"Кремиковци" - българската сага

Съвсем наскоро едно списание проведе анкета сред чужденци за това кои са символите на България. Отговорите бяха много интересни. Чужденците бяха класирали няколко положителни неща - мъглива утрин в Родопите, космополитния център на София, както и няколко недотам добри - застрояването на Черноморието, ракията и димът от цигарите, странното съжителство на скъпи коли и каруци по улиците.
Всъщност, ако чужденците познаваха страната ни по-добре щяха да открият най-подходящият символ на положението в страната - комбинатът "Кремиковци". Едва ли някога нещо друго по такъв начин символизира българският свят и начин на живот в момента. "Кремиковци" е плод на една мегаломанска идея да развиваме нещо за което България няма никакви ресурси - черната металургия. Това е все едно някой у нас да поиска да засади банани в Родопите и през ден тъжно да се пита защо гениалните му бизнеспланове се срутват в прахта. Един път построен "Кремиковци" има две същности - икономическа нестабилна и символно уголемителна мощ. И ако да кажем до известно време двете състояния на комбината са успявали да постигнат диалектическо единство, днес по шокиращ начин се вижда, че няма как да се съчетаят в едно.
От друга страна агонията на този комбинат, която продължава след серия от нещастни приватизации и собственици ме накара да са замисля за друга част от символната мощ на този комплекс. Казваха, че той губи, че не е рентабилен. Е, как тогава вече трети или четвърти собственик го източва с невероятна сила, а "Кремиковци" продължава да си стои. Каква е тази икономическа енергия дори и в условията на свободен пазар?
"Кремиковци" символизира нашият собствен живот - винаги на ръба, перманентно в гранично състояние между истерия и ужас, вечно между оцеляването и смъртта. Ужасно е, че състоянието дори и на България може да бъде описано със същия речник. Но пък именно, защото е скъп като символ - не жертвайте "Кремиковци". Той трябва да стои и да ни напомня за нас. Трябва да осигурява работа и на хора, които са свързали живота си с този комбинат. Може би разсъждавам твърде идеалистично. Но човек не е склонен лесно да се раздели със символиката на своя живот. Дори и тя понякога да го дразни.

На ръба на пожара!

Разговорът за това има или няма български етнически модел е прекалено голям, а да не говорим и, че той се отнася и до самото разбиране за това какво представлява българската държава през 2008 г. Поради тази причина не можем да си позволи да ръсим думи в празното пространство точно по тази тема като се надяваме, че по някаква изначална доброта на вселената те ще останат нечути и неразбрани. Защото когато прицелим думите в спойките ни като държава, това вече не са думи, а напалм, който може да подпали всичко. Мислите че преувеличавам - завиждам ви за розовите очила. Откъде мога да се сдобия с един чифт от тях?

"И президентът, и премиерът разиграват етническата карта. Ние сме прагматици и казваме: ние не искаме ДПС да влязат във властта. В същото време ние казваме, че и с "Атака" няма да правим коалиция.". Това заяви вчера кметът на София и неформален лидер на ГЕРБ Бойко Борисов. Вероятно изявлението му щеше да е много хубаво, но истината е, че първоначалните му думи с които всъщност подпали искрата на тази дискусия съвсем не бяха такива. Тогава той сподели, че ДПС ще се върне към тероризма, ако партията му дойде на власт. Тази фраза не коментира етнически модел, а внушава чудовища. Това, което Борисов каза по никакъв начин не беше кротка позиция, а раждането на политически кошмар. Думите му са фантазия на злото, която би се материализирала. Пожарникарят, който си играе с напалм. Има нещо зловещо в тази метафора.

Всъщност тук говорим за една върховна подмяна. Това е вид фантазия за българската нация, но в негативен смисъл. Невъзможността да родиш проект за бъдещето те кара да създаваш демони с които да плашиш. Всяко общество в състояние на идеологически колапс стига до такъв зловещ фантазъм. И винаги го отнасят беззащитните и невинните. И ето, че в момента - през 2008 година част от партиите изпаднаха в нещо, което можем да наречем политически ступор и се обърнаха към призраците в гардероба. Извадиха ги оттам, почнаха да ги размятат и не се съобразиха с едно единствено нещо - един път извикан призракът вече сам решава кога и дали да си тръгне.


