Госпожа Хокейна майка

(Сара Пейлин като форма на ужас в политиката)

I am a hockey mom. С тази неразбираема за българите фраза Сара Пейлин се представи на партийната конференция на републиканците и според любимият израз на медиите зад Окена "енергетизирала консервативния електорат. Да си хокейна майка в Щатите е като да си човек от народа. Майката, която ходи с децата си на тренировка, върти къщата, готви на съпруга си и помежду всичко това е и губернатор на Аляска.

She looks like sexy librarian (прилича на сексапилна библиотекарка), коментира веднага след появяването на Пейлин на политическата сцена един комик. Американците имат цяла култура свързана с обожаването и сексуалното въжделение на опитни и зрели жени. Пейлин се вписа и в тази ниша, а не бива да подценяваме скритите еротични импулси на електората, колкото и да се опитваме да разсъждаваме за политиката единствено с прагматични понятия.

По едно нещо политиката в цял свят си прилича. По желанието на всеки политик да се представи като неделима част от своя народ, като средностатистически човек (или ако пак използваме американският израз - като average Joe). В модерната култура на 20-ти и 21 век да се гордееш, че си част от някакъв елит е неприемливо и най-важното то отблъсква хората от теб. Модата "аз съм от народа" има и комични оттенъци. Английският журналист Джеръми Паксман в книгата си "Политическото животно" описва такъв случай. Когато през 2001 година Тони Блеър печели за втори път изборите в Англия срещу него от страна на консерваторите се изправя Джордж Дънкан Смит. Смит е завършил с отличие военно училище, после е минал през Кеймбрдиж, тоест всичко друго е освен обикновен човек. Но в предизборната кампания, за да покаже, че е част от английският народ, при тово неотличима с нищо той няколко пъти повтаря, че като студент е можел да изпие 8 бири една след друга. Британските вестници естествено не могат да подминат такова твърдение с мълчание, представителите на пресата издирват един кръчмар, който си спомня за студенството на Смит и го цитират да казва: "За този ли ми говорите. Помня го. След третата бира падаше под масата, какви осем бири?". Трябва ли да казваме, че Блеър много по-успешно се вписва в идеята да е средностатистически англичанин...

Сара Пейлин е подобно лице в САЩ. Домакините я разпознават като една от тях. Никой не може да каже, че тя се отличава с нещо. Пейлин е посредствена и това май се хареса на републиканците поне в началото. Заради нейното очарователно невежество, тя получи не една и две критики. Дали ги е забелязала? Много е вероятно, защото си личи, че в последните седмици нейният щаб се опитва да разтърси мозъкът й на хокейна майка и да го напълни с факти за света и политиката. Не много успешно засега. Миналата седмица Пейлин направи и най-красивият гаф в кратката си кариера на кандидат за вицепрезидент. В интервю с известната журналистка Кейти Кърик Пейлин така и не успя да посочи какъв международен опит има, освен "титаничния" факт, че Аляска е в съседство с Русия и тя като застанела на един остров можела да вижда тази страна. Епохалното наблюдение е плашещо за много хора, защото Джон Маккейн, отдавна е минал 70 години и е абсолютно възможно, ако нещо се случи с него, в Белия дом да се възцари г-жа Хокейна майка, с младежки прякор Баракудата, която някъде сподели, че разликата между питбула и домакинята е в червилото. Класика!

Според мен Пейлин е едно от лицата на кризата в политиката, която шества по цял свят, доста преди кризата, която разтърси американските борси и накара цял свят да повтаря фразата "Уолстрийт" с интонация с която се говори преди да фраснеш кроше на някой. Кризата в политиката се изразява в неумението да се предлагат идеи и визии за развитие. Вместо това политиката се свежда единствено до личностите. Сякаш личността сама по себе си може да е универсално лекарство, което да изцели раните на една държава. Залагането на личности е технократски подход, управление заради самото управление, втренчване в огледалото и път със задънен изход. За кратко време тактиката "гласувайте за мен, защото съм по-готин" може и да проработи, но в дългосрочна перспектива тя може да докара единствено големи неприятности.

Ето защо Сара Пейлин олицетворява един политически ужас. Тя е като празно място в пространството и по никакъв начин не е в състояние да формулира друго послание освен "Аз съм като вас". За някои от американските домакини това е достатъчно френетично да завикат "Сара! Сара!" и да размахват червила в ръцете си, но като цяло ужасът в останалата част от човечеството е голям.
Политическата немощ на Пейлин ужасно си пролича по време на дебатите й с Джо Байдън. Този - вицепрезидентски диспут, аз изгледах дори с по-голям интерес от първия сблъсък между Обама и Маккейн. Направи ми впечатление, че госпожата през цялото време намигаше на публиката. По-късно американските анализатори сътвориха цял сюжет от нейното "winking". Да заместваш липсата на знания и идеи с флирт вероятно е добър сюжет за американски порнофилм, но когато става дума за най-силната държава в света някакси еротиката в намигването се губи. Да не говорим за това, че Пейлин сгафи изключително много и по тема, която републиканците считат за своя - войната в Ирак. Без да й мигне окото този път, госпожа Хокейна майка заяви, че операцията в Ирак не само е успех, но и войниците на САЩ в тази арабска страна отново са колкото бяха преди 2007 г. - когато започна мащабната офанзива за трайно омиротворяване на Ирак. Това естествено не е вярно по никакъв начин.
Пейлин се опитва да пласира себе си като реформаторка, въпреки че така и не стана ясно реформатор на какво точно. А и какво означава реформатор в американската политика днес? Да оставиш щата си с бюджетен дефицит? Да подкрепяш продажбата на оръжие? Да си против сексуалното образование в училище, дори и с цената на това собствената ти дъщеря да забременее на 18 години? Това са само част от формулираните в САЩ въпроси към кандидатката.
Още един цитат. Комикът Бил Махер сподели, че Сара Пейлин му прилича на стюардеса и, че според него единственото за което тя е квелифицирана е да му донесе пакетче със захаросани бадеми. Това по никакъв начин не е оскърбяване на жените, защото по същата логиката всяка критика към Джордж Буш е оскърбяване на мъжете, иронизира всичко Махер. Според мен той е прав.


В този смисъл изборите в САЩ могат да бъдат формулирани по различен начин. Аз определено не съм и сред най-запалените фенове на Обама поради много причини. Но Обама поне има някаква визия, някаква концептуална рамка за промяна на Щатите, за реформа на политически модел, за рязко намаляване на влиянието на лобистите върху взимането на решения във Вашингтон. Пейлин и Маккейн (умишлено пиша първа нея) понеже са изтощени идеологически, залагат на клишетата и на елементарната надежда, че могат да минат за някаква, макар и минимална промяна.

Навремето гениалният американски поет Робърт Фрост написа брилянтното стихотворение "Пътят по който не поех". Може да звучи налудничаво, а и самият Фрост едва ли е имал точно това предвид, но аз виждам в него дори политическа рецепта. Краят на стихотворението гласи:

"Два пътя веднъж разделени видях
и по-запустелия аз си избрах,
а това промени всичко друго."

Днес в политиката утъпканият път не води доникъде. Още колко провала трябва да изтърпим, за да го разберем?! Трябват ни неутъпканите пътища. Те са по-трудни, но могат да променят света.