Романтичните луди от българската политическа история

(Тъга по ранните форми на българския психеделик)


Като гледам каква политическа борба се развихря на финалната права преди изборите, неусетно се връщам назад във времето. В рамките на месец два клуба на БСП бяха изпотрошени - единият с огън, другият с павета, а тяхна предизборна шатра бе подпалена. Щабът на Синята коалиция в Габрово също бе осъмнал със строшени стъкла. Крясъците по медиите, обвиненията, интригите, истерията - всичко това действа като универсална машина на времето, която ни връща в началото на 90-те години, когато политиката се възприемаше като политика единствено в състояние на ексцес. Странни времена бяха.

Времена на насочените пръсти. Двете страни на барикадата се сочеха взаимно, а двата свята се отричаха напълно. Тогова още нямаше истинска демокрация. Демокрацията, ако използваме понятията от квантовата физика, всъщност се крие в одухотвореното разбиране, че едно общество може да има много различни посоки на развитие, без непременно едната от тях да заличава всички останали.
На Балканите обаче това разбиране за политиката никога не се е тачило прекалено много. Тук в гените е изкопирано разбирането, че политиката става истинска единствено със сопа в ръката, а винаги се намират достатъчно на брой хора, които искат да правят политика единствено в истерична среда, защото не могат да си представят по никакъв друг начин своето идване на власт. Всъщност политическата агресия е част от енциклопедията на гадните български черти. Тя е като свръхбуря, която се появява неочаквано и помита след себе си всяко усещане за нормалност, което сме успели да си изградим в близките години.
Темата определено е депресираща. Но днес като си мислех за онова начало на прехода, което бе белязано с утопични истерии, невероятни скандали, ченгесарски инати и демократични спазми, се сетих, че времето може би е било ненормално, но пък беше забавно. Забавно както може да ти е забавен някой луд в трамвая докато си говори с въображаеми събеседници. Тогава се роди този класически български психеделик, който днес от време на време отново навдига глава. И понеже ми е тъпо да говоря за агресията, а още Ришард Капушчински много мъдро е забелязал, че пред лицето на безсмисленото насилие всеки е ужасяващо самотен и света изведнъж се изпразва, днес ще се опитам да си спомня някои от светлите и абсурдни черти на онова време и героите на времената на психеделик от началото на 90-те.

1. Несбъднатото германско чудо!

Психеделикът в неговата иронична форма може да бъде определен като едно наивно желание на отделния индивид да повярва, че масовите политически чудеса все пак могат да се случат, дори и обещанията за тях да идват от индивиди с рехави косици, безумни погледи и устни, които пръскат със слюнки всички наоколо.
Дълго време - докато мнозина наивно вярваха, че психеделикът не може да получи реализация - се считаше, че такива хора могат да бъдат единствено пикантният момент в предизборните обръщения. Кратките минути на комедия сред нажежени страсти. Екзотиката да видиш подивяващ чичка със странни очила, който на табло зад гърба си е нарисувал странна сюрреалистична схема за "оправянето на България с германска програма". Този пич определено ме кефеше. Шоуто му траеше пет минути, но беше класно. Като шаман от Африка той твърдеше, че неговата програма е тайно чудо, спосбоно да постави в ред цяла България. Не си спомням ясно политическите му послания. Спомням си увереността на този кадър, че ако се следват предписанията му едно по едно, страната ще цъфне и върже, а безвремието на абсолютно щастие ще дойде.
Смешно ли ви изглежда? Хаха. Няколко години по-късно, в безумната 2001 г. един пич от Мадрид с рефрешнато послание в този дух стана премиер на България. Психеделикът тържествуваше...

2. Проповедникът с изкъртените зъби

В лъчезарното начало на 90-те години телевизията беше скучна (не че днес не е...) и единствените мигове на разнообразие бяха политическите обръщение. В духа на демократично разширение на публичните пространства и много преди осъзнаванео на факта, че телевизията е бизнес и пари, думата се даваше на всеки луд, който поискаше да изрази позиция. И до днес с отчаяно удоволствие си спомням злобният глас и чудовищно излъчване на Петър Гогов. Този забравен днес комичен антикомунист, имащ нещо общо с динозаврите по неумението си да се научи да живее в съвременната епоха, беше уникален медиен гуру. Той вещерски разперваше пръсти и с глас на траш-метъл вокалист почти стоманено виеше своята управленска мантра: "500 хиляди гласа, само толкова ми трябват, за да накараме нещата да се променят". Уви, 500- те хиляди гласа останаха мит за разгневения оратор и той залезе от екрана с хорор-усмивката си, за която твърдеше, че е била моделирана в тоталитарните лагери.

3. Истинският създател на либерализма

Ами как да забравим барда на либералната идея, който дори я прикачи като титла в името си - Кире Либерало (лека му пръст, защото той все пак беше от автентичните хора на времето). Може би и до днес някое по-политизирано съзнание помни безсмъртните призиви на пернишкия трибун: "Дечица, хванете своите майки и татковци за ръчичките и ги заведете да гуасуват със зеуената бюуетина, а посуе ще седнем на трапезата!!!".
За съжаление тогавашната реална политика по груб начин се опита да покаже на Кире къде му е мястото. В преплетеният живот на страната пернишкият либерал имаше един единствен коз - едноцветната си зелена бюлетина, на която завидяха нововъзникващи формации с цели да покорят парламента. Техни представители на бърза ръка платиха на мутри, за да осквернят либералната фигура и да му вземат бюлетината. Трибунът от Перник не издържа - взеха му я. От него остана един кратък спомен и малка тъга за това какво време беше. Наскоро прочетох книгата с негови спомени. Уникална простотия. Тази книга, която очевидно никога не минавала през каквото й да е редакторско око, е уникален документ за пернишкото усещане за света. В тази книга се пие повече дори от роман на Чарлз Буковски. Изреченията на Кире започват с думите. "И тогава решихме да пийнем...", "седнах да ударя една малка за нашата способност да предвидим събитията...". Хахаха, днес ми е смешно, защото този автентичен идиот (във възможно най-добрия смисъл на тази дума) би трябвало да е истинският предшественик на НДСВ.

4. Българските орли или всемирните магове

Ами как да забравим популяризираната от предаването "Ку-ку" партия "Български орел". Лидерката на партията Маргарита Кавлакова, една странно изглеждаща дебелана, имаше повече вид на врачка, на тези, които се кичат с титлата "всемирен спасител", отколкото на политик с реална програма и визия. Никой не си спомня посланията на "Български орел" (Иван Богоров би получил удар, ако види как името на първия български вестник е употребявано в политическия психеделик), но пък всички помнят поне и откъслечно моменти от битието на тази партия, чийто връх естествено бе връчването на наградата "Ку-ку политик" или нещо такова. Железни времена. Тогава все още се считаше, че думите трябва да означават нещо и заради това "Български орел" бе странно и неясно като име. Хаха. Пак малко смях - днес никой не гледа заложено съдържание в думите. ГЕРБ означава Граждани за европейско развитие на България все едно някога може да има партия Граждани за неевропейско развитие на България. Шаш и паника.

5. Пророкът на Тангра

Наскоро ми се наложи да мина покрай панаира на книгата и там с върховно удивление видях, че е жив още един от забравените и осквернени динозаври на прехода - Йоло Денев. Политическата кариера на този образ мина през толкова превъплащения, че е трудно да се проследи. Денев е един от малкото политици след началото на прехода, които са лежали в затвора. Той бе натикан там по временото на Филип Димитров. Май беше за неплатени заеми. После съдебното дирене срещу него продължи. През 2002 година пак влезе за една година в затвора. По пътя си от 1990 до 2009 година Денев се обяви за спасител на България, преоткри Тангра, обяви се за жрец на този забравен бог, издава стихосбирки като робот и пише романи и житейски повели. В интернет днес той си има сайт, но стихотворенията му просто не стават за четене. Все пак открих едно, което е типично за него и ще ви даде пример за това политическо съзнание, живеещо с усещането, че е революционер:


ГАВРА С НАРОДА

Какъв човек съм аз?
Какъв позор!
Безсъвестна Престъпна власт
с Жесток Терор
по заповед
на Запад
България Превърна в тор.
Какво че цветовете се сменяват
върху гърба на Гладния Народ.
Безмилостно народа си Унищожават.


Обичам поетите, които умират да си пишат с главни букви. Денев обаче също сдаде своята сцена. Днес се изживява предимно като литератор. В НДК го видях как убеждава младеж и девойка, че книгата, която им предлагаше ще промени живота им.

Нещо като завършек

Това са героите за които се сещам в този миг. Но какво да кажем и за още други партии - Ера 3, Естествена монархическа партия, Партия на обединените европейски щати, Българска мобилна партия, Нова народна християн-демократическа партия, ехххх, времена.

Защо точно днес се сетих за тях? Защото те бяха луди, бяха странни, бяха смешни, но никога не са били опасни за страната. Човек трябва да се разделя със своето минало със смях. Но как да се смееш, когато виждаш как през времето оцеляват само тези, които знаят да превръщат политиката в постоянна война срещу всички. България мина през комедията, мина през скандалите, но никога не мина през войната. Днес трябва да се опитаме отново да си припомним смеха и да се наслаждаваме на живота, за да не оставим агентите на омразата, огъня и паветата да ни извадят от това състояние. Лудостта е забавна, когато не вреди на никой. Но най-голямата диагноза на едно общество е фактът, че можеш да тъжиш за лудите от миналото, защото тези от настоящето твърдят, че са нормални, а и не са никак смешни с разкривените си от злоба лица на хора, които са си повярвали твърде много...

Истеризация на десницата

(опит за репортаж от един митинг и възхвала на ягодовия сладолед)

1

Историята е коварен процес. Според красивото определение за нея дадено от Маркс – тя може да се повтаря, но единствено като фарс. Маркс е бил прав не само за природата на капитализма и за това, че в него е заложена алчност, която рано или късно ще го погуби – бил е прав и за историята. Тя неизменно се повтаря като смешен фарс пълен с отровна ирония и черен хумор.

2

В събота синята коалиция направи своеобразен хепънинг пред „Александър Невски”. С годините дясната слава на този площад определено помръкна. Навремето там се правеха страхотни изпълнения, мощната десницата надуваше гърло пред старата църква, кълнеше комунистите, експроприираше си времето и палеше свещи. Тогава твърдяха, че са партия на младите, че гражданската енергия кипи в тях, изживяваха се като радикални модернизатори на България и предлагаха една-единствена рецепта: „дайте да разрушим всичко, пък после ще му мислим”.

Синята коалиция трябваше да се замисли преди да направи митинга си в събота. Защото разрушиха и последните частички от митологията за себе си. На площада в най-добрия случай имаше 5 хиляди души и то събрани с усилие от цялата страна. Групички от по пет-шест (вече не е ясно как да ги наричаме – десни? костовисти? мартиновисти? седесари?) сини държаха табелки, за да подчертаят от кой град са. Вееха сини знамена и от време на време викаха „уууууу”, но колкото да не им се кара водещият на митинга, че не са достатъчно шумни.

Средната възраст на хората - около 50-60 години. Ако някога в десницата е имало младост, тя безвъзвратно си е отишла. Десните старци изглеждаха подозрителни, злобни, но и оттегчени. Те гласуват автоматично, защото да не гласуват за СДС или за някой от другите десни клонинги вероятно за тях означава да отрекат в миг последните 15 години. Обаче искри не са останали. Няма нищо от онова, което наричаха „синя идея”. Имаше сини балони, сини знамена, сини табели, сини тениски, сини цветя дори, сини автобуси, но синята идея (а имало ли я е някога изобщо?) тотално отсъстваше.