Появата на "Атака" през 2005 година беше като заразяване с тежка болест. Сега цели политически партии вече се атакизират с невероятна скорост, както предупреди и президента и благодарение на тази зараза езикът на нетърпимостта достигна до невероятни размери. За първи път след 1990 година в нашия език се появиха формите на омразата, онова което американците наричат hate speak и го преследват по всякакви начини.
Не се заблуждавайте за това, че винаги има една дежурна фраза - "ние не сме срещу турците, ние говорим срещу модела на Доган и ДПС". Това извинение щеше да е валидно, ако поне една от така крещящите партии бе проявила дори минимално усилие да осигури политическо представителство на българските турци. В момента ДПС е едно добро извинение на много хора да предадат легитимност на собствената си ксенофобия. ДПС има проблеми като партия, но срещу нея не е насочена политическа критика, а точно език на омразата. И кои са диригентите на този език - бивши ченгета, професионални параноици, полудесни лидери, фашизирани семейства (партии) и конспиратори на свободна практика. В България нямало етнически модел, етническият модел бил порочен. Това е лъжовен аргумент. Той замества фразата - турците ме дразнят и ме плашат. Бойко Борисов нахлу в лабиринта на тази омраза и трябва да знае, че от него почти няма излизане. Объркания свят на битовия български расизъм, който е задръстен от клишета, полуизвения и неистини превърнати в догма не ражда големи политици. Ражда само недоразумения.


България е една от малкото държави, които си имат работещ етнически модел. Всеки, който е бил поне за няколко часа в страните от Западна Европа ще го разбере. Там етническите малцинства се обособяват, стоят сепарирани, а онези страни не знаят как да интегрират това население адекватно. На техния фон ние приличаме (никак не искам да използвам минало време) на някакъм особен рай.
Но докато се появяват хора, които с лекота са готови да жертват най-ценното ни достижение в името на някакви си техни интереси, ние винаги ще бъдем на ръба на пожара. И той ще е мощен, силен, а след него няма да остане нищо. Казват, че напалма бил много ефективен като оръжие - лепял се по стените или по кожата и догато не ги прогори докрай не спирал. Обичам миризмата на напалм рано сутрин, казваше един от героите в "Апокалипсис сега". Един български политик, кмет на София сигурно би се подписал под тях. Той си играе с думите като напалм и не му пука, че пожарът е на път да пламне.

Но нека Пожарникарят не се заблуждава - този пожар той никога няма да успее за загаси!

Мистичната природа на лудата любов

Влюбен елен избяга от зоопарк в търсене на любима, гръмнаха агенциите преди няколко дни. Служители на зоопарка на Аткарски район в Саратовска област в Русия съвместно с милицията организираха акция по залавянето на елен, който избягал от местната зоологическа градина. Младият елен, на име Петя, който бил в размножителен период, скъсал металната мрежа и хукнал да си търси партньорка. Акцията по залавянето му не минала без драматизъм. Опиянен от търсенето на любов, еленът придобил страшна сила, така че освен с ласо, трябвало да му сложат успокояваща инжекция, за да успеят да го укротят. Сега клетката му вече била с подсилени стени и защита, за да не може еленския Ромео отново да си направи кръстоносен поход в търсенето на любов.

Новините в агенции по странен начин мълчат какво се случва със самия елен след като приключениято му в крайна сметка свършва с провал. Сигурно Петя е тъжен и страда мъчително в подсилената си клетка. Очевидно желанието за любов е закодирано в кръвта на всички същества, били те одухотворени или не. Но понеже търсенето на любов при този елен става по ексцесивен начин, това ме накара да се замисля за изплъзващата се от съзнанието, подлудяваща сила на любовта.
Очевидно в това чувство има нещо, което разбива бариерите на съзнанието ти, вкарва ти мощна доза адреналин в кръвта, мозъка ти плувва в розова мъглица и през тази призма изведнъж всичко по земята ти изглежда постижимо. Да вземем за пример еленът Петя - той прескача стените, по-скоро ги троши, които го ограждат и се втурва сред природата в търсене на любима...

