдаде своята сцена. Днес се изживява предимно като литератор. В НДК го видях как убеждава младеж и девойка, че книгата, която им предлагаше ще промени живота им.

Нещо като завършек

Това са героите за които се сещам в този миг. Но какво да кажем и за още други партии - Ера 3, Естествена монархическа партия, Партия на обединените европейски щати, Българска мобилна партия, Нова народна християн-демократическа партия, ехххх, времена.

Защо точно днес се сетих за тях? Защото те бяха луди, бяха странни, бяха смешни, но никога не са били опасни за страната. Човек трябва да се разделя със своето минало със смях. Но как да се смееш, когато виждаш как през времето оцеляват само тези, които знаят да превръщат политиката в постоянна война срещу всички. България мина през комедията, мина през скандалите, но никога не мина през войната. Днес трябва да се опитаме отново да си припомним смеха и да се наслаждаваме на живота, за да не оставим агентите на омразата, огъня и паветата да ни извадят от това състояние. Лудостта е забавна, когато не вреди на никой. Но най-голямата диагноза на едно общество е фактът, че можеш да тъжиш за лудите от миналото, защото тези от настоящето твърдят, че са нормални, а и не са никак смешни с разкривените си от злоба лица на хора, които са си повярвали твърде много...

Истеризация на десницата

(опит за репортаж от един митинг и възхвала на ягодовия сладолед)

1

Историята е коварен процес. Според красивото определение за нея дадено от Маркс – тя може да се повтаря, но единствено като фарс. Маркс е бил прав не само за природата на капитализма и за това, че в него е заложена алчност, която рано или късно ще го погуби – бил е прав и за историята. Тя неизменно се повтаря като смешен фарс пълен с отровна ирония и черен хумор.

2

В събота синята коалиция направи своеобразен хепънинг пред „Александър Невски”. С годините дясната слава на този площад определено помръкна. Навремето там се правеха страхотни изпълнения, мощната десницата надуваше гърло пред старата църква, кълнеше комунистите, експроприираше си времето и палеше свещи. Тогава твърдяха, че са партия на младите, че гражданската енергия кипи в тях, изживяваха се като радикални модернизатори на България и предлагаха една-единствена рецепта: „дайте да разрушим всичко, пък после ще му мислим”.

Синята коалиция трябваше да се замисли преди да направи митинга си в събота. Защото разрушиха и последните частички от митологията за себе си. На площада в най-добрия случай имаше 5 хиляди души и то събрани с усилие от цялата страна. Групички от по пет-шест (вече не е ясно как да ги наричаме – десни? костовисти? мартиновисти? седесари?) сини държаха табелки, за да подчертаят от кой град са. Вееха сини знамена и от време на време викаха „уууууу”, но колкото да не им се кара водещият на митинга, че не са достатъчно шумни.

Средната възраст на хората - около 50-60 години. Ако някога в десницата е имало младост, тя безвъзвратно си е отишла. Десните старци изглеждаха подозрителни, злобни, но и оттегчени. Те гласуват автоматично, защото да не гласуват за СДС или за някой от другите десни клонинги вероятно за тях означава да отрекат в миг последните 15 години. Обаче искри не са останали. Няма нищо от онова, което наричаха „синя идея”. Имаше сини балони, сини знамена, сини табели, сини тениски, сини цветя дори, сини автобуси, но синята идея (а имало ли я е някога изобщо?) тотално отсъстваше.

3

Хубаво е човек да навестява сините митинги. Аз минах оттам случайно и добре, че го направих, защото никога нямаше да си дам сметка за идеологическата революция, която тази Синя коалиция е претърпяла. Тя е пренаредила своята демонология и то доста радикално. Навремето големият враг беше БСП, а червеният цвят предизвикваше яростни тръпки у хардфеновете им и ги караше да бълват тиради подобни на днешните монолози на тв-гурото и стар медиен динозавър Юлиян Вучков.

Сега врагът е друг – ДПС. Докато минавах покрай сините групички от откъслечните разговори чувах предимно името на тази партия. Доган се е превърнал в нещо като политическият образ на Шейтана за тези хора. Мисля, че почти всяка драма в десницата се обясняваше с неговото име и пъклени планове.