3

Хубаво е човек да навестява сините митинги. Аз минах оттам случайно и добре, че го направих, защото никога нямаше да си дам сметка за идеологическата революция, която тази Синя коалиция е претърпяла. Тя е пренаредила своята демонология и то доста радикално. Навремето големият враг беше БСП, а червеният цвят предизвикваше яростни тръпки у хардфеновете им и ги караше да бълват тиради подобни на днешните монолози на тв-гурото и стар медиен динозавър Юлиян Вучков.

Сега врагът е друг – ДПС. Докато минавах покрай сините групички от откъслечните разговори чувах предимно името на тази партия. Доган се е превърнал в нещо като политическият образ на Шейтана за тези хора. Мисля, че почти всяка драма в десницата се обясняваше с неговото име и пъклени планове.

Лидерите на дясната коалииця също потвърдиха това мое подозрение за идеологическата трансформация. Когато излезе Екатерина Михайлова тя първо заклейми ДПС, а едва някъде след това се сети, че и БСП остава актуален враг. Комунистите обаче са деперсонализиран образ. Те са просто някаква си там неясна заплаха, очевидно Станишев не става за плашило, докато Доган заприличва на древен демон в синята лексика. Името му се чува толкова много пъти, че в един момент можеш да объркаш случващото се с кабалистичен ритуал по разгонване на проклятие.

„Доган го е страх от нас!!!”, закрещя от сцената Мартин Димитров в опита си да наподоби евангелистки проповедник. Личи си, че Иван Костов го пуска на предни позиции, а той ехидно се подхилва на втори план.

Множеството на площада се опитва да проумее какво искат от него. Вика „УУУУУУУ” много пъти. После се появява викът „Победа”, но честно казано ууууу-то им се получава по-добре. Българската десница е най-добра като вика „ууууу”, защото самата тя не е наясно за какво може да иска победа. Това е кратката диагноза на техният проблем.

4

В духа на общото оттегчение от политиката, десните лидери гледат бързо да се ометат от сцената, за да оставят хората на площада да слушат музика. Именно музикантите правят случващото се да изглежда още повече като фарс. Защото това са неизменните певци на десницата, които още се изживяват като някаква вокална съвест на страната. Богдана Карадочева. Ако някога видите митинг на десните без нея значи сте попаднали в друг свят. Самата тя обаче със сигурност вече не е наясно защо им пее. Заради миналото вероятно. Васко Кръпката. Също неизменно присъствие. Все едни и същи песни, едни и същи лозунги. Нека сега да постъпим ехидно и да цитираме в текст за десницата една от техните днешни икони Георги Марокв. В „Задочните репортажи от България” той разказва една почти халюцинаторна случка как в рамките на две години на една и съща дата вижда една и съща повтаряща се история. После прави извода, че това е метафора за времето – нищо не се променя. Ами същото е и при десницата. Нищо не се е променило. Тук са същите мумии от миналото. Същите динозаври допълзяват до сцената и с кресливите си гласове вече не знаят кого и как да прокълнат, важното е шум да се вдига. Народът пред сцената толкова е свикнал с повтарящата се монотонност на песните, че дори не си прави труда да ги слуша. Понякое време на сцената излезе да пее едно от новите присъствия – Белослава. Красива е определено. Но пък и тя едва ли е наясно каква точно кауза подкрепя. Ама в тези времена на криза кой ли ти дава такава публика.

5

Вицът на митинга съвсем естествено беше изказването на Димо Гяуров. Синята коалиция щяла да вземе 19 процента. Да, на Марс, може да вземе и толкова. На Земята – и хората на площада добре го осъзнаваха – на този съюз му е съдено да прибере около 6 процента.

Другият виц. Надежда Михайлова. Тя сама по себе си винаги е била като комиксов герой, но изявленията й граничеха с абсурда. Тройната коалиция нямала интерес от членството в Европа. Мисля, че хората край, които бях изобщо не обърнаха внимание на думите й. Интересно защо тогава при тази тройна коалиция ни приеха в ЕС. Както ви казах десницата днес живее в обърнат свят, защото всичките й послания като бумеранг се връщат при нея. На мен ми беше смешно през цялото време. Хората ме гледаха подозрително. В други времена щеше да ми пука и дори да ме е страх да не си изям боя, но сега съм наясно, че освен викове и лека доза истерия, десните в този си вид не могат да произведат нищо друго.

6

Наскоро слушах една друга телевизионна шаманка Люба Кулезич, която е решила всекидневно да пълни ушите на тв-зрителите с десни откровения и размисли за изначалната българска простотия и тъпанарщина, защото тези гадни българи не искат да подкрепят десницата. Та именно тази жена сподели в пристъп на медийна екзалтация, че основната дясна ценност била свободата. Нищо друго – свободата. Хаха.

Хората събрани пред „Александър Невски” пет пари не даваха за свободата, убеден съм в това. Сектантското мислене не може да допусне нито за миг да бъде свободно, защото е постоянно парализирано от ужаса на действителността. Ако за миг се отпусне – то ще трябва да свърши една непосилна задача – да проумее, че животът все пак не е толкова лош, колкото десните наставници твърдят. Че свободата не означава да мразиш, а да бъдеш отговорен. Че свободата не е в сините балони, а в идеята поне един път да дойдеш на власт без истерия, сълзи, сополи и обвинения към всички българи, че не гласуват за теб...

Митингът на Синята коалиция бе върховна пародия на идеята за свобода. От сгърчените лица на лидерите до апатията по лицата на слушащите ясно се видя, че с тази десница е свършено. Тя може и да умира дълго, но със сигурност е пътник...Дали ще почетат края си с един концерт? Би било добре. Богдана Карадочева и Васко Кръпката са сигурни участници, но и други могат да се навият...

7.

По някое време толкова ми доскуча, че си тръгнах. Писна ми да си правя социологически експерименти и да наблюдавам това мероприятие. Стигнах до спирката на тролеите на Софийският университет и си купих ягодов сладолед във фунийка. Само две лъжички от него изличиха повечето лоши спомени от митинга на Синята коалиция. Светът трябва да бъде възприеман след яденето на ягодов сладолед, това е моят извод от цялата политическа драма. Всичко изглежда хубаво, животът прилича на чудо, а дори и още дочуващите се викове от митинга не ме смущаваха много. Нека си викат хората, казах демократимно аз. Имах ягодов сладолед в ръката – защо трябваше да ми пука за СДС...

Проблемът Доган

"Аз съм инструментът във властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата..." С тези думи в стил "кралят-слънце", изречени в Сатовча, Ахмед Доган предизвика вълна от моралистично възмущение вчера, която прерасна в поредната политическа говорилня - този път силно оцветена от приближаващите избори. Думите на Доган наистина са скандални и е трудно да останеш безпристрастен, но именно заради това коментарите, изпълнени с гневен патос, не вършат работа.

В България се наблюдава странен феномен. В проблем се превръща не самата истина, а нейното изричане. Защото нещата, които Доган говори, не могат да бъдат определени като политическа новост. Но в момента, в който лидерът на ДПС си позволи да бъде брутално честен, изведнъж част от политическите формации изпадат в заслепение от яд и най-вероятно от известно лицемерие. Защото Доган може да си позволи най-красивия и желан лукс в политиката - да бъде откровен. Защото между репликите за обръчите и "властта е в мен" няма разлика. Дори ако приемем думите му за огледало на обществения живот, то съвсем очевидно, ако искаме да познаваме механизмите на политиката, трябва да слушаме Сокола, а не Костов примерно. Защото и двамата най-вероятно правят едни и същи неща, но Доган си позволява да говори за тях.

Почти убеден съм, че Доган не изпуска тази реплика пред избирателите си случайно, подведен от потока на философската словесност. На фона на общия хаос той е единственият политик, който знае как да сложи партията си в ред и това му дава сила. Въпреки че моделът "Доган" може да бъде разгледан като усъвършествано и модифицирано продължение на модела "Галеви". В крайна сметка партиите трябва да са инструмент на демокрацията, а не агент на мащабната концентрация на власт.

Когато изговарянето на истината се превръща в проблем, трябва внимателно да следим кои партии най-много изпадат в ярост. Дясната вълна от възмущение е досадно цинична, защото най-вероятно тези партии функционират не по-различно от ДПС. Думите на Доган трябва да бъдат огледани и от друг ъгъл - дали хората, които ръкопляскат в салона, докато той говори, осъзнават колко ужасно звучи това, което Доган им казва. Според мен - не. Хората в салона са чули тези думи като откровение, защото Сокола им предлага на практика разбираем за тях модел - "аз съм ваш гарант, защото всяка власт произтича от мен".

Но през днешния образ на Доган (човека с властта или как да го наречем?) можем да видим остатъчното и раздробено състояние на всичко друго, което се предлага на метафоричния политически пазар. И в един момент - страх ме е, че точно така ще се окаже - всички ще съжаляваме за Доган, особено ако ЛИДЕР и РЗС влязат в парламента и потърсят ролята на балансьор. Защото и това е трагичната истина за политиката - познатото зло винаги е за предпочитане.

Защо все изпускам самолета за Кюрасао?!!

(текст озарен от прозрението, че е адски глупаво да имаш цяла планета на разположение, а да познаваш едва една малка част от нея)

Понякога, не много често, но все пак, се изпълвам с възмущение. Обхваща ме лека форма на ужас само като си представя на колко много места по света не съм бил. Вижда ми се несправедливо. Тази планета, дали по милостта на невидимата Еволюция или като дар от добротата на Бог, е дадена на всички ни, изпъстрена е с ефирни кътчета в които има лазурни морета, златисти плажове, романтично шумящи палми, народ и веселие, а ние сме направили така, че едва малцина да имат възможност да попаднат там. Определено е несправедливо. И дори навява леко революционни мисли.

Понякога като форма на своя лична терапия отварям карти и снимки от света и мога да ги наблюдавам с часове. Обичам да чета за държави, чиито имена звучат така все едно не са истински – Барбадос! Бахамски острови! Сейнт Китс и Невис! (да, това си е отделна държава в състава на Британската общност, а населението им колко неоригинално и колко европоцентрично се нарича „сенткитци-невисци”, хаха честито на първия, който успее да го произнесе без да се наплюе), Аруба! Сейшелски острови! Тринидат и Тобаго! Светът е пълен с прекрасни места, а на вашият скромен репортер му е съдено единствено да чете за тях и да си мечтае ей така от скука и от тренировки за фантазията, какво ли е да живееш в малка къща на брега на океана, близо до палмите, където пясъкът е невъзможно бял, както вероятно са невъзможно големи и комарите...., но кой ти гледа комари и други гадинки докато е отдаден на мечтания.

Реших се да споделя тази меланхолия само, защото се сетих, че навремето – говорим за утопичните години в които не се притеснявах, нито пък имах угризения, да притеснявам вселената със стихове - аз успях да сътворя едно стихотворение в което да изразя протеста си срещу лошия свят, който е направил места като Аруба или Кюрасао далече от мен. Защото съгласете се – тъжно е да си мечтаеш за целия свят, а да получаваш едва една малка частичка от него... (и съвсем естествено, който има търпението да прочете този текст до края, да се надяваме, че няма да е много дълъг, но никой не знае със сигурност, ще бъде възнаграден с продуктите на ранната ми поетична идиотщина и, ако не друго ще има прелестната възможност да се посмее на мой гръб).

Пак навремето успях да срещна и у други хора такава болка от невъзможността да се пътува – била тя екзистенциална или пък социално-икономическа, въпреки че винаги ми е правили впечатление и то леко досадно, че най-вече се жалват тези, които обикновено нямат пречки от финансов характер да пътуват където й да е. Но това е политическо отклонение в меланхоличен текст, така че го оставяме настрани.