Това е действие със заряд.

Най-голямата слабост на всички розови любовни романи (аз съм изчел точно два от тях) е, че пресъздават това мощно чувство по лигав начин. Това е като да опишеш торнадото като ветрец, който се върти. Очевидно е, че любовта е като природно бедствие в едно живо същество - тя е чувство, което се нуждае от изразяване, нещо като култивирана емоционална магия, която те изстрелва през стени, кара те да се чувстваш сред облаци и изисква от теб да се втурнеш с викове в гората, за да преследваш любимата си, пък била тя въображаема, истинска или просто някакъв блян.

Описаното дотук наистина ме навежда на мисълта, че има нещо мистично в целия процес, което те кара да се прехвърляш с радост през затвора на собственото си същество и да правиш глупости. Заради това обичам истории за вманиачени фенове на звезди. Това са истории за неподправената, дива, налудничава, екстремна и яко шашава любов. Обикновено този ураган спохожда гражданите на по-самотни страни като САЩ.

В случаите с параноичната любов аз дори си имам любима история. Тя се случва много отдавна, но и до днес е вълнуваща по налудничав начин. Историята се случва през 1981 г. Тогава един американец Джон Хинкли Джуниър обезумява от любов по невероятната актриса Джоди Фостър (която по ирония на съдбата се оказа лезбийка, но това е отделна тема). Хинкли е запленен от Фостър и от нейната игра в култовия филм "Шофьор на такси" и не спира да мечтае за нея. Любовта му започва да придобива ексцентрични форми. Той се записва в колеж, който е съвсем близо до колежът, където учи Джоди Фостър.

Щатите обаче са тъжна страна и ангелите на любовта не ги навестяват често. Тъжна страна, защото звездите живеят изолирани собствения си живот, в някакви обособени техни територии, където простосмъртните нямат никакъв достъп до тях. Точно тук тази моя любима история започва да придобина епохални, митологични и мистични измерения.

Хинкли е влюбен, но няма никакъв достъп до своя обект на чувства. Това е като ситуацията от митологията в която обикновен човек се влюбва в древногръцка богиня. Понеже чувството е силно и настоява да бъде активизирано, Хинкли започва да търси начини да заяви своето присъствие в света, за да може да достигне по някакъв начин до обекта на обожание. И тогава в главата му се ражда гениален план. Той решава да убие президента Роналд Рейгън, за да може Фостър да разбере за неговото присъствие на този свят. На 30 март 1981 г. обезумелият от любов американец се втурва да изпълни своята мисия. И до днес не е ясно точно как е финтирал охраната на Тайните служби (аз ви казвам - любовта е мистична сила), но той успява да го направи и стреля няколко пъти по президента. Всъщност не убива никой, но ранява сериозно тогавашния държавен секретар Джеймс Брейди, един полицай и един агент от Тайните служби. Рейгън така и не получава куршум директно, но един от тях рикошира в бронираните стъкла на неговата лимузина и се забива в гръдния му кош. Сякаш и съдбата е на страната на влюбения в неговия поход на любовното безумие...
Забележете обаче красивото опиянение - той е готов да срине всяка власт по земята в името на емоционалната магия, която го гризе.

Историята има леко тъжен край. Затварят Хинкли в психиатрия, където е и до днес. Фостър обаче научава негово име. И най-вероятно няма да го забрави никога. Очевидно този инцидент не й попречи да стане една от най-великите актриси в киното, но все пак тя разбра един труден урок. Когато е движен от любов, човекът не знае прегради.

Това важи сигурно и за Хинкли джуниър, и за Ромео, но вероятно важи и за Мохамед Атта - човекът, който заби самолетът си в Световния търговски център, също опиянен от любов към своя бог. Това е друга история, но пак е любовна.

