Миговете на литуратурно вдъхновение в живота трябва да бъдат ценени. Първо, че идват рядко, второ - в този свят на бушуващата финансова криза и преоценка на политически възгледи, кога ли изобщо ни остава време да мислим за литературата. Ето, че аз пак се оказах късметлия по странен начин. Когато светът полудява, аз се замислих за Орхан Памук и открих какво всъщност ме впечатлява в него като автор.
Малко обаче за контекста на моите размисли. В събота сутринта още в 7 часа сутринта (проклет да е капитализма) трябваше да пътувам към червената врачанска крепост Борован. Колежката ми фотографка дремеше кротко на задната седалка, а шофьорът мрачно гледаше прииждащата мъгла по пътя и под носа си псуваше всички свои колеги на магистралата, за които смяташе, че са малоумници. На всичкото отгоре някакъв странен дъжд постоянно капеше по прозореца, а вместо да придремя и аз, изведнъж направих своето литературно разбиране за Памук.
Но първо малко въведение в тази вселена. Всеки роман на Памук започва с пътуване. Пътуването е това, което оформя човешките съдби в този странен свят. И пътуванията никога не спират. Защото не могат да спрат.
Още първото изречение в невероятния роман "Сняг" (между другото веднага щом го прочетох разбрах, че тази книга ще е различна) гласеше: "Мъжът, настанил се в автобуса, точно зад шофьора, размишляваше за тишината на снега". Не ме питайте защо съм го запомнил като изречение. Едва ли ще мога да обясня. Това за тишината на снега ме разстреля. Всеки от героите на Памук рано или късно има вземане даване с тишината, която го заобгражда. Но романът започва с пътуване - връщането на поета Ка (това, съкращение винаги ще ми напомня за Кафка) в родният му град. И променя животът му изцяло.
Поради особеностите на книгоиздателският бизнес у нас обаче ние не четем писателите хронологично и вероятно това е причината за закъснели литературни вдъхновения като моите.
Защото и първият роман на Памук "Нов живот" всъщност изцяло е изграден около пътуването, което става смисъл на живота на един млад човек. През цялото време той търси някакъв различен свят, който е видял през страниците на една книга и за целта не спира да пътува из цяла Турция. Обикаля я с автобуси, сякаш пътят може да даде някакъв отговор. Когато отговори няма героят в романа през цялото време си говори с ангела за който знае, че го следва по пътя, но никога всъщност не вижда.
"Черна книга" също е описание на едно пътуване, което обаче не излиза от рамките на Истанбул. Един мъж търси съпругата си. В един момент достига до идеята, че светът в който живее е нещо като криминална загадка - стига да успее да разчете правилно всички знаци, те ще му покажат къде е неговата жена. Това също е форма на пътуване и то доста екстремна. Тръгваш в лабиранта на улиците, а как ще излезеш от него, никой не знае.
И сега всъщност ще разкажа за главното ми прозрение (тъпанарска дума, но за друга просто не се сещам) и то е за разликата между пътуванията. Или ако трябва да го изразя по друг начин за разликата между американският и балканският път.
Книгата на американецът Джак Керуак "По пътя" също е изградена около образа на неспиращото пътуване. Но онзи, американският път е само напред. Пътуването е като стрелка насочена само към хоризонта. Има нещо метафорично за това дори и по начина по който е написан романа. Казват, че Керуак го е написал не на листове, а на телетипна хартия - един безкраен лист, който можеш да разгънеш като лента на шосе. Но когато решат героите могат да се завърнат и да започнат живота си така сякаш пътуването никого не е било.
Балканските пътища и Памук е гений заради това, че го е разбрал, винаги криволичат, пресичат се, човек постоянно се връща към изходните си точки. Тук пътуването може да започне и да свърши в един миг, може и да не спре никога. И защото пътищата винаги са различни, колкото й пъти да се върнеш на едно и също място - ситуацията винаги е различна.
В този смисъл трагедията на нашият свят е, че пътуването е възможно, но завръщането - не. Просто щом тръгнеш няма как да се върнеш, защото нищо не остава същото. Пътят става живот. И дори всички ангели да те следват, дори да откриеш световете, които толкова много си мечтал, дори да разплетеш криминалната мистерия, в крайна сметка никога няма да успееш да се върнеш в началната точка и да бъдеш човека, който си бил преди. Пътуването те оформя още преди да си го предприел и те лишава мигом от предишния ти живот.
Главният герой на Керуак в книгата "По пътя" завършва повествованието си взрян в звездите и достига до извода, че Бог всъщност е плюшено мече. Символът е хубав, защото показва знание за един добър свят. Плюшеното мече е безобиден символ и ако бог прилича на него, вселената може да е само добро място.
Героите на Памук в крайна сметка стигат до различно знание. Говорейки за себе си в автобиографичния роман "Истанбул", нобеловият лауреат разказва една история. Как по време на цялото си детство си е представял, че някъде из тъжните квартали и улици на бившия имперски град живее друг Орхан, с друг, по-различен живот. Всъщност това е изводът до който стигат неговите герои. Че пътят ги е раздвоил до някаква непоносима крайност. Че в края на пътуването те разбират за другия си абсолютно хипотетичен и възможен живот, но вече той може да идва само насън. Жената на героя от "Черна книга" се казваше Рюя (красивата турска дума за сън). След пътя - единствено ти остават сънят и тишината.
Сигурно заради това Памук вкарва себе си като герой в края на уникалния роман "Сняг" и описва как се разплаква във влака, докато снегът пръска над него. Той вижда света след драматичната случка, която се случва в книгата и разбира, че този свят вече няма как да бъде същият. Той пак е потънал в своята тишина.
Обаче се замислих защо краят на книгата не ме психира изобщо, защо тази снежна тъга не ме изведе от релси. Може би, защото когато си заобграден от тишина понякога плачът е добър начин да я разпръснеш...
No comments:
Post a Comment