Така открих едно стихотворение на Борис Христов, което си препрочитам от време на време и с удоволствие установявам, че то не губи силата си. Смятам, че това е едно много дълбоко стихотворение в което водещо е ужасяващото усещане, че ще останеш заклещен винаги на едно и също място. То се казва „Самолетът закъснява”

Събрани на летището, върху което сипе пламък

и ни събаря слънцето и в пот ни дави -

отдавна трябваше да отлетим оттук и да се махнем...

Но самолетът закъснява, самолетът закъснява.

И понеже самолетът не идва (страхотен образ между другото, както и един литературен проблем - защо все самолетите се явяват като образи на свободата, въпреки тяхното упорито желание от време на време да падат загадъчно и ужасяващо над океани?!), по някое време във вечността на това стихотворение се появява нов куплет:

Обади се отнякъде пилота, само за да обещае,

че ни очаква друг живот - и повече не чухме.

И си представяме сега, политнали към рая,

как нашите души се спускат с бели парашути

Понеже идеята е този текст да е само за пътуванията и мечтите за полет към екзотични държави (О, красиви Гренада! Маргарита!Тортуга! Ямайка!) нека да се направим на слепи за политическият момент в стихчето, за да видим как Борис Христов разширява монументално идеята за пътуването като вкарва рая като туристическа дестинация, въпреки, че почти съм убеден, че туроператорите по цял свят биха протестирали срещу неговото литературно решение, понеже говори за места, които не са отбелязани на подробните им карти, а и злите езици говорят, че от райската администрация са странно мълчаливи по въпроса за местата в тяхното кътче, както и за цените, които трябва да се плащат, а и никой не споделя дали в Рая всичко е ол-инклузив или всяка духовна екстра се плаща отделно...

Пак да кажем, както и да е. Най-накрая стихотворението завършва с нещо като светъл образ на отчаяние и на една особена форма на спасение от вечното чакане на летището:

Навярно ще пристигне той (става дума за самолета)и както ангел се вестява,
ще тичат старците подир крилата му приведени...
Но мене няма да ме има - моята глава тогава
ще бъде къща на щурците с камъчета обзаведена.

Я, прочетете и цялото стихотворение ето – Тук!

Спрях се толкова подробно върху това стихотворение само, за да убедя и самия себе си, че не съм самотен в меланхоличните си настроения и полубуржоазни мечтания за плажове, палми, далечни страни и идеята, че е хубаво да прекараш поне част от живота си в път. Трябва да се пътува.

Очевидно съм знаел тази истина доста отдавна след като съм написал в далечното си минало следното:

Кюрасао – къде е Кюрасао

липсват ми костенурките в Аруба

и техните яйца с черупки от магичен кокаин

надрусани пирати с джетове

порят мълните

а мафиотите гърмят в Аруба

пият хладно вино и гърмят

насред свръхбелия ден

къде къде е Кюрасао

възприемаш смисъла само за миг

като океан който те блъсва в главата

после летим покрай тропици и малки антили

тежко е да дишаш от вълнение

опиянение от пяна и слънце

голи бедра на загорели мулатки

и палми сред които куршумите изглеждат нереално

толкова неистинско е всичко

в това смълчано Кюрасао

че ето даже мога да литна

в небе пълно със смущаващи облаци

латино музика и дрога

пури дим после малко мълчание

самотен залез край морето на света...

а Кюрасао е звезда която бляска

миг преди да се стопи в океана

Съвсем сериозно. Представа си нямам какво съм искал да кажа с това стихотворение. Най-вероятно не съм искал да кажа нищо. Просто името Кюрасао само по себе си звучи като поезия и не можеш да го подминеш лесно. Или пък в стила на Борис Христов съм искал да се оплача от това, че досега все съм изпускал самолета за Кюрасао...Може и да съм го гонил по пистата, но винаги съм го изпускал.

Да се върнем обаче към началото. Несправедливо е да имаш цяла планета, а да не я познаваш както трябва. Особено местата, които са създадени все едно за пощенски картички, но от епохата отпред Фотошопа. Фотошопа изравни всички по красота, а това е леко досадно...

Като голям почитател на фантастиката, навремето прочетох един красив роман за хората в бъдещето, които щом затвореха очи можеха да се пренесат на всяка място по земята. Толкова просто и елементарно. Затваряш очи, концентрираш се и хоп! – вече си в Ню Йорк примерно или пък в Москва. А защо не в Аруба! И докато светът стене в икономическа криза, а само буржоазията си почива и експлоатира безжалостно красивите гледки и места по света без да иска да ги раздели и с по-бедните, може би е добра идея да не спирам да опитвам да затварям очи и да се надявам, че един ден магията ще проработи. Ще отворя очи и пред мен ще има бял пясък, сини вълни, бар с коктейли на плажа (не знам защо си представям, че вместо барман коктейлите там ги прави маймуна облечена с хавайска риза и тъмни очила?!) и отнякъде ще звучи карибска музика. Хахах, не се безпокойте, ако магията проработи ще ви пиша. Или поне ще пратя картичка...

Шекспир като гуру на българската политика

Не е необходимо да проявяваме неописуемо развихрено въображение, за да си представим политиката у нас като продължение на театъра, но с друг език и други форми. Всички антиполитически критики към природата на управлението така или иначе черпят от резервоара на театралната критика, защото неизменно приписват скрити мотиви, мрачни помисли, изтерзани желания, яростни страсти, бушуващи емоции и митологична алчност зад всяко едно партийно действие. Ако си представим политиката като един театър, това ще ни даде възможност и да се отърсим от скучноватите клишета на обединените социолози/политолози, които определено нищо не успяха да обяснят, сбъркаха повечето резултати на изборите, но пък с красиви обществени пируети напомнящи на фигуристи по лед, сега отново се изправят пред нас в позата на пророци, които тържествено обясняват: „Ето, че и този път познахме!”. Не, не са. Не познаха нищо. Вероятно, защото повечето от тях се опитват да анализират политика, а трябва да анализират театър...

България никога не се е оказвала в ситуация в която два вида избори да са толкова близко един до друг. От 7 юни до 5 юли има по-малко от месец, а като прибавим и започналата още от средата на 2008 г. предизборна кампания с много неизвестни, с политически нововъдения и Голям брат от страна на Брюксел, ще видим, че ситуацията драматично напомня по своята епична окраска на някоя от древните пиеси на Шекспир. За бардът от Стратфорд на Ейвън се твърди, че е успял да побере цяла уникална галерия от типажи в прелестната вселена на своите пиеси. И вероятно в това твърдение се намира поне зрънце истина, защото чрез един от героите на Шекспир можем да си обясним много политически процеси – от това защо резултатът на евровота бе такъв до мистериозната загадка защо неформалният лидер на победилата партия ГЕРБ Бойко Борисов бе така намръщен в нощта на изборите и с последователна ярост си го изкарваше на журналистите. Защото с критическа убеденост можем да сравним столичния кмет с великия литературен герой Хамлет.

Бойко Борисов в ролята на Хамлет

Хамлет е трагичен герой, защото е прозрял една универсална истина за живота – понякога ситуациите за такива, че нито едно от възможните решения не може да доведе до щастлив завършек. Героят на Шекспир е обзет от колебания, дали да отмъсти, дали не, дали да разкрие цялата истина на света или пък просто да продължи живота си. Бойко Борисов неволно попадна в същата роля и въпреки, че вероятно литературните съзнания биха се възпротивили срещу съотнасянето на Пожарникаря и Принца, всъщност приликите се набиват на очи. В изборната нощ Борисов бе изправен пред драматичната реалност на резултата, който ясно му показа, че вероятно дори след като спечели парламентарните избори, партията му ще има нужда от коалиционни партньори, за да състави кабинет. Отдалече е очевидно, че от всички варианти на политическата реалност, столичният кмет най-малко харесва този. Ето защо даде рязко назад и остави хората си по места да правят своите кампании (част от тях се справят доста добре със задачата, независимо, че са непознати), а самият той даде една серия от интервюта и спорадични заявления в които обяви, че няма да предаде столичани, че да бъде премиер не е цел на живота му, а и, че плановете на ГЕРБ за след изборите по никакъв начин не включвали въпросите за коалиционен партньор. Бойко Борисов, вероятно за лек ужас на своите противници, не се оказа толкова елементарен човек, защото (и тук вече идва хамлетовата трагичност на този обществен персонаж)ясно осъзна, че управление с повече от един партньор ще е като финал на неговата политическа пиеса, заради всички натрупани проблеми и особено на фона на големият пик на кризата, която съвсем не е достигнала с цялата си сила до нашите брегове. Вариантът на подобно управление ще е кошмарен, ако не за Бойко Борисов, то за партия ГЕРБ със сигурност, защото тя ще се окаже победител на вота, но пленник на мъничките партии, които отсега се канят да се качат на вълната на управлението. Заради това още отсега можем да прогнозираме, че Борисов подобно на Хамлет ще се опита всячески да се отърве от дара на съдбата, както и от собственото си предназначение. Другият вариант е да се впусне в предварително обреченото пътешествие, за да стигне до прословутият финал на пиесата, където, както вероятно знаем всички, влиза Фортинбрас и произнася знаменитата реплика: „Изнесете труповете”

Сергей Станишев като Макбет

„Макбет” е най-популярната пиеса на Шекспир днес. Може би, защото тя е концентрирана изцяло върху морални политически въпроси и чрез нея можем да видим, че общо-взето по време на цялото си съществуване човечеството се е питало едни и същи неща, но също така и никога, ама никога не е стигало до отговор. Героят Макбет взима властта чрез убийството на законния крал, но после не успява по никакъв начин да се отърве от угризенията си за това, докато тези угризения не го подлудяват напълно.

Нека да не приписваме на Сергей Станишев престъпни наклонности. Сравнението с Макбет обаче е удачно, защото драмата при соцлидера е сравнима с тази при Борисов. Въпреки очевидния си партиен успех – БСП изкара цял мандат в управлението за първи път след 1989 г. насам, именно в неговия край Станишев за първи път е подложен на сериозна заплаха за собствената му политическа кариера. Защото, а точно тук партията може да действа настоятелно като лейди Макбет, неговата задача е да остави БСП в управлението, а това в момента изглежда леко нереално, а дори и да се осъществи ще е с цената на толкова компромиси, че от един момент нататък не е ясно дали БСП наистина ще успее да реши големият проблем за своята идентичност. Някъде в разгара на своята драма Макбет произнася разтърсващите думи:„ Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“ пълзи от ден на ден с крачета ситни, дорде изгризе сетната частица на срока ни..”. Станишев е като герой в момента на който можем да припишем тази реплика и то във вътрешнопартиен план, той заложи на принципа „ще решим проблемите утре”, но след като от изборите остане само спомен, той ще трябва подобно на Макбет да решава драматични въпроси за собственото си битие като партиен лидер, за бъдещето на партията му и за нейното по-нататъшно участие или неучастие във властта. Драматично ще бъде. Определено.

Поука за публиката

Ако се разтърсим в творчеството на Шекспир и се вгледаме в колективните образи на българските политици ще открием за тях образи в неговата вселена, които обаче едва ли са толкова популярни. Което не отменя факта, че днес спокойно можем да припишев на Шекспир ролята на гуру в съвременната българска политика. Не е ли прекрасно?

Основният въпрос обаче е – забавлява ли се публиката към която спадаме всички ние с този драматичен шекспиров театър в който понякога съвсем безумно се превръща нашата политика.