Та да се върнем на елена Петя, от който предприехме пътуването в объркания свят на зовящата любов. Ние дишащите същества сме в плен на тази магия и сме готови да рушим институции, президенти, къщи, природа и сгради, за да удовлетворим древния повик на мистичното явление любов. Прескачайте стени, стреляйте по държавни глави и трошете витрини - важното е любовта да побеждава! Жалко обаче са тъжния елен, който тъгува в подсилената си клетка. Съдбата на революционерите винаги е такава, драги ми Петя. Но един ден ще ти построят мемориал...

Когато любовта окончателно възтържествува!

Топ 10 на любимите ми по-кратки стихотворения

Мтv имат едно такова предаване "Top ten" и пускат 10 песни на една и съща група. Аз обаче тук ще се опитам да направя една отделна класация - топ 10 на стихотворения, които съм харесвал преди и продължавам да харесвам сега. Нека да започнем.


№ 10

За да не слагам тук цялата поема "Септември" на Гео Милев (най-великото произведения на българската литература според мен) ще сложа едно негова друго емблематично стихотворение. Гео Милев никога не е преставал да ме радва, откакто прочетох нещо от него. Невероятен талант и един от най-великите, ако не и най-великият български поет.


"Главата ми..."

Гео Милев

Голова моя - темный фонарь с перебитыми стеклами.
Саша Черный

Главата ми -
кървав фенер с разтрошени стъкла,
загубен през вятър и дъжд, и мъгла
в полунощни поля.
Аз умирам под кота 506
и възкръсвам в Берлин и Париж.
Няма век, няма час - има Днес!
Над последната пролет ти жадно и страшно пищиш,
о шпага, разкъсала мрежа от кървави капки
сред мрака -
и в мрака
бог сляп ги
събира и мълком повежда към прежния призрак...
О Сфинкс, с безпощадна гримаса на присмех
- замръзнала, каменна, вечна и зла -
изправен в безкрайния, страшен, всемирен Египет:
пред тъмния просек Едип -
загубен през вятър и дъжд, и мъгла.



№ 9

Съвсем случайно преди години открих поет на име Кенет Уайт - ирландец, който пише на френски. Неговата поезия е изумяващо лека, което (всеки средностатистически графоман ще го потвърди) е най-трудното за постигане нещо в нашият ръкав от галактиката. Трябва да съм бил в първи или втори курс в университета, когато се сблъсках челно с уникалното стихотворение, което ще ви представя, ама и до днес то не е спирало да ме вълнува и да ми говори много...


ИНТЕЛЕКТУАЛНА ВЕЧЕР

Кенет Уайт

Аз прочетох много текстове индуски
през последните години
близо сто произведения изследвани
но когато се оказах до момиче
с тъмносиньо сари
и когато се очакваше от мене
на интелектуалното събиране
някакъв изискан разговор
всичко за което мислех
беше тъмносиньо сари
с голота поривана от него


№ 8

Чернокожият поет на име Лангстън Хюз, поне според мен, е един от най-добрите американски автори. За първи път попаднах на него в учебника си по английски за девети клас. Ще си призная честно - можех да прочета стихотворението, но изобщо не знаех какво означават думите в него. Ритъмът обаче в думите, които не разбирах ме омагьоса. По-късно прочетох и на български стихотворението "Кръст" - харесва ми и до днес.



"Кръст"

Лангстън Хюз

Моят стар баща беше старец бял,
а майка ми черна старица.
Ако белият старец преди съм ругал,
от ругатните си се отричам.

Ако майка си черната често съм хокал
с лоши думи и не на шега.
От всичките тях се отказвам
и само добро й желая сега.

Моята майка умряла в колиба
в каменна къща баща ми умрял.
Чудя се аз къде ли ще легна,
като не съм ни черен, ни бял?!



№ 7

Ако някой ден се приближа към вас и с втренчен поглед ви помоля да си поговорим за сюрреализъм - бягайте! Бягайте далече, защото бате ви, може да говори на тема сюрреализъм без да спре прекалено дълго време, може би по-дълго отколкото е нормално. Само една информация. Преди сюрреалистите да ги има, възникват дадаистите. Сложеният тук поет - Жан Арп осъществавя връзката между двете течения. Той осъществява още една много символична връзка - между немското и френското направление в дадаизма.