Лидерите на дясната коалииця също потвърдиха това мое подозрение за идеологическата трансформация. Когато излезе Екатерина Михайлова тя първо заклейми ДПС, а едва някъде след това се сети, че и БСП остава актуален враг. Комунистите обаче са деперсонализиран образ. Те са просто някаква си там неясна заплаха, очевидно Станишев не става за плашило, докато Доган заприличва на древен демон в синята лексика. Името му се чува толкова много пъти, че в един момент можеш да объркаш случващото се с кабалистичен ритуал по разгонване на проклятие.

„Доган го е страх от нас!!!”, закрещя от сцената Мартин Димитров в опита си да наподоби евангелистки проповедник. Личи си, че Иван Костов го пуска на предни позиции, а той ехидно се подхилва на втори план.

Множеството на площада се опитва да проумее какво искат от него. Вика „УУУУУУУ” много пъти. После се появява викът „Победа”, но честно казано ууууу-то им се получава по-добре. Българската десница е най-добра като вика „ууууу”, защото самата тя не е наясно за какво може да иска победа. Това е кратката диагноза на техният проблем.

4

В духа на общото оттегчение от политиката, десните лидери гледат бързо да се ометат от сцената, за да оставят хората на площада да слушат музика. Именно музикантите правят случващото се да изглежда още повече като фарс. Защото това са неизменните певци на десницата, които още се изживяват като някаква вокална съвест на страната. Богдана Карадочева. Ако някога видите митинг на десните без нея значи сте попаднали в друг свят. Самата тя обаче със сигурност вече не е наясно защо им пее. Заради миналото вероятно. Васко Кръпката. Също неизменно присъствие. Все едни и същи песни, едни и същи лозунги. Нека сега да постъпим ехидно и да цитираме в текст за десницата една от техните днешни икони Георги Марокв. В „Задочните репортажи от България” той разказва една почти халюцинаторна случка как в рамките на две години на една и съща дата вижда една и съща повтаряща се история. После прави извода, че това е метафора за времето – нищо не се променя. Ами същото е и при десницата. Нищо не се е променило. Тук са същите мумии от миналото. Същите динозаври допълзяват до сцената и с кресливите си гласове вече не знаят кого и как да прокълнат, важното е шум да се вдига. Народът пред сцената толкова е свикнал с повтарящата се монотонност на песните, че дори не си прави труда да ги слуша. Понякое време на сцената излезе да пее едно от новите присъствия – Белослава. Красива е определено. Но пък и тя едва ли е наясно каква точно кауза подкрепя. Ама в тези времена на криза кой ли ти дава такава публика.

5

Вицът на митинга съвсем естествено беше изказването на Димо Гяуров. Синята коалиция щяла да вземе 19 процента. Да, на Марс, може да вземе и толкова. На Земята – и хората на площада добре го осъзнаваха – на този съюз му е съдено да прибере около 6 процента.

Другият виц. Надежда Михайлова. Тя сама по себе си винаги е била като комиксов герой, но изявленията й граничеха с абсурда. Тройната коалиция нямала интерес от членството в Европа. Мисля, че хората край, които бях изобщо не обърнаха внимание на думите й. Интересно защо тогава при тази тройна коалиция ни приеха в ЕС. Както ви казах десницата днес живее в обърнат свят, защото всичките й послания като бумеранг се връщат при нея. На мен ми беше смешно през цялото време. Хората ме гледаха подозрително. В други времена щеше да ми пука и дори да ме е страх да не си изям боя, но сега съм наясно, че освен викове и лека доза истерия, десните в този си вид не могат да произведат нищо друго.

6

Наскоро слушах една друга телевизионна шаманка Люба Кулезич, която е решила всекидневно да пълни ушите на тв-зрителите с десни откровения и размисли за изначалната българска простотия и тъпанарщина, защото тези гадни българи не искат да подкрепят десницата. Та именно тази жена сподели в пристъп на медийна екзалтация, че основната дясна ценност била свободата. Нищо друго – свободата. Хаха.

