Корабите с които започва животът

(меланхоличен размисъл върху "Властелинът на пръстените)

Само едно стихче ми беше достатъчно завинаги да стана фен на странния английски гений Джон Роналд Руел Толкин (съкращаван на български винаги по смешния начин Джон Р.Р. Толкин). Това стихче го знаят всички, които дори да не са чели книгата "Властелинът на пръстените", със сигурност са гледали поне една серия от епичната трилогия на Питър Джаксън:

"Три пръстена за елфите-крале под този небосвод
и седем за джуджетата в дворците им от камък,
да вземат девет хората със краткия живот,
един за Мрачния владетел с трон от черен пламък
в страната му Мордор, където тегне мрак.
Единствен пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие,
Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие
в страната му Мордор, където тегне мрак."

Въпреки, че първо прочетох другата му велика книга - "Билбо Бегинс или дотам и обратно", където за първи път се появи този проклет пръстен, гадно творение на Саурон, което така щеше да прецака работите в Средната земя. По-късно след редица перипетии Фродо успява да унищожи пръстена, след като губи пръст в изпълнението на тази си мисия.
Искам да поговоря за края на книгата "Властелинът на пръстените". В Средната земя идва мир. Саурон и Саруман са победени. Арагорн става крал на Гондор и Аруен заживява с него . Гандалф е най-великият вълшебник в Средната земя (хаха, сега се замислям, че ако някой не е чел романа, тези имена ще му звучат като на китайски, но такава е тъжната съдба на хората, които никога не са успявали да се потопят в различен свят).

В края се случва следното. Минават 4 години, Фродо написва историята по унищожаването на пръстена, но не може да се отърве от усещането, че животът му вече съвсем не е такъв, какъвто трябва. Най-накрая той изоставя своето родно графство и се качва на корабът на елфите, които напускат Средната земя и се отправят в търсенето на континент, който никой не познава.

Това отплаване винаги е вълнувало духът ми. Бях още ученик когато прочетох "Властелинът на пръстените" и моментът в който Фродо се качва на кораба, за да отплува винаги е извиквал мистична представа в мен. Толкин знае как да създаде усещането за огромен свят пълен с мистерии и за загадката на предстоящото пътуване. Както и за мъката от това, че вече не можеш да си същия, както преди и че нещата, които са означавали нещо за теб, вече потъват в мъгла. Според мен споменаването на последното пътешествие издига "Властелинът на пръстените" до великата литература, защото поставя проблемът за Героя по съвсем нов начин.

В приключенската литература, особено в елементарната такава, винаги се пропуска най-важното нещо в приключението. Това, че няма начин то да не промени героя. Когато приключението е всеобхватно, промяната също ще е такава. Не можеш за излезеш от битката в която се решава съдбата на цял свят, такъв какъвто си бил преди да поемеш тази отговорност. Толкин изключително добре знае това.

Приключението е форма на ултимативната промяна. След като си го преживял, вече никога не можеш да заживееш стария си живот. Голяма част от приключенските и фентъзи романи издишат точно тук. Героят се връща, жени се, установява се и край. Всъщност, това, което Толкин е разбрал и го предава във "Властелинът на пръстените" е, че приключението е като водъвъртеж от който не можеш да излезеш. То те прави велик, но наранява душата с копнеж.

Героят се сблъсква със злото. А този сблъсък е най-ужасен, защото след него човек трудно намира ориентирите в стария си свят. След преживяната болка е почти невъзможно да си пак същия. Героят вече е друг - наранен и искащ да избяга.
И така се стига до ситуацията в която Фродо се качва на корабът, който го води неизвестно къде в огромния свят на въображението на Толкин...

И все пак ние хората сме пленници на книгите, които сме харесали. Защото хиляди пъти съм се питал - защо ми се насълзяват очите в мига в който този странен хобит Фродо отплува в мъглата. И нямам отговор. Защото май ще се окаже, че всеки иска да се махне, че всеки си е мечтал да тръгне по този начин и да напусне руините на предишните си заблуди. Когато чета "Властелинът на пръстените" се сещам за една песен. В нея главния герой стои на един пристан, чака корабът си да дойде, защото тогава ще започне истинският му живот (I'm waiting for my real life to begin). Сигурно заради това още ми се хлипа по тийнейджърски докато чета краят на книгата. Заради предчувствието, че истинският живот започва когато решиш да отплуваш нанякъде...