"Опечи ми една гръмотевица"

Жан Арп

Полей луната.
Почисти зъбите на моите стълби.
Отнеси ме в твоя куфар от плът
върху моя покрив от кости.
Опечи ми една гръмотевица.
Затвори земетръсите в клетка
набери ми букет от светкавици.
Разрежи се на две
и изяж едната половина.
Изхвърли се във въздуха
по-горе от версайските фонтани.
Изгори се търколи се на топка.
Бъди топката с древния смях
и върти се около въртележката.
Изплези се на всички про-зи.
Буламирай се на буламач.
Ожаби се на жаба.
Залепи се за подпис под моето
писмо.

№ 6

Винаги съм си мислел, че поет като Константинос Кавафис ще пише само меланхолична и фирософска поезия. Заради това когато видях по-долното стихотворение си глътнах езика. Въпреки, че е трудно да се възприеме отначало - то е един от нй-добрите примери за политическа поезия, които мога да дам. (Политическа поезия - друга тема на която не бива да ме оставят да говоря)

"В очакване на варварите"

Константинос Кавафис

Какво очакваме, стълпени на площада?
Днес варварите ще пристигнат тук.

Защо това бездействие в Народното събрание?
Защо народните избраници закони не създават?

Защото варварите ще пристигнат днес.
Какви закони да създават народните избраници?
Когато дойдат варварите, ще донесат закони.


Защо ли императорът е станал толкоз рано,
пред най-големите врати тържествено е седнал
на трона си замислен, със корона на главата?

Защото варварите ще пристигнат днес.
И императорът очаква да приеме
водача им. Дори му е приготвил
да му даде държавен пергамент. Във него
му е написал много титли и названия.

Защо и преторите са излезли днес
с червените си златоткани тоги?
Защо са гривни сложили със много аметисти
и пръстени с блестящи, лъскави смарагди?

Защо са взели своите най-скъпоценни жезли,
със злато и сребро прекрасно украсени?
Защото варварите ще пристигнат днес,
а заслепяват ги такива скъпи накити.
Защо прочутите оратори не идват както друг път,
за да изложат свойте мисли в красиви дълги речи?

Защото варварите днес ще дойдат.
А те се отегчават от сложни красноречия.

Защо започна изведнъж такова неспокойствие,
обърканост (лицата как станаха сериозни!)?
Защо внезапно улици, площади опустяха
и всички се прибират умислени дълбоко?

Защото падна здрач, а варварите не дойдоха.
Завърнаха се пратениците от границата
и казаха, че варвари не съществуват вече.

Сега какво ще стане с нас без варвари?
Та тези хора бяха някакво си разрешение.


№ 5

Каквото й да говорят - Джон Ленън е уникален поет. В България са направени прекалено много негови аматьорски преводи, което си има своето очарование, но все пак големият поет трябва да се превежда професионално. Ето това стихотворение, естествено то е и велика, ама велика песен, винаги ме е карало да усащам таланта на Ленън.

"Вечните Ягодови поляни"

Джон Ленън

Отпусни се с мене -
отивам на Ягодовите поляни.
Нищо реално,
не ти се пречка нищо там.
Вечните Ягодови поляни.
Лесно живееш, затворил очи,
без да разбираш какво точно виждаш.
Трудно е да си личност,
но ще го уредим,
не се тревожа много за това.

Отпусни се с мене -
отивам на Ягодовите поляни.
Нищо реално,
не ти се пречка нищо там.
Вечните Ягодови поляни.
Там никой не ще ме смути,
ще си е, както си е - хубаво или лошо.
Тъй е, додето привикнеш,
но много ми харесва тъй,
тъй мисля си, че не е зле.

Отпусни се с мене -
отивам на Ягодовите поляни.
Нищо реално,
не ти се пречка нищо там.
Вечните Ягодови поляни.
Винаги вярвай, че аз съм това,
макар и да знаеш, че знам, че съм сън.