Едва ли, ако съдим по спотаеното недоволоство, вечните псувни среще всичко и анархистичното усещане на мнозинството, че държавата е инструмент предназначен единствено да ги ограбва. Публиката прилича по-скоро на героите от пиесата на италианският радикал Дарио Фо „Няма да платим, няма да платим”. И може би има право, въпреки, че коварството на политиката е в това, че ти предварително си платил цената. Дори и на най-големите безумия. Това обаче прави театъра по-драматичен и истински и те кара да се заглеждаш в сюжета. И за да поставим точка на това описание нека да си припомним, че Владимир Висоцки също е разсъждавал за Шекспир. Стихотворението си „Хамлет” той завършва с едно съвсем неочаквано прозрение: „Сплетните-отговори знаем днес, ала не знаем нужните въпроси”. Може би именно това ни е липсвало досега. Отговорите са пред нас. Хайде да се научим да задаваме и правилните въпроси.

Геополитически аятоласи

Вчера стана ясно, че Синята коалиция няма да спечели изборите. България е прекалено тясна за раз-вихрения геополитически мащаб на техните умозаключения и политически озарения. Стратегическият гений на Мартин Димитров и Иван Костов се изля вчера в декларация, в която БСП и ДПС бяха сравнени с аятоласите в Иран и с тази коварна прилика стратезите на новата геостратегия решиха да си обяснят липсата на реакция от страна на Външно министерство по отношение на събитията в шиитската държава. Съвсем естествено двамата по никакъв начин не се задоволиха само с това постно обяснение. Съвсем не. Новите сини геополитици откриха конспиративна връзка от най-висш порядък. Русия подкрепяла аятоласите, а това допълнително обяснявало мълчанието на БСП и ДПС. Каква ти българска политика? Вселената е тясна за тази разпиляна мисъл, която със страстта на влюбен в заговорите тийнейджър прави връзка между всичко в света, за да го превърне в разбираем единствено за харддесните у нас политически буламач.

Понеже стана дума за аятоласите, нека да припомним, че на аятолах Хомейни принадлежи една вълнуваща мисъл: “Когато човек се поправи, всичко ще се поправи.” Аятолах означава “знамение от Аллах”. Обаче в Синята коалиция знамения не са останали, а само глупости, превърнати във фанатизъм от техните почитатели. Всъщност може би това е драмата на Костов и неговите клонинги - че не го направиха аятолах, докато имаха възможност...

Философска балада за гей-пингвините

(моралистично есе, насочено срещу прецакването на света)

От няколко дни една странна новина не дава спокойствие на хетеросексуалния ми дух и го угнетява с мрачни мисли за природата на модерната реалност, както и за състоянието на тази планета, небрежно запокитена из крачолите на галактиката като ненужен атрибут на вселената. Не, не, не, няма да ви занимавам с постмодерни астрологии, кармични нумерологии и други дивотии с които ни затрупа епохата на глобализацията, а ще се опитам да изразя един почти политически протест срещу нещо, което вероятно никога няма да мога да променя.

Тези дни една интересна история се завъртя из медиите, които верни на неустоимата омая на жълтениите я развъртяха от всички страни. Историята е за два пингвина, които по гавра на природата и генетичното тото са гейове и били много привързани един към друг. Двата хомосексуални пингвина дори решили да се направят нещо като семейство и взели да мътят яйце изоставено от друга двойка (истински хетеросексуални пингвини), за да запълнят емоционалните недостатъци на живота си.

Май за тези същите два гей-пингвина преди време пак се шумеше из медиите, защото управата на немския зоопарк, който обитаваха бе решила да ги раздели. Това действие очевидно не се е понравило на всички хомосексуални активисти, които се бяха вдигнали на демонстрация и така спечелиха политическата победа да върнат влюбените Ромеовци от пингвинския свят отново в една клетка, където да се отдават на арктически гей-мечтания как да си вземат едно яйце един ден, да си го излюпят и да си отгледат едно мини-гей пингвинче, което елегантно да подскача по ледовете и кокетно да примамва други пингвини с неясна сексуалност... Всъщност историята можете да прочетете - ТУК

На мен тази история ми навява неясна тъга. Знам, че живеем във времето на толерантността, когато трябва да се научим да ценим различието, ама оставете я вие тази работа!!! Щом в 21 век и пингвините се опедалчиха, светът съвсем не тръгва на добре. Необходимо ли е тръбите на Армагедона да зазвънят, за да осъзнаем, че планетата сама ни праща предупреждения и протестира срещу клопката в която я вкарваме.

Когато Дарвин се е отправял на прословутото пътешествие с кораба „Бийгъл”, в дневниците му никъде не е отбелязано да се е сблъсквал с хомосексуални пингвини, които палаво да се кикотят на преминаващите моряци. В онези времена, кротките, спокойните и истински, си е царяла една хетеросексуална пингвинска идилия, ненарушавана от писукания, които биха били техния аналог на „муци” или на „как си, ма, парцал?”

Какво се случи? Как стигнахме дотам, че днес дори пингвините да предпочитат да се отдават на мъжки ласки, вместо съвестно да се чудят как да правят женските пингвинки (дали им се вика така?!) щастливи? Кое прецакахме на тази прелестна планета, че да стигнем дотам учените да твърдят, че и в животинския свят имало педали, че дори много повече отколкото се предполагало досега. Искам да уточня и друго. Педали може й да звучи обидно, но аз се опитвам да освободя тази дума от нейните перверзни звучения. Използвам я единствено като опит за силно чуване на протеста, но държа да не ме обвинявате като яростен хомофоб и нетолерантно чудовище. Та как се стигна дотам, че светът така се прецака, че дори пингвините станаха педали? Аз имам теория.

Виновни са хората. Да, човечество – ти си виновно за поголовното опедалчване на тези невинни пингвинчета, които природата никога не е предвиждала да извежда и изхвърля от хетеросексуалния рай. Животните реагират на разпада на нашата цивилизация по най-елементарния начин – тръгват срещу своята природа. Защото – нека да не се лъжем в мигове в които решаваме съдбата на човечеството – ако хомосексуализмът беше част от природния ред, то Господ щеше да сътвори двама Адамовци, а нямаше да си играе да извайва кръшните форми на Ева. Няма да изпадам до нивото на хомофобските клишета, въпросът за гейовете сред мъжете, а и сред жените е много по-сложен и радикален от моето представяне тук. Но въпросът за гей-пингвините съвсем не е такъв. Природата е създала пингвините да бъдат невинни създания, привлечени единствено от противоположния пол и няма да приема, не мога да приема идеята за женствени мъжки пингвини. Защото съм убеден, че през 18 век ги е нямало. Те гледат нашата цивилизация вероятно и тъжно повтарят моделите ни. Мъка!

Прецакахме климата. Разказахме играта на озоновия слой. Изгаврихме се с горите край Амазонка. Развалихме уестърните. Създадохме женските списания. Те поголовно увеличиха броя на гейовете сред мъжете, а заразата плъзна и към пингвините. Нещастни създания...

Това е теорията ми накратко. Надълго ще се получи богословски текст в който ще клеймя природата на реалността няляво и надясно и ще се получи текст с който ще мога да кандидатствам във всяка шиитска школа. Като казах шиити и се сетих. В един от великите мигове на политическата история на човечеството в Ню Йорк на иранския президент Махмуд Ахманидеджад му бе зададен въпросът за отношението към хомосексуалистите в Иран. В мига на върховно политическо изпитание този човек създаде култовата реплика: „Такива няма в моята държава”. Всяка крайност ражда своята противоположност. Та мисля си – дали някаде там в небрежния и доскоро безгрижен бял свят на пингвините не расне техният Ахманидеджад, който скоро ще стъпи на някой леден блок и с блеснел поглед и треперещо крилце ще посочи към гейовете в своето обкръжение, за да ги оскверни публично... Такива работи, другарки и другари!

Послепис за бъдещето:

В едно свое разсъждение за хомосексуалните шок-водещия Хауърд Стърн твърди, че хомосексуализмът на емоционално ниво е нежеланието на един мъж (за гей-жените той дава съвсем друго мнение, въпреки, че фантазията му за лесбийките е типично мъжка, тоест няма нищо общо с реалността) да порасне и да живее в сложния свят. Светът в който мъжете са принудени да живеят наистина се усложнява от ден на ден. Жените превзеха фризьорските салони. Окупираха медиите. А скоро и цялата политическа власт ще е в ръцете им. Мъжете малко или много започват да се превръщат в натрапници в един по женски конструиран и митологизиран свят. Защото им предстои да изчезнат. Така преди няколко дни пишещият тези редове взе едно женско списание привлечен от статия за Ю Ту в него, но след като видя живописното заглавие „Фитнес за вагината” не намери морални сили в себе си да го отвори на която и да е страница. Този епизод го разстрои силно, защото сега когато минава край който и да е фитнес салон се изчервява силно, все едно се е върнал в ученическите си години... Но дори и тогава, дори и съзнанието, че изчезва като вид, не го откланя от хетеросексуалните мечтания. Това по непреходен и вълнуващ начин изпълва авторът на тези редове с достатъчно количество кипящ оптимизъм.

Дясна интелектуалщина

В началото беше Фори Светулката...

Той създаде шаманските традиции в синьото политическо пространство и ритуализира максимално интелектуалните изцепки на колективния седесарски ум, като бдения на свещи, гонения на злото и други проявления на не дотам здравия разум. Оттогава сините елити са фиксирани здраво в културологичните фигури и обсесиите на тези фигури, проявявани спорадично по телевизионните екрани или в психоаналитични статии, в които с резвихрен език и западнячески патос се громят комунистите. Както се казва на шега, СДС може да остане без членска маса (то всъщност ситуацията натам върви), но винаги ще се намерят трийсетина интелектуалци да оповестят публично любовта си към синия цвят и да ожалят България, че не е управлявана от заветното трибуквие и мистичното някога лъвче, вдигнало двата пръста.

Ето защо покрай седесарското разбиране за политика винаги стигаме до ситуация, в която определена група от странни индивиди, самопровъзгласили се за интелектуалци, се събират нанякъде и с треперливи гласове, обагрени от моралистично възмущение срещу неясната вселена, четат декларация в подкрепа на СДС и на образуванията, в които СДС участва - в случая Синята коалиция. В групичката от шамани, извинете интелектуалци, можем да видим фигури като Теодора Димова, известна повече с това, че е дъщеря на баща си, медийната врачка Георги Лозанов; режисьора Теди Москов, шепа професори по нещо си - за цвят, и цялата тази смес, подлютена обилно от присъствието на рокпевицата Милена, Богдана Карадочева и други дежурни.

Повтаряемостта на сюжета ни напомня с удивителна ярост, че в България интелектуалецът освен пределно въобразена фигура не представлява нищо друго. Тези хора, които днес с такава монашеска себенараняваща се страст твърдят, че не желаят да се срамуват от държавата си (а пък в тяхната масова халюцинация това вероятно означава единствено на власт да е Иван Костов), всъщност са просто търговци, обикновени търгаши, които размениха идеалите на всяко изкуство, ценностите на всяка култура за шепичка политическо внимание. В България интелектуалецът отново и отново с незапомнен инстинкт за самоунищожение се превръща постоянно в кученце на политиците, в тяхно палаво пуделче, независимо от тоновете неразбираеми думи, като дискурс, парадигма и конотация, които могат да изсипят.

...В началото беше Фори Светулката. Той поне беше малко симпатичен заради количеството лудост на онези твърде преходни времена. Днешните десни интелектуалци са част от досадата. Но като се превръщат в пуделчета, нека поне след това да не оревават света, че не ги чешат по коремчетата, а злобно ги ритат по главите. Дискурсът е такъв.

