Един от най-изкусните познавачи на механизмите на страха и ужаса в човешката душа Бертолт Брехт е написал велик театрален етюд, част от пиесата “Страх и мизерия на Третия райх”. Сюжетът е съвсем простичък. Малко след като нацистите вече са дошли на власт едно германско семейство сяда да обядва. Бащата чете вестник, окото му е привлечено от една статия и чисто по-човешки възкликва: “Ей, ама и тези как лъжат!”. Малко след обяда, синът още ученик излиза да се поразходи. Тогава на бащата му хрумва, че синът му отива да го предаде на кварталния нацистки отговорник. Властта на новата партия присъства в пиесата не чрез своето лице, а чрез осезаемият страх от нея. Впримчен в параноята си, в гадния си страх, бащата се опитва да убеди съпругата си, а и себе си, че в изявлението му не само няма нищо политическо некоректно, ами дори и напротив, чрез него той се е опитал да похвали новата власт, да покаже, че е неин верен фен, че нищо не може да смути вярата му в красивото бъдеще на велика Германия. Етюдът е почти един безкраен монолог на страха, станал най-съществената част от живота на всеки човек. Обхванатият от чудовищен страх гражданин в един момент със своите думи се опитва да пречисти съвестта си и сякаш за няколкото часа преди да дойде Гестапо, да се опита да ги посрещне като убеден ариец, който не би се спрял пред нищо да разкъса враговете на фюрера. В крайна сметка синът се връща, става ясно, че момчето просто е излязло да се поразходи, бащата втрещено млъква и етюдът свършва. Това е една от най-силните театрални сцени, на които някога съм попадал. Пред нея леко преувеличеният свят на Джордж Оруел описан в “1984” бледнее страшно много.
В тази идиотска ситуация напоследък изпаднаха не едно и две бивши ченгета (по-скоро другари милиционери), когато ги изправиха пред разтърсващият съд на фактите.
Най-пресният пример е с ченгето Иво Любомиров Инджев, изпечен сътрудник на тоталитарното разузнаване, пратен за кореспондент на БТА в Ливан, който в демократичните години с частичен успех опита да се обяви за основен противник на коумнистическото зло. Мигът на страха обаче сваля маските. Така се случи и с това ченге. Извадиха му досието и Инджев изведнъж се превърна в брехтов герой. Понеже няма драматург, който да ни направи свидетели на кошмарния му вътрешен свят, ще трябва да разчитаме на потокът на собственото съзнание на Инджев, въплатен в идиотското му есе “Предизвиквам ги!”, пуснато малко след като стана ясно, че още един разкрит милиционер диша българският въздух.
В този текст се вижда, че посланията на Брехт много успешно от миналото, ни обясняват призрачната природа на страха. Инджев (подобно на бащата от етюда) се опитва да убеди лековерните си читатели, че неговото минало на кука е отдавна известно, а сега силите на демоничния мрак се опитват да го тласнат отново в пропастта. За да се изкара жертва на системата, лицето Инджев стига до патологични крайности. Като изненадата му например с късна дата, че бил воден като секретен сътрудник. Той значи не знаел за това. Като лъжата му, че едва ли не бил пратен неподготвен в Ливан и трябвало да се учи да кара кола между дупките от снаряди. Когато изправиш един човек пред ледената стена на страха му – той в повечето случаи се пречупва и почва да дрънка глупости. Трябва ли да припомням великият стих от Яворов – “Ледена стена – с глава не я разбих!”.
Милиционерът с днешна дата дори се изкарва противник на системата. Сравнява се с онези бивши комунисти, които всъщност разградиха стария строй. Бил горд с това, че не се гордее с миналото си. Повярвайте ми, това е старият монолог на бащата от пиесата на Брехт обаче в нова форма. Милиционерът, който с налудничавите си думи иска да ни убеди, че е ангел. Ченгето, което иска да видим в него не тъмната му съвест, а единствено сегашните му думи. Куката, която много се ядосва, че хората помнят. Ето това е Инджев – героят на Бертолт Брехт. Брехт беше комунист и никога нямаше да разбере хора като Инджев, защото през целият си живот е бил верен на едни и същи принципи. Инджев трябва да търси думата принцип в речника и с потно чело просто да не я разбере.
Заради това краят на истеричното му есе е тъжен. Той се прави на революционер. Предизвиква някакви тъмни сили и твърди, че те няма да го пречупят. Вероятно говори единствено за своите вътрешни демони...
Георги Коритаров беше другият герой от тази пиеса, която днес можем да наречем “Страх и мизерия на България”. Той обаче е малко по-талантлив от Инджев. Не се опита да предизвиква никой. Точно обратното – заплете любовен сюжет. Бил влюбен в дъщерята на вътрешния министър тогава. Лошият тоталитарен татко решил да му отмъсти и да го прати в тежката казарма, където бъдещият Джеймс Бонд – Георги Коритаров не можел дори за минута да изтърпи гадните унижения. После го пречупили и го накарали да сътрудничи на разузнаването. Дали това е оправдание за нещо? Според мен – не. Монолозите на страха са разтърсващо четиво, но не ми пука за техните автори. Защото, ако дори за миг ми запука за тях, това моментално означава да обезценим тихият подвиг на всички онези, които са отказали да сътрудничат. Те не шумят за това. Не правят телевизионни изповеди. Но ги има.
Да не говорим за другия – бардът на демокрацията – Петко Бочаров. Той пък май се оказа най-хитър от всички. Реши преди да му извадят досието, сам да си признае. В статията си доносникът пишеше: “Историята на моето сътрудничество е дори смешна. Сега ще ви я разкажа, за да се посмеете и вие”. Аз я прочетох. В нито един момент не ми беше смешно. Историите на доносниците никога не са смешни...
Накрая ще се върна пак към германската ситуация. В един велик роман на немската литература – “Тенекиеният барабан”, авторът Гюнтер Грас през очите на едно дете, което отказва да порасне, разказва историята на фашистка Германия. Точно насред дивата Кристална нощ, когато спецкомандите тръгват да трошат еврейските магазини и бясно да колят тези невинни хора, детето осъзнава, че целият германски народ е бил подложен на дива измама. Че младите германчета всъщност никога не са вярвали в дядо Коледа, а единствено в доставчика на газ по домовете. Че вярата в дядо Коледа е вяра единствено в дядо Крематориум, който има огнена усмивка и мирише на газ.
Аз се опитвам да вярвам в ангели. Струва ми се, че светът е по-справедливо и истинско място, когато вярвам в ангелите. Като гледам обаче всички тези брехтови герои, които се изкараха ангели, започвам много да се страхувам. Страх ме е, че моята вяра също ще бъде подменена.
И един ден когато някой потропа на вратата ми и с радостен вик каже: “Излизай, ангелите кацат навън!”, когато изляза на улицата, там всъщност ще кацат милиционери с метални погледи и доносници със свръхголеми уши...
No comments:
Post a Comment