№ 4

Винаги съм се чудил защо е така, но румънците имат страхотна литература и поезия - трябва ли да споменаваме култовият Йожен Йонеско, Чоран - тъмен балкански гений на разрушението и много други всичките румънци. Аз харесвам поетът, който поставям тук - Мирча Динеску - той има страхотно въображение и е страхотен талант.

"ars poetica"

Мирча Динеску

Дълго време си мислех
че поезията спи под крилото на щъркелите
или че трябва да я търся
накъде из тъмната гора

но като сляп пророк прогонен от пустинята
(от адското тракане на нефтопомпите)
аз признавам че не съм бил прав

заради това разбивам с огромен чук оградата
и ви разрешавам да надзърнете...


№ 3

Васил Сотиров е български гений. Това е единственият български поет, който може да те разсмее и разплаче едновременно. След това - какво повече да кажа. Тук ще пусна три негови съвсем кратки стихотворения:

****
Вървя почти уверено към края,
защото знам какво ще бъде там.
Приятелите ще ме чакат в рая -
във ада пак ще трябва да съм сам.

****
Замислил се бог от скука
и така ни създал,
но понеже не можел да чука,
ни направил от кал.

***
Спасителят в цъфналата ръж

Критична възраст - грях, не грях -
потапяш се на страстите във зноя...
Признаваш си обаче:
"Млад да бях,
аз щях да ти избягам, мила моя!"

№ 2

Тук се старах да пускам само кратки стихотворение - това ще е най-дългото, обаче винаги много съм го харесвал. То има политически привкус и е написано от немец. Немците, запомнете от старото куче, най-ги бива да омесват поезия и политика и да правят от това невероятна, разтърсваща и леко странна литература. Гюнтер Грас е ходещо доказателство за твърдението ми.

"В ЯЙЦЕТО"

Гюнтер Грас

Живеем в яйце.
Вътрешността на черупката
издраскахме с неприлични рисунки
и с имената на своите врагове.
Нас ни мътят.

Който и да ни мъти,
ще измъти и нашия молив.
Ако някой ден се измъкнем,
веднага ще нарисуваме
портрета на мътещия.

Приемаме, че ни мътят.
Представяме си хрисима птица
и пишем школски трактати
за цвета и породата
на мътещата ни квачка.

Кога ли ще се измъкнем?
Нашите пророци в яйцето
срещу скромно възнаграждение спорят
за продължителността на мътенето.
Допускат съществуването на ден "Х".

От скука и съкровена потребност
измислихме инкубатори.
Грижим се за потомството си в яйцето.
На драго сърце ще предложим патента
на онази, която бди над нас.

Все пак над главите си имаме покрив.
Сенилни пиленца,
ембриони-полиглоти
дърдорят по цял ден
и тълкуват своите сънища.

Ами ако не ни мътят?
Ако тази черупка не се пропука никога?
Ако хоризонтът ни е само хоризонтът
на нашите драскулки и такъв си остане?
Живеем с надеждата, че ни мътят.

Макар да приказваме само за мътене,
все пак си остава опасността
някой извън черупката да огладнее,
да ни хвърли в тигана и ни поръси със сол.
Какво ще правим тогава, братя мои в яйцето?



№ 1

За поетът написал това стихотворение не мога да кажа абсолютно нищо освен името му - Венелин Венев. Обаче точно това му произведение много ме изкефи. Нали казват, че добрата литература не зависи от личността на този, който я пише. Така е, но само понякога.

****

Искам да ти кажа‚
че продавачът на сладолед умря.
кварталният се умори от бдение.
заекващият вчера, днес слънчево запя‚
а проститутката се зареди с презрение.
искам да ти кажа‚
че детската градина я закриха -
откриха копче от панталона на борил.
съседките отсреща пак се сбиха‚
безалкохолен месец обявиха през април.
ах‚ как искам да ти кажа‚
че в Искъра е хвантат крокодил‚
под "Лъвов мост" подплискват се акули‚
играят носорози на прескочикобила‚
до ендека усмихнат орангутан се пули.
Искам да ти кажа‚ че ще поправят мойто лято‚
на баба ми ще скърпят старото елече и
всичко туй да