Време за удоволствие

Българите постоянно се оплакват, че по време на избори нямат избор. Не е така. Има. Партиите ни предлагат изобилие от различни удоволствия.
Ето преди няколко дни партия “Българска левица” излезе с 15 обещания към народа. Няма ляв човек, който да не ги хареса. Решителна борба с престъпността. 50 процента вдигане на заплатите и пенсиите. Кеф. Одържавяване на монополите. Още по-голямо удоволствие. Спиране на военните мисии в чужбина. Безплатно за всички здравеопазване. Безплатно образование. Да имате нещо напротив?
Обещанията са красиви. Не казвам - изпълними. В крайна сметка защо суровата реалност да има предимство пред естетиката? Класикът е казал: “Красотата ще спаси света”.
Не само чрез словото на “Българска левица”. Отвсякъде изкача красота. Например формалният лидер на ГЕРБ Цветан Цветанов вчера каза на хората: “Идвам при вас не като политик, а като родител”. Сега всички станаха родители изведнъж, всички се сетиха, че са обикновени хора. И обещават каквото им душа поиска.
Изборите са добро преживяване, ако слушате внимателно, какво ви обещават. В предизборния месец идеалният свят изглежда постижим. Красиво време. Време за удоволствие.

Предизборните прилики между политиците и птиците

Наесен птиците отлитат на юг, към топлината. Политиците не са като птиците (въпреки че имат известни прилики), но и те отлитат преди избори. Мигрират към различни партии с една-единствена цел - да се доберат до така желаното, топло, уютно и удобно депутатско гнездо, пардон - място. В резултат на което наблюдаваме ситуационни комедии, които не биха се родили в съзнанието дори и на напушен с марихуана сценарист. Нека да обобщим наблюдаваните миграции дотук, за да си изясним ситуацията.
Божидар Димитров като кукувица изкука, че в БСП му е тясно, щото ДПС като дамоклев меч висял над партията, и отиде да снася яйцата си в бургаското гнездо на ГЕРБ. Как осъществи полета на мисълта си и на своите идеи ще остане неизяснено в политическата история, което обаче има своите плюсове, защото, общо взето, Божидар Димитров е писнал на всички със своето всичкознаене. Мария Капон, Красимир Каракачанов и още други редки и екзотични птици, изтощени от това да летят самички в политическите небеса, си потърсиха ново ято и го откриха в лицето на гаргата Яне Янев, който грозно и зловещо грачи срещу всички, громи олигархията и кобно кълне партийната система (в един новосъздаден виц Янев е главен герой - една мутра дава указания на свой събрат как да излезе от автомагистрала "Тракия": "Караш направо и след десетия Яне свиваш вдясно...).
Българска нова демокрация, партия, която можем да сравним с тежкоподвижен щраус, определен от биолозите като проявление на чувството за хумор на еволюцията, изведнъж подписа споразумение със Синята коалиция. Причините и тук остават в политическия мрак. Зам.-председателят на БНД Борислав Великов обаче реши, че в синьото ято е тясно за душата му и в полет мигрира към хищните птици от ЛИДЕР, които в знак на благодарност го направиха мажоритарен кандидат на партията им в Монтана. Любен Дилов-син, прочул се със силни думи срещу Костов и статуквото в старото дясно, подкрепи Синята коалиция. Какви времена за птичите нрави и песни!
Предизборните полети и миграции обаче създават тежкото усещане, че в политиката отдавна не са останали идеи и принципи, а думите и идеалите са като птичи пера, понесени от торнадо. Странно ли е, че Ангел Христов, част от политико-милитаризираното дуо братя Галеви, се появи в обществото като кандидат на Партия либерална алтернатива и мира. Инфлацията на политическите думи е страшна, защото обезсмисля повечето опити за промяна на статуквото. И се получава прекрасна ситуация - политическите птици си кръжат, прелитат от ято в ято, грачат, кукат и вадят нокти, а никой не иска да признае, че дори и водачите изобщо, ама изобщо не знаят накъде трябва да се лети и къде е топлината.

Мизерията на емигрантите и тяхното усещане за вселената

Преди няколко дни, докато бързах да се измъкна от работа и радостно да отида да си доспя, се натъкнах(проклет да е този малък свят!) се натъкнах на един свой досаден познат, когото не бях виждал вероятно от седем-осем години. Той предложи да почерпи по бира, а балканската ми природа е твърдо тренирана да не отказва пиене на аванта, така че без да се съобразявам с душевните последствия за себе си, си казах милостиво, че вероятно 40 минути с един досадник няма да ме убият чак толкова, особено, ако бирата е студена, а и подухва ветрец, който пленително разсейва душата и я запраща в летни мечтания...

Седнахме в едно заведение и този мой авер и професионален досадник, очевидно дълго бил без публика, започна своята история за това как три или четири години (в интерес на истината не помня точно колко) бил изкарал в САЩ – империята на неограничените възможности, там, където селските идиоти могат да станат президенти, и има езически култ към силиконовите бюстове. Опитах се да се поразсея като споделя тази шегичка на висок глас, но досадникът, който уви трябваше да бъде платецът на бирата и на цялата сметка, съвсем не я разбра. Вместо това реши да се опита повече да не ми даде думата като започна да обрисува накяква нереална държава, която наричаше САЩ, но общо-взето бях сигурен, че описва своя измислица. В неговата политическо-обществена фантазия тази държава приличаше на преуспял реален социализъм – ако бачкаш яко, получаваш яко. Той бачкал яко – чистач, сервитьор, бояджия и тенекеджия, взимал яки кинти, спял по четири часа, не правел нищо друго и по някакъв странен начин се бил чувствал удовлетворен. Още докато ми го разказваше усетих, че ме лъже, защото – всички имигранти, пък били те и временни лъжат по причини, които ще изясним малко по-надолу. Най-интересното беше обаче, че този същият досадник, който навремето познавах, на места яко си противоречеше, но митологичното му съзнание вече отказваше да види противоречията. Както изкарваше САЩ нещо като социална утопия на големите бачкатори, изведнъж вметваше, че там е реалността на фалша, всичко било тъпо, хората били престорени и през цялото време носели маски.

Значи, ако трябва да обобщим дотук това, което чух е, че САЩ са гениална държава-рай, в която всички са идиоти, тъпанари, подлеци и зомбита. Повярвайте ми такава комбинация от разсъждения може да се приеме единствено с хладна като поглед на неподкупен полицай бира и вятър лек като анорексична манекенка.

Дотук нищо лошо. Вбесих се едва когато същият тип, досадник, откакто го помня, започна да ми говори срещу България. Българите били селяни, в страната нищо не се било променило, всичко тук било пълен застой, направо ужас, страната ни била ужасна скапана, той се чувствал депресиран, стресиран, паниран, остракиран (последната дума е от мен, досадникът е от това естество, че няма как да я знае, но остракиран добре описва всичко, което искаше да ми каже с другите думи). В неговото описание България беше едва ли не царство на мрака в което нищо добро не се е случило и никога няма да се случи. Гледах го изумен. Не можех да повярвам, че човек е в състояние да говори така особено когато навън е толкова прелестно лято, жените са полуразсъблечени, а и бирата помага да преживяваш живота в тази част на вселената в състояние на самодостатъчно щастие и невероятна радост.

Едва тогава осъзнах нещо, което реално съм знаел цял живот, но тогава проумях. В емиграция било то трудова или житейска отиват хора, които никога, ама никога не са били в състояние на хармония със себе си и с окръжаващата околност. Това в повечето случаи е зловеща характеристика на духа. Защото щастието, тази най-велика ценност, трябва да извира вътре от теб и никога не би го открил извън себе си, дори и да обиколиш седем пъти земята. Този човек, този мой познат вече беше като дърво без корен, но не изпитах и грам съжаление към него, защото той изцяло заслужаваше съдбата си. България му се виждаше мрачна и неистинска държава, защото пичът просто не можеше да избяга от мрака в себе си. От чувството за вечна неудовлетвореност, но от лошия вид. Аз виждах една лятна България, той виждаше предверие на ада.

Това е тъжната и уникално идиотската съдба на всеки икономически емигрант по земята. В мига в който тръгне, той вече е загубил битката и поражението ще го преследва до края на дните му. Заради това той виждаше България като ад, сънуваше глупави идиотщини за САЩ и ги представяше като действителност, но когато маската му от време на време падаше, казваше нещата такива каквито са. От всичко най-много ме сепна чувството за невероятно нащастие и изолация, които той твърдеше, че изпитва. Никой не го бил разбирал, българите били студени и невъзможно невъзпитани хора и цяла редица подобни оплаквания, които дори не се постарах да запомня, защото ми донесоха нова бира, а през нейната дъхава и леко нагарчаща пяна, дори прашната София изглеждаше изтощително реална и красива. Този образ живееше в сбъркана вселена, в която нищо не беше наред, но нямаше как да му го обясня. Неговото усещане за вселена бе скапано и той беше обречен да бъде нещастен.

От нещастният в чужбина емигрант по-страшен е единствено завърналият се в родината си такъв. Той идва в един свят, който не може да разбере вече и понеже това го стряска, първата му реакция е да го отрече. А отричането става под най-тъпанарската форма на земята – даване на акъл. От всичко най-много обичам този ефект на завърналите се идиоти – те са пълни със съвети и идеи и говорят със скудоумни фрази като „вие българите трябва да научите” или в добрия вариант „ние българите най-накрая трябва да разберем, че сме идиоти”. Според мен даването на акъл идва от една титанична фрустрация – те са нещастни и са обречени да живеят в свят, който вече никога няма да бъде техен. Всеки човек има право на избор дали да тръгне или не, но не ме карайте да уважавам тръгналите. Да се махнеш от България е най-лесното. Трудното е да останеш тук и ден по ден, част по час, да се бориш с този тежък живот, но да се усещаш на своето място, да се чувстваш част от едно общество, от една държава, която не е сред най-богатите в света, вероятно не е и най-красивата, но пък изпълва сърцето ми с умиление и радост. Герои са не тези, които напуснаха, а тези, които останаха. Осъзнах го когато видях своя досаден познат, който един час, че и отгоре не спря да ми мели колко скудоумно е всичко наоколо. Никога не съм се чувствал толкова радостен от това, че съм част от тази страна и, че намирам смисъл да живея в нея, отколкото в онзи момент. Беше ми весело и тържествено.

Изпих си бирата. Докато ставах от масата усетих, че ми е весело и леко. Чувствах се на мястото си. Знаех кой съм и къде съм във вселената. Беше прекрасно като усещане. Досадникът ми даде визитка и ми каза непременно да се обадя, защото имал още много да ми разказва и да ми доказва колко са зле нещата. Махнах с ръка и се затичах към един автобус. Докато тичах се постарах да изгубя визитката. Това беше едно от най-правилните неща, които съм правил през живота си.

Най-накрая! Божидар Димитров напусна БСП!

Най-накрая. Божидар Димитров напусна БСП. Отдавна беше време, ако питате мен. Ето и Новината за това. Има мигове, които действат пленително на цялото човешко същество и този е от тях. Според мен БСП е по-добра партия без Божидар Димитров и убеден съм - той няма да липсва почти на никой.

Не мога да не призная нещо. Имало е мигове в моя живот, когато Божидар Димитров ми изглеждаше симпатичен. Например - в предишния общински съвет, той бе един от малкото хора, които настояваха представителите на БСП да стоят вън от общинските фирми и под никаква форма да не колаборират със Стефан Софиянски. Не мисля, че Димитров бе послушан, но вместо да се отстои своята кауза, той предпочете да се държи като разглезена медийна примадона и реши да се отдаде на писане на исторически дивотии и бълнувания, вместо да продължи политическата си линия. Според мен именно страстта му към медийната пикантерия, към жълтичкото, към мачисткото биене в гърдите и мощното самохвалство ориентира тази нарцистична душа към Бойко Борисов и го запрати в орбитите му. Димитров стана класическа жертва на друг медиен вампир, който го надмина по сила и го подчини на себе си. Така доста време историкът прекара в особено политическо състояние - с единият крак в БСП, с другият на колене пред Бойко Борисов, а опитът учи, че тази поза освен, че е личностно оскърбителна води и до тежки форми на социална шизофрения.