Хората събрани пред „Александър Невски” пет пари не даваха за свободата, убеден съм в това. Сектантското мислене не може да допусне нито за миг да бъде свободно, защото е постоянно парализирано от ужаса на действителността. Ако за миг се отпусне – то ще трябва да свърши една непосилна задача – да проумее, че животът все пак не е толкова лош, колкото десните наставници твърдят. Че свободата не означава да мразиш, а да бъдеш отговорен. Че свободата не е в сините балони, а в идеята поне един път да дойдеш на власт без истерия, сълзи, сополи и обвинения към всички българи, че не гласуват за теб...

Митингът на Синята коалиция бе върховна пародия на идеята за свобода. От сгърчените лица на лидерите до апатията по лицата на слушащите ясно се видя, че с тази десница е свършено. Тя може и да умира дълго, но със сигурност е пътник...Дали ще почетат края си с един концерт? Би било добре. Богдана Карадочева и Васко Кръпката са сигурни участници, но и други могат да се навият...

7.

По някое време толкова ми доскуча, че си тръгнах. Писна ми да си правя социологически експерименти и да наблюдавам това мероприятие. Стигнах до спирката на тролеите на Софийският университет и си купих ягодов сладолед във фунийка. Само две лъжички от него изличиха повечето лоши спомени от митинга на Синята коалиция. Светът трябва да бъде възприеман след яденето на ягодов сладолед, това е моят извод от цялата политическа драма. Всичко изглежда хубаво, животът прилича на чудо, а дори и още дочуващите се викове от митинга не ме смущаваха много. Нека си викат хората, казах демократимно аз. Имах ягодов сладолед в ръката – защо трябваше да ми пука за СДС...

Проблемът Доган

"Аз съм инструментът във властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата..." С тези думи в стил "кралят-слънце", изречени в Сатовча, Ахмед Доган предизвика вълна от моралистично възмущение вчера, която прерасна в поредната политическа говорилня - този път силно оцветена от приближаващите избори. Думите на Доган наистина са скандални и е трудно да останеш безпристрастен, но именно заради това коментарите, изпълнени с гневен патос, не вършат работа.

В България се наблюдава странен феномен. В проблем се превръща не самата истина, а нейното изричане. Защото нещата, които Доган говори, не могат да бъдат определени като политическа новост. Но в момента, в който лидерът на ДПС си позволи да бъде брутално честен, изведнъж част от политическите формации изпадат в заслепение от яд и най-вероятно от известно лицемерие. Защото Доган може да си позволи най-красивия и желан лукс в политиката - да бъде откровен. Защото между репликите за обръчите и "властта е в мен" няма разлика. Дори ако приемем думите му за огледало на обществения живот, то съвсем очевидно, ако искаме да познаваме механизмите на политиката, трябва да слушаме Сокола, а не Костов примерно. Защото и двамата най-вероятно правят едни и същи неща, но Доган си позволява да говори за тях.

Почти убеден съм, че Доган не изпуска тази реплика пред избирателите си случайно, подведен от потока на философската словесност. На фона на общия хаос той е единственият политик, който знае как да сложи партията си в ред и това му дава сила. Въпреки че моделът "Доган" може да бъде разгледан като усъвършествано и модифицирано продължение на модела "Галеви". В крайна сметка партиите трябва да са инструмент на демокрацията, а не агент на мащабната концентрация на власт.

Когато изговарянето на истината се превръща в проблем, трябва внимателно да следим кои партии най-много изпадат в ярост. Дясната вълна от възмущение е досадно цинична, защото най-вероятно тези партии функционират не по-различно от ДПС. Думите на Доган трябва да бъдат огледани и от друг ъгъл - дали хората, които ръкопляскат в салона, докато той говори, осъзнават колко ужасно звучи това, което Доган им казва. Според мен - не. Хората в салона са чули тези думи като откровение, защото Сокола им предлага на практика разбираем за тях модел - "аз съм ваш гарант, защото всяка власт произтича от мен".

Но през днешния образ на Доган (човека с властта или как да го наречем?) можем да видим остатъчното и раздробено състояние на всичко друго, което се предлага на метафоричния политически пазар. И в един момент - страх ме е, че точно така ще се окаже - всички ще съжаляваме за Доган, особено ако ЛИДЕР и РЗС влязат в парламента и потърсят ролята на балансьор. Защото и това е трагичната истина за политиката - познатото зло винаги е за предпочитане.

Защо все изпускам самолета за Кюрасао?!!

(текст озарен от прозрението, че е адски глупаво да имаш цяла планета на разположение, а да познаваш едва една малка част от нея)

Понякога, не много често, но все пак, се изпълвам с възмущение. Обхваща ме лека форма на ужас само като си представя на колко много места по света не съм бил. Вижда ми се несправедливо. Тази планета, дали по милостта на невидимата Еволюция или като дар от добротата на Бог, е дадена на всички ни, изпъстрена е с ефирни кътчета в които има лазурни морета, златисти плажове, романтично шумящи палми, народ и веселие, а ние сме направили така, че едва малцина да имат възможност да попаднат там. Определено е несправедливо. И дори навява леко революционни мисли.

Понякога като форма на своя лична терапия отварям карти и снимки от света и мога да ги наблюдавам с часове. Обичам да чета за държави, чиито имена звучат така все едно не са истински – Барбадос! Бахамски острови! Сейнт Китс и Невис! (да, това си е отделна държава в състава на Британската общност, а населението им колко неоригинално и колко европоцентрично се нарича „сенткитци-невисци”, хаха честито на първия, който успее да го произнесе без да се наплюе), Аруба! Сейшелски острови! Тринидат и Тобаго! Светът е пълен с прекрасни места, а на вашият скромен репортер му е съдено единствено да чете за тях и да си мечтае ей така от скука и от тренировки за фантазията, какво ли е да живееш в малка къща на брега на океана, близо до палмите, където пясъкът е невъзможно бял, както вероятно са невъзможно големи и комарите...., но кой ти гледа комари и други гадинки докато е отдаден на мечтания.

Реших се да споделя тази меланхолия само, защото се сетих, че навремето – говорим за утопичните години в които не се притеснявах, нито пък имах угризения, да притеснявам вселената със стихове - аз успях да сътворя едно стихотворение в което да изразя протеста си срещу лошия свят, който е направил места като Аруба или Кюрасао далече от мен. Защото съгласете се – тъжно е да си мечтаеш за целия свят, а да получаваш едва една малка частичка от него... (и съвсем естествено, който има търпението да прочете този текст до края, да се надяваме, че няма да е много дълъг, но никой не знае със сигурност, ще бъде възнаграден с продуктите на ранната ми поетична идиотщина и, ако не друго ще има прелестната възможност да се посмее на мой гръб).

Пак навремето успях да срещна и у други хора такава болка от невъзможността да се пътува – била тя екзистенциална или пък социално-икономическа, въпреки че винаги ми е правили впечатление и то леко досадно, че най-вече се жалват тези, които обикновено нямат пречки от финансов характер да пътуват където й да е. Но това е политическо отклонение в меланхоличен текст, така че го оставяме настрани.

Така открих едно стихотворение на Борис Христов, което си препрочитам от време на време и с удоволствие установявам, че то не губи силата си. Смятам, че това е едно много дълбоко стихотворение в което водещо е ужасяващото усещане, че ще останеш заклещен винаги на едно и също място. То се казва „Самолетът закъснява”

Събрани на летището, върху което сипе пламък

и ни събаря слънцето и в пот ни дави -

отдавна трябваше да отлетим оттук и да се махнем...

Но самолетът закъснява, самолетът закъснява.

И понеже самолетът не идва (страхотен образ между другото, както и един литературен проблем - защо все самолетите се явяват като образи на свободата, въпреки тяхното упорито желание от време на време да падат загадъчно и ужасяващо над океани?!), по някое време във вечността на това стихотворение се появява нов куплет:

Обади се отнякъде пилота, само за да обещае,

че ни очаква друг живот - и повече не чухме.

И си представяме сега, политнали към рая,

как нашите души се спускат с бели парашути

Понеже идеята е този текст да е само за пътуванията и мечтите за полет към екзотични държави (О, красиви Гренада! Маргарита!Тортуга! Ямайка!) нека да се направим на слепи за политическият момент в стихчето, за да видим как Борис Христов разширява монументално идеята за пътуването като вкарва рая като туристическа дестинация, въпреки, че почти съм убеден, че туроператорите по цял свят биха протестирали срещу неговото литературно решение, понеже говори за места, които не са отбелязани на подробните им карти, а и злите езици говорят, че от райската администрация са странно мълчаливи по въпроса за местата в тяхното кътче, както и за цените, които трябва да се плащат, а и никой не споделя дали в Рая всичко е ол-инклузив или всяка духовна екстра се плаща отделно...

Пак да кажем, както и да е. Най-накрая стихотворението завършва с нещо като светъл образ на отчаяние и на една особена форма на спасение от вечното чакане на летището:

Навярно ще пристигне той (става дума за самолета)и както ангел се вестява,
ще тичат старците подир крилата му приведени...
Но мене няма да ме има - моята глава тогава
ще бъде къща на щурците с камъчета обзаведена.

Я, прочетете и цялото стихотворение ето – Тук!

Спрях се толкова подробно върху това стихотворение само, за да убедя и самия себе си, че не съм самотен в меланхоличните си настроения и полубуржоазни мечтания за плажове, палми, далечни страни и идеята, че е хубаво да прекараш поне част от живота си в път. Трябва да се пътува.

Очевидно съм знаел тази истина доста отдавна след като съм написал в далечното си минало следното:

Кюрасао – къде е Кюрасао

липсват ми костенурките в Аруба

и техните яйца с черупки от магичен кокаин

надрусани пирати с джетове

порят мълните

а мафиотите гърмят в Аруба

пият хладно вино и гърмят

насред свръхбелия ден

къде къде е Кюрасао

възприемаш смисъла само за миг

като океан който те блъсва в главата

после летим покрай тропици и малки антили

тежко е да дишаш от вълнение

опиянение от пяна и слънце

голи бедра на загорели мулатки

и палми сред които куршумите изглеждат нереално

толкова неистинско е всичко

в това смълчано Кюрасао

че ето даже мога да литна

в небе пълно със смущаващи облаци

латино музика и дрога

пури дим после малко мълчание

самотен залез край морето на света...

а Кюрасао е звезда която бляска

миг преди да се стопи в океана

Съвсем сериозно. Представа си нямам какво съм искал да кажа с това стихотворение. Най-вероятно не съм искал да кажа нищо. Просто името Кюрасао само по себе си звучи като поезия и не можеш да го подминеш лесно. Или пък в стила на Борис Христов съм искал да се оплача от това, че досега все съм изпускал самолета за Кюрасао...Може и да съм го гонил по пистата, но винаги съм го изпускал.

Да се върнем обаче към началото. Несправедливо е да имаш цяла планета, а да не я познаваш както трябва. Особено местата, които са създадени все едно за пощенски картички, но от епохата отпред Фотошопа. Фотошопа изравни всички по красота, а това е леко досадно...

Като голям почитател на фантастиката, навремето прочетох един красив роман за хората в бъдещето, които щом затвореха очи можеха да се пренесат на всяка място по земята. Толкова просто и елементарно. Затваряш очи, концентрираш се и хоп! – вече си в Ню Йорк примерно или пък в Москва. А защо не в Аруба! И докато светът стене в икономическа криза, а само буржоазията си почива и експлоатира безжалостно красивите гледки и места по света без да иска да ги раздели и с по-бедните, може би е добра идея да не спирам да опитвам да затварям очи и да се надявам, че един ден магията ще проработи. Ще отворя очи и пред мен ще има бял пясък, сини вълни, бар с коктейли на плажа (не знам защо си представям, че вместо барман коктейлите там ги прави маймуна облечена с хавайска риза и тъмни очила?!) и отнякъде ще звучи карибска музика. 

Хахах, не се безпокойте, ако магията проработи ще ви пиша. 

Или поне ще пратя картичка...