Божидар Димитров е един митоман, който откри своя пореден кумир и дълго време не можеше да реши къде точно да бъде. Страстта му към медийните изяви, обществените бичувания на други и историческите фалшификации, идеално пасват на напудрената стилистика на ГЕРБ. В този смисъл два близнака се откриха и се прегърнаха крепко. Не мога да не отбележа и друго. Забележете Димитров напуска, но не изключва възможността да бъде кандидат на ГЕРБ, но естествено с условието да бъде поканен лично от кмета и неформален лидер. И ако дотук можеше да се твърди, че съм пристрастен в злобата си към историка, че съм се отдал на черни метафори, за да злобея истерично в този форум, то пътешествието между БСП и ГЕРБ, което Димитров осъществява с такава ефирна лекота, трябва да е в състояние да убеди всеки, че говорим за един нечистоплътен душевно човек, който сляпо е повярвал, че е център на вселената и боговете пеят песни в негова възхвала... Така че - БСП е по-добра партия след Димитров, дори и някой да твърди обратното. В края на краищата - катализацията на процеси започна с добро начало - митоманът и фалшификаторът на историята си би шута. Това е прекрасно.

И накрая, разрешете ми един параноичен и конспиративен сюжет, в чиято правота не съм сигурен, но анализаторът в мен държи да даде бял свят и на него. Божидар Димитров смело може да бъде определен като една много топла връзка между президента Георги Първанов и столичния кмет Борисов. Та чудно ми е, или по-скоро питам се озадачено - да не би пък политическите маневри на историка да имат и свой външен източник, някой провъзгласил се за демиург на нова българска политика и, който отчаяно търси модели и схеми по които да осъществи налудничавите си виждания за експертен кабинет, пък било то под формата на един полуалкохолизиран историк, който изведнъж реши, че при Бойко му е по-удобно. Това е само въпрос. Не бързам да давам отговори. Но пък поне изведнъж отново всичко ми стана интересно. Какво по-хубаво от това?

Политическа естетика

Според един прословут белградски графит “хаос - това е, когато мюсюлманите обясняват на будистите защо католиците ги защитават от православните”. Ако преиначим това определение - “български политически хаос - това е, когато СДС и ДСБ обясняват и задължават ГЕРБ да се гласува за сините кандидати, за да бъдат спрени БСП и ДПС”.
В подобен афористичен дух можем да обобщим политическите активности на Синята коалиция, които за пореден път стават добър повод за комедия. Иван Костов и Мартин Димитров (наричани напоследък Лоръл и Харди) обвиниха ГЕРБ, че подхожда несериозно към идеята за общи мажоритарни кандидати. Невероятната комбина между десните другари роди и идеята една трета от бъдещите мажоритарни кандидати да бъдат излъчени от техните партии. Не му е лесно на Бойко Борисов! С такива бъдещи съюзници управлението никак няма да му е лесно. Може би именно тук е разковничето на липсата на ентусиазъм у него в изборната нощ. Бъдещите партньори започнаха с рекета и изнудванията още преди реалното управление, а ако докретат до властта заедно, почти сигурно е едно - хаосът е гарантиран. Защото ГЕРБ, СДС и ДСБ ще бъдет увлечени в политическа битка по обяздване едни други.
“Жените с хубави крака би трябвало да ходят на ръце”, гласи друга белградска мъдрост. Смисълът в нея е, че човек трябва да показва хубавото от себе си. Десницата в нейния настоящ вид обаче винаги ни прави свидетели на грозното. Може би заради това хората им отпуснаха едва около 7 на сто. По чисто естетически причини.

Летящята чиния на ГЕРБ насред софийския мрак

(опит за обяснения на партиите-клишета, софийската архитектура, резултатът от евроизборите, философията на летните ветрове, междузвездните полети и черните дупки, неочакваната смърт на българския език и всички останали анархистични дивотии)

 

 

От терасата на НДК София изглежда прекрасен град. Погледът отвисоко изведнъж открива някаква логика в архитектурния хаос, очите се плъзват по околните сгради и невероятно топло чувство изпълва всяка душа. Не можеш да не обичаш София докато я гледаш отгоре. Тя изглежда топла, жизнерадостна, пълна  с живот, енергия и някаква трудно доловима прелест, която нахлува в романтичните сърца и не ги напуска общо взето в течение на всеки момент на очарование.

Стоях на терасата на НДК в нощта на 7 юни, пред очите ми залязващото слънце хвърляше невероятни лъчи по стъклата на хотелите наоколо, в далечината кубетата на „Александър Невски” сияеха като морски фарове, в другия край на погледа високата сграда на КНСБ стърчеше нелепо в летния зной, но вместо да виждам красотата аз бях преизпълнен с политическо възмущение и много въпроси...

 

Винаги съм искал за започна политически анализ с описание на природа или град. Защото понякога обществените процеси на които трябва да бъдем свидетели приличат точно на тези трудно обясними, дори трудно доловими чувства, които природата или архитектурата изпращат визуално към нас. Може би това е скептично разбиране за политиката – фактът, че понякога тя просто не се поддава на разума и не може да влезе в логичните обяснения за света.

Няма схема, която да е в състояние да обясни възхода и странното битие на политическа партия ГЕРБ. Дарвин навремето бе задал единствено и само възходяща посока на еволюцията, но в политиката се оказа, че еволюцията може да търпи регрес, защото година преди България да влезе в Европейския съюз на сцената се появи ГЕРБ и прецака обясненията за света. От политическата мизерия до победата на изборите стъпките се оказаха съвсем малко, а на 7 юни вечерта, когато социолозите изчислиха, че с резултат от 24,36 на сто, партията на Бойко Борисов стана трайно първа политическа сила у нас. Не, че това е сензация, но определено няма обяснения за възхода на тази формация.

 

Преди няколко дни се замислих, че всички схеми с които анализаторите обясняват ГЕРБ всъщност са клишета. „Хората искат промяна”. Никой обаче не обяснява промяна в каква посока, с каква стратегическа цел и най-важното – как виждат промяна в човек, който не е променил на практика нищо. Провалът на клише 1 води след себе си и провалът на клише 2 – „Част от обществото иска силен лидер” . Бойко Борисов е всичко друго но, не и силен лидер и това за мен стана ясно в нощта на изборите. Факт е, че генералът е гъвкав като особен политически пластилин, защото тръгна от идеята, че партията му като нищо ще вкара 8 депутати в Европарламента, за да може малко преди да даде пресконференцията си в нощта на вота да заяви, че му е достатъчна и победа с един глас, за да „ги боли БСП”. Това не е позиция на силен лидер. Това е позиция на един неочакван прагматик, който съдбата е надарила с мускули и глава оформена като паве.„Хората са уморени от старите партии”.  Хитро, а с какво са по-добри новите? Само с това, че са нови?

 

Фалитът на обясненията около партия ГЕРБ открива пред нас един печален факт – политиката се е променила по брутален начин, но ние не сме го разбрали. Факт е едно – съвременното управление е много сложен процес с невероятно количество информация. И обикновените хора се объркват някъде там на невидимата граница между общество и власт, където се преплитат данъчни ставки, договори от Лисабон, бюджети, укази и много други документни лабиринти. И тогава хората започват да търсят Шумния лидер – този, който може да подреди сложния свят до едно изречение (Ние ги хващаме, те ги пущат...). Ето защо обясненията не ловят тези партии – те възникват, за да разрушават обяснения и да ги свеждат до елементарни конфликти.

 

Светът на ГЕРБ е устроен просто. Може би точно това ме смущаваше пред невероятният софийски залез, докато гледах как слънцето се плъзва по покривите, за да се скрие, а магическите светлинки на прозорците и витрините да изпълнят мрака със собствената си светлина.  Те са партия (?!!!), която се е понесла с реактивните двигатели на популизма и сънува управленските планети. Формацията на Бойко Борисов е странна комбинация между млади кариеристи, ченгета на средна възраст и корумпирани чиновници, които гледат с обожание Генерала, понеже в него са ключовете за властта. ГЕРБ е партия-клише и заради това вероятно печели избори, защото в края на деня клишето е единственото разпознаваемо нещо, независимо, че нищо не означава. Формацията е постмодерен феномен именно с това си качество – тя банализира политиката, клишира я до нейната почти гротескова страна и я лишава от идеологически заряд. Ето защо е трудно да преценим каква партия е ГЕРБ. Тя прилича по нещо на митична летяща чиния. Всички очевидци я обясняват и описват по различен начи...

 

В нощта на изборите стигнах и до още един извод. Бойко Борисов е и литературен феномен. Този човек съумя да сътвори неописуеми гаври с българският език. Кметът подхожда към изреченията със страстта на сюрреалист, защото обича да ги оставя недовършени. Хулиганската образност се преплита с евробюрократичния речник и превръща думите на Борисов в рядка форма на интелектуален мазохизъм. Там, където смисълът бяга от думите, Генерала го замества с мимиките на лицето си или със злобни пуфкания. Интересното е, че всички го разбират докато говори, но ако после пренесете думите му на хартия би се получило нещо подобно на писание на пациент от психиатрия. Бойко Борисов осъществява ежедневно по една мини-смърт на българския език. Може би, това не е политическо, а просто философско предположение – смъртта на политиката може да мине единствено през смъртта на езика...

 

Борисов обаче има невероятната способност да се ориентира в объркания хаос на глобализиращата се България. Той проумя нещо, което задава съвсем различно измерение на политиката. Че политикът може и да не прави нищо, ако стъпи на медийна територия и бъде обгрижван всекидневно от сладострастни репортерки, които да му искат мнението за всичко – от коментар имало ли е заседа на мача Левски – ЦСКА до мнението му за лекарското внимание положено върху навехнатият му глезен. Така Бойко стана нещо като медиен астероид, който бляска в политическите небеса и, ако отворите произволен вестник и срещнете името му по-малко от 20 пъти, то вероятно не се намирате в България...

 

И да се върнем отново в софийската изборна нощ, когато столицата красиво се потапяше в мрака, а в щаба на ГЕРБ уж трябваше да има шампанско, пък не го гърмяха. Защо Бойко Борисов не успя да се зарадва на победата си на евровота? Този въпрос едва ли има лесен отговор и отговорът не се крие единствено в разочарованите му очаквания. След хвърлените медийни усилия и обществена страст, той не успя да осъществи междузвезден полет и бе принуден до последно да обяснява разни дребни за него въпросчета като активност, политики и бъдещи коалиции. Бойко Борисов – да го отдадем на полицая в него – ясно разбра в нощта на вота, че ако този резултат се повтори на парламентарните избори, той ще трябва да води преговори с партии, да договоря разни проекти за бъдещо управление, вместо веднага след вота да се настани в удобния кабинет на „Дондуков 1”. Нека пак да прибегнем до клише, за да обясним това – „хората били изморени от коалиции” (твърдят част от десните социолози в миговете в които толкова няма какво друго да правят, че дрънкат най-баналните неща). Борисов, фигура, която даде усещането и на средностатистическия таксиджия, че разбира много от политика, не иска да става политически заложник и най-вероятно се готви за дълга и изтощителна многоходова война...

 

И какво се получи накрая? Уж Борисов е фигура като клише, а ето че обясненията за него никак не са лесни, а дори и моите могат да се окажат иронично погрешни. Така или иначе ГЕРБ е нещо като черна дупка в българската политика, която всмуква в себе си обществени енергии, за да ги превърне единствено в медийни изяви на своя неформален лидер.

 

В нощта на евровота имаше известно време през което ненавиждах своите сънародници заради това, че са удостоили Борисов с толкова гласове. Гледах нощната София и се чудих как е възможно сами да заразяваме с хаос един толкова невероятен пейзаж, който може да намеква единствено и само, че хората са родени за щастие. Бях се сдухал, честно казано.

След известно време ми мина. Политическите възмущения отминаха като летния ветрец и в един момент осъзнах, че партия ГЕРБ ще стане жертва на собствения си мит. Защото никога няма да е в състояние да предложи каквото й да е нормално управление. ГЕРБ са алтернатива само дотолкова доколкото хвърчилото може да е алтернатива на самолета. Те са като набързо написан рекламен лозунг, който звучи добре няколко минути, но после забравяш. И там на терасата на НДК си представих небрежно далечната 2015 година. Почти съм убеден, че ако се срещнем тогава, уважаеми читателю, ще си спомняме за ГЕРБ като за далечна история и ще се чудим какво ли прави сега този... този бе..., еххх, как му беше името.... еххх, да, Бойко Борисов....

 

И за да завършим този текст подобаващо, нека да обобщим още едно политическо усещане на пишещия тези налудничави редове. Когато към четири и половина сутринта излизах от НДК почти смазан от умора не пропуснах да забележа колко красиво е площадчето пред двореца на културата. Нямаше хора. И все едно никога не е имало лошо управление. Все едно изобщо никога дори не  е имало управление. Анархистът в мен почувства възторг при тези мисли...І

Другата левица

Зевзеци твърдят, че европейската левица е измислила интересен начин да отстоява своята идентичност. Тя застава между два купа с книги и прави следното - взима книга от единия куп, преписва цитат за борбата с капитализма и поставя книгата в другия куп. И дотук. След този цитат отсъства каквато й да е връзка с живота, с реалните проблеми на хората, а колкото й да искаме красивите думи не могат да преборят бедността, уви.
Тази политическа шега може би е добро начало на обяснението защо европейската левица не успя да се представи убедително на изборите за ЕП. Хората не припознаха в левите партии алтернатива. И това е проблем, който Партията на европейските социалисти не може да си позволи да подмине. Ударът не е лек, но пък е и възможност левицата да преосмисли своето отношение към управлението и проблемите на хората. Само с цитати не се променя икономика. Красивите леви фрази не могат качествено да скрият десните залитания. 
В крайна сметка европейската левица се озова пред голямо изпитание, което по класическата формула на китайците е и нейната най-голяма възможност. Социалистите трябва да се научат да осъществяват красивите фрази в реалния живот. Защото смисълът от съществуването на левица в политическото пространство е да се променя към по-добро животът на хората. Всеки друг модел води единствено и само към поредната шега на някой зевзек.

Баналният ад на Волен Сидеров

Освен на фундаменталното си изследване "Тоталитаризмът", известната философка Хана Аренд е автор и на една журналистическа по размаха си и невероятно аналитична в своите изводи книга, която се казва "Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото".

Аренд има възможност през 1961 г. да наблюдава целия процес срещу Адолф Айхман - един от болните мозъци, стегнали Германия в прегръдката на нацизма. Процесът срещу него й дава възможност да направи преглед изобщо на политическата съпротива в европейските общества срещу германското безумие и чудовищния опит на нацистите да изтребят евреите. Сред шокиращите планове, които са стояли на бюрото на Айхман са такива кошмарни творения на човешкия ум като заселването на остров Мадагаскар само с евреи, управлявани за цвят от някой ариец.

 

Едни от най-хубавите думи, които съм чел за България изобщо, срещнах точно в тази книга на Аренд. Описвайки спасяването на българските евреи, тя не пести своето изумление. Нарича поведението на българите "уникално". Аренд с възторг цитира думите на софийския епископ Стефан, който укрива главния равин на столицата и заявява, че съдбата на евреите е в ръцете на Бог и хората нямат право да оспорват това. "Тези думи са много повече от всичко, което някога папата е правил за евреите", коментира философката. В крайна сметка тя прави извода, че българското общество е едно от трите (останалите са тези в Дания и Италия), имунизирани срещу бяса на антисемитизма...

 

Много е важно обаче подзаглавието на книгата, защото прозрението на Аренд идва от него. На съдебната банка като подсъдим тя не вижда интелектуално чудовище. Дори обратното – Айхман е смотан, свит, а философката отбелязва, че той може да говори единствено и само с клишета, без да е способен на нито една оригинална мисъл. Тогава тя се сблъсква вече с огромния въпрос. След като повечето нацисти взети сами по себе си не са нищо особено, откъде извира това уникално зло, което те отключиха и изсипаха в нашия свят. Какъв е неговият извор? Злото е силно не защото е необикновено, а именно, защото е банално. Защото понякога можеш дори да не го видиш, ако нямаш сетива за него. Нацистите – по-голямата част от тях – са изживявали себе си като жертви, като хора, които убиват, за да поемат бремето на другите. Стигайки до този извод Аренд става язвителна срещу процеса в Йерусалим, защото смята, че Айхман не бива да бъде съден по обикновени закони, а трябва да бъде обвинен в престъпление срещу „статуса на човек” – най-злобното нещо, което едни хора могат да причинят на други.

 

Не искам да пиша за природата на антисемитизма. Нека да кажем така – антисемитизма е едно от лицата на омразата, която винаги намира начин да стане част от нашия свят. А омразата, когато е въплатена в политически думи е най-зловещото нещо, което можем да наблюдаваме в реалността. Тези дни – няколко денонощия преди вторите в България европейски избори – попаднах на клипове на политическа партия „Атака” и се вбесих и ядосах на себе си. С години градих своя светоглед така, че никога да не става резистентен към безумията на фашизма, независимо в каква форма се явява, а ето че в последната половин година си позволих да не забелязвам „Атака”. Техният клип ме изкара от вцепенението и си спомних за думите на Аренд. Волен Сидеров и неговата мракобесна компания са тотално отрицание на всичко добро, което тя е видяла у българите. Те настаниха езика на омразата в обществото и го превърнаха в повод за гордост у всеки средностатистически комплексар, който се буди сутрин с усещането, че някой друг е виновен за проваленото му битие. Откакто „Атака” е на политическата сцена нетолерантните думи и фрази станаха ежедневие, а на повечето хора вече им се вижда нормално да плюят по турците като основен причинител на нещастията във вселената.

 

Волен Сидеров прилича на древен шаман, който настоява да се лее кръв, за да се укротят небесата. Това е целият замисъл на политическата му дейност. Заради това той крещи. Ходи в черно. Вените по челото му демонично изпъкват. Той настоява за отмъщение. Дере се към хората, че е тяхното оръжие за реванш и трябва да го използват. И понеже като всеки фашист във вселената осъзнава дълбоко в себе си, че е едно нещастно белокосо човече той концентрира дълбочината на своята омраза към тези за които със сигурност знае, че са по-слаби от него – ромите и турците.

 

Българските медии са виновни за феномена Сидеров, защото много време си позволяваха да го подценяват. Фашизмът на „Атака” е опасен именно, защото не си позволява грандомански проекти, това е банален фашизъм, насочен към обикновени неща, концентриран в крясъците, в патриотарската лексика и в замъгления от хапчета поглед на Сидеров. Клиповете, които ме вбесиха са част точно от тази банална естетика на злото. Източна музика, заплаха от джамии, лозунги от типа „Не на ислямизацията на Европа”  и фигурата на самия Фюрер, който подчертава, че това са неговите, забележете – Неговите избраници. Не на някой друг – неговите!

 

Умберто Еко доста след Хана Аренд също писа по въпроса за фашизма. Той също настояваше  и дори призоваваше съвременното общество да не изтърва този въпрос от погледа си. Защото фашизмът днес никога не би нарекъл сам себе си фашизъм, но винаги може да бъде уловен по общите идеи, които изповядва. Според Еко няколко са чертите на този „вечен фашизъм” - култ към традицията, ирационализъм, социална фрустрация и идеята, че животът се живее само и едиствено заради някаква измислена тяхна борба.

 

Култът към традицията! Волен Сидеров, който се снима пред потретите на Левски и Ботев, разчитайки по някакъв начин да се впише в идеологическото поле на тези две велики фигури. Ами какво да кажем за опита му тотално да приватизира и подмени идеите на двамата, за да ги изкара едва ли не първопроходници на неговата партия „Атака”, която може и знае да се храни единствено с отровата на баналната като смърт и неотменима като смърт омраза.

 

Социалната фрустрация! „Атака” по същество е партията на българските маргинали. Хората, които не могат да родят за себе си друг житейски проект освен идеята, че някой трябва вместо тях да отмъсти за проваления им живот. Не, че не ми е жал за тях, защото изгорени от бурите на живота поколения винаги е имало, но тази комплексарщина, получила политическа рамка става опасна в мига в който открие своя шаман... А маргиналите намериха своя гуру в чиято тотална истерия се разпознаха красиво.

 

Тяхната борба! Волен Сидеров не знае да говори без да посочва врагове. Неговите речи са опит за окончателна екзукуция на политическия език, защото когато говориш по етнически въпрос отпада разделението ляво и дясно. Тогава има само нормално и ненормално, а той осъществи на практика езика на ненормалността. Волен Сидеров е псевдохристиянин, точно както са били повечето нацисти, защото е обсебен от образите на врачки, прорицателки и други окултни ритуалистики, които постоянно подклаждат вътрешната му лудост.

 

Не трябва да забравяме, че „Атака” може трайно да бъде четвърта сила у нас. Понякога – на фона на всички останали глупости – сме склонни да забравим, че в двора ни се е настанил фашист, който обича сенчестите среди и е отрицание на всички други. Хана Аренд никога не би пропуснала образ като Волен Сидеров, защото тя първа в този свят ни предупреди, че фашизмът не е идеология на свръххората, а на баналните комплексари. Това е политика, която води към баналния ад на баналните комплексари. Те са много по-опасни. Защото си мислят, че са прави и никога не си позволяват съмнения. И искат да превърнат вечните си хленчове в държавна политика...

Небостъргачите, мечтите за звездите и реките, които да сънуваш...

От малък обичам небостъргачите. В едно списание „Паралели” видях снимка от Манхатън и не можах да отлепя очи от нея. Симетрията на високите сгради ме погълна. Но не е само това. Тогава едва ли можех да го изразя с думи. Небостъргачите са порив към небето. Символ на култура, която иска да превземе звездите. Знак за цивилизация неискаща да приема факта, че съществуват граници.

Естествено по-късно научих и баналното обяснение. Манхатън е най-скъпата земя на света. Тоест като си купиш едно парченце от този рай трябва да строиш нависоко, за да си избиеш инвестицията. Манхатън е един малък остров, който се развива вертикално. И става все по-висок. Когато бях малък си представях дори – твърде романтично – че хората, които работят на последните етажи, вероятно като отворят прозорците виждат облаците под тях.

Малко по-късно прочетох едно интервю на Умберто Еко, който нарече Ню Йорк „град с джазова архитектура”. Много ми харесва обясняването на мегаполисите с термините от музиката. Защото те са нещо като архитектурна мелодия, която понеже не може да изговаря звуците ги изобразява в цимент и стъкло.

 

Архитектурния език е като поезия. Този език знае как да описва земята с творчески метафори и говори за несъществуващи визии с литературен апломб. В този смисъл Ню Йорк и неговите небостъргачи са като поема, накъсана, висока, изящна, стих, които се трие в облаците и сънува звездите. 11 септември беше посегателство и срещу фантазията на една цивилизация. Фантазията за небесата, които можеш да докоснеш. Забиващите се самолети бяха като литературна критика, която носи единствено болка. Небостъргачите рухваха, а въплатената в тях поезия се разпиляваше като прах по улиците, за да изчезне без остатък.

 

Това не ми попречи да продължа да обичам небостъргачите. Кулите Петронас в Куала Лумпур. Това не са сгради. Това са направо два звездолета, които чакат да отлетят. Трудно е да не ги обичаш. Разглеждал съм хиляди пъти техни снимки. Всеки път ме вълнуват...

 

Наскоро обаче докато се ровех безцелно в нета в опита си да събирам гледки от цял свят, за да мога да си мечтая за далечни страни без да спирам, попаднах на една снимка на изолирана и самотна бяла къща. Много далече от градовете, насред един хълм, а под хълма тече пълноводна река. Това пак е поезия, но някакси пасторална и меланхолична. Изведнъж гледката ми хареса неочаквано много. Запитах се – бих ли могъл да живея в такава къща и какво ли е да живееш далече от хората?

 

Архиктектурата се опитва да даде отговор и на този въпрос. Някой е построил тази къща и вероятно е имал нужда от нея. Но за какво? Да стои самичък и да премисля света? Да се махне от изморителния свят? Да си създаде собствена утопия и да се пресели в нея? Нямам представа какво е искал този човек. Но къщичката му е хубава, пейзажът е великолепен и изведнъж се изпълних с възхищение към света.

 

Възхищението е вид прозрение. Стана ми приятно, че съм жив. Светът е великолепна разходка от порива на небостъргачите до меланхолията на самотните къщи. И това е нещо велико. 

Аз съм в София. Днес. Тази вечер. Подуене. Край мен няма небостъргачи, нито пък романтични пейзажи. Това обаче нито за момент не ме спря да се чувствам добре. Хората наистина не се нуждаят от много. Трябват им сънища за звездите и тиха река, която да чуват в съня си. А сега си задайте въпроса – как от небостъргачите финиширах точно в тези изводи. Аз нямам отговор. Не е ли прекрасно?! 

Мотиви за болката (Типология на доносниците и други медийни паразити)

Днес си спомних за Доналд Бисет. Обичах да чета приказките на този странен англичанин. В неговия свят се случваха изумителни неща. Гарите говореха. Корморанките си ходеха на гости и се гощаваха с пържена херинга и картофи.  Влаковете притежаваха душа. Слоновете летяха.

Бисет имаше въображение за милиони. Майка ми носеше черно от мен вероятно, защото докато не се научих да чета „Небивалиците” на Доналд Бисет беше единствената книга, която я карах отново и отново, отново и отново да ми препрочита. Имаше една приказка за корморанката Беси. Обожавах тази приказка. Или онази за коня и тигъра, които обичаха да ядат сандвичи от сено... Или пък другата за мистър Крокотак, който е котка от едната страна и крокодил от другата.

 

Доналд Бисет е актьор по професия и може би заради това приказките му са толкова добри. В тях няма особено екшън сюжет, но репликите са смешни особено за децата. В обърнатите светове на Бисет всичко има значение и пържените картофки, и херингата, и говорещите гари, и часовниците, които избързват или закъсняват, и всички странни животни, които населяваха този абсурден и пъстър свят, който ще ме следва завинаги. Доналд Бисет умира през 1995 г.  Разбрах го една днес и ми стана леко гадно. Защото смятам, че именно този велик англичанин би бил единствения човек, който щеше да е в състояние да оцени елегантната лудост на българската политика днес. И хайде от мен да мине – няма да се занимаваме точно с политика. Ще се занимаваме с нейните анализатори. Защото те са като кофти герои на Доналд Бисет. Защото се опитват да преобърнат света.

 

Във вестник „Новинар” наскоро прочетох статия на Иван Гарелов. „Журналистът” (за хора като Гарелов журналист винаги трябва да се пише с кавички) плюе по Сергей Станишев. Подиграва се на докторската му дисертация. Била посветена на руската история. Станишев специализирал и международни отношения в Лондон пак посветени на темата Русия, което според пишещия е едва ли не престъпление пред вселената.

 И какво се получава в България? Доносниците, дори не доносниците – ченгетата като Гарелов пак се опитват да издават политически присъди. Този човек без капчица морал и съвест, този платен милиционер, преоткрил бесния десничар в душата си, днес бие камбаната на демокрацията... Иди после, че вярвай в думите... Небивалица, но не смешна.

Гарелов е медиен паразит. Защото е от категорията хора, които отчаяно искат да нямат минало. И понеже професионалната кука не знае друг начин по който да заличи своето престъпно минало, тя избира най-удобният за нея начин – плюе по всички. Медийните ченгета имат силен и плътен глас, защото са обучени да обиждат както трябва. Гарелов знае как метафорично да вдига пръст и да клейми. Това, което пише този „журналист” не е анализ, това е продължение на доносите му, но с други средства. Гарелов е обучен да хвърля кал, за да не се вижда собствената му мръснишка природа.

Най-гнусното в случая е, че кагебистчето (използвам този термин, за да оприлича не принадлежност съм определена разузнавателна централа, а по-скоро към приложно-тактическа школа) си присвоява гласа на свободата и на демокрацията. Той влиза в ролята на загрижен, въпреки, че е просто един доносник. Доносникът е единица мярка за класическа липса на морал в тази вселена. Всъщност това е болката на Гарелов.

 

Не мога да си представя вътрешният живот на един медиен паразит като него, който действа като фабрика за клевети. Не искам да си представям вътрешният живот на един професионален политически полицай. Но смятам, че той понякога си дава сметка какво фалшиво и подло същество е, защото няма как по друг начин да си обясним злобата му към света. Кухите хора мразят да има смисъл и обичат ентропията. Гарелов е въплащение на медийната ентропия. Той е професионален опплювател и идеологически работник, защото винаги е бил само това. И днес преди изборите много го боли. Болката му е голяма, защото всъщност май поколенческата смяна започна. Днес журналистите може би не са чели колкото Гарелов, може би не са правили филми за Кампучия/Камбоджа, но поне никога не са били доносници. А съдбата поднесе кривия си край към милиционера. Паркира го като авторитет единствено на страниците на „Новинар”. Никъде другаде. И професионалната машина за лъжи се чувства засегната от боговете на политическата и медийна карма. И заради това първи враг му е БСП. Няма кой друг.

Битката на един човек срещу собственото му минало е досадна и упорито гнусна. Защото миналото не може да е обект на диспут. То е и не се променя.

Навремето Тома Аквински си задаваше въпроса дали Господ може да направи една жена девствена отново. И отговорът му е утвърдителен. Но дори и Тома от Аквино добре е осъзнавал, че сам Господ не може да направи да не е било това, което е било. Защото подобно действие ще е срещу самата природа на висшата сила. Медийният паразит Гарелов може би е ерудит, но не е чел правилните книги, иначе щеше да знае, че войничката му е глупава и трагична. Защото рано или късно ще загуби.

 

Медийният ченгесарски паразитизъм не е присъщ единствено на Гарелов. Българските медии са неадекватни политически в много ситуации, защото все още преливат от доносници. Доносниците не могат да бъдат репортери, те са изпечени манипулатори. Те не искат да информират, а да внушават. И изпитват наслаждение само когато има интриги. От време на време отварям блога и на друг милиционер Иво Инджев. Още един професионален милиционер с десни убеждения към днешна дата, човек пристрастен към Кръстоносните походи срещу своето минало и към езиковите игри понятни единствено нему. Наскоро четох едно негово интервю в което ченгето споделя, че никога не бил пишел с такова „себенасилие” . Понеже медийният паразит е натровен с фалша на собствените си думи, той не е в състояние да оцени кога ни допуска наистина до вътрешния си свят и какво точно ни показва от него. Себенасилието е нещо като опит да се самонакажеш за миналото. Само, че никой досега по този свят не е изчистил душата си като е пуснал кални потоци в нея, за да ги излее под формата на мракобесие и политически сатанизъм, въплатен в клетви и фетви срещу социалистите и левицата. Те не са виновни заради това, че Инджев си е продал душата и сега не може и никога няма да може да започне на чисто живота си.

 

... И тук започва моята скръб по Доналд Бисет. Защото, ако той описваше тези хора текстът може би щеше да звучи като облак пълен със светъл хумор, странни герои и говорещи паразити. Само човек като него с толкова невероятно светоусещане би могъл да компресира тези два образа до забавни герои в кратка приказка със странно име. Хора като Бисет придават смисъл на света, защото винаги могат да го видят от добрата му страна, а да не говорим, че в неговите приказки дори луната може да говори и да погажда смешни номера на англичаните.

Аз мога само да си спомня за Бисет, но докато говорих за двамата медийни паразита се сетих за едно от най-експресивните стихотворения на Александър Геров, което той пише във втората половина на живота си:

 

Болка.

Болко-о!

Болчице

 

Ех, болчице, политически демон такъв, защо измъчваш медийните паразити, а те пък измъчват нас? Болчице, болчице...

Станишев поругал любовта на Бойко Борисов...

"Цялата вина си е в Миков. И в Станишев, защото за да ми отмъсти, поруга любовта ми......"

О, да, уважаеми редфенове, тези думи не са взети от латиноамерикански сериал или пък от роман на Даниел Стийл. Тези думи са политически продукт на кмета на София Бойко Борисов, казани в интервю пред "24 часа" - http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=145098.

Тъкмо в момента в който очаквах да последва мелодраматична история за това как Станишев е прелъстил Цветелина Бориславова (гадните комунисти са способни на всичко!!!) с помощта на букетче червени рози, руски романси и избрани цитати от "Защото сме социалисти", последва смразяващото кръвта ми признание, че всъщност голямата любов на Борисов е... МВР. Тъжен ден за Цветелина, както и за общинските репортерки, които всекидневно жадуват за внимание от страна на джапанките на Бойко Борисов.

После обаче се замислих сериозно върху думите на кмета. Уви замислих се не, за да търся смисъл в тях, а за да установя, че цялото му интервю е изпъстрено с еротична символика. Така например някъде там в това интервю Борисов страстно признава, че всички искали да се отъркат в ГЕРБ. После сериозно твърди, че сам Господ му е дал почивка заради разбития му глезен. И тогава това сюрреалистично съзнание се развихря напълно. Щял да махне всички назначени в последните дни. Ако премиерът не махнел Азер Меликов изборите щели да бъдат манипулирани. Полетът на кметската мисъл е толкова лъчезарно простичък, че ви оставям сами да поемете на пътуване в тази бездна, ако не се опасявате от нелогични фрази и поток на средностатистическо съзнание от долна Банкя.

И, за да приключа тази така или иначе злобна тема. Подобни интервюта наистина дават мъжете с обругана любов. Толкова злоба и еферни трепети, толкова спотаена омраза и ненавист, така блестяща с хулигански патос реторика не идва от никъде. И се зачудих - какво ли толкова има в това МВР, че така завинаги да е останала в простоватото сърце на кмета? Каква ли е тази прелест на подтискащата институция, че да обърка и заплени завинаги съзнанието му?

И се сетих какъв е отговорът. О, сетих се. Преди около две години лицето Румен Михалев - Маджо даде интервю във вестник "Труд". Журналистката тогава го попита пряко: "Знаете ли, че в България превеждат МВР като Маджо Вика Румен?". Михалев отговори, че не познава Румен Петков, но после заяви пред вестника, че всъщност абревиатурата на МВР трябва да бъде сменена. Трябвало да стане всъщност "МВБ". Дълго мислих какво има предвид, но най-накрая се сетих. Надявам се да се сетите и вие. Това ясно обяснява любовта на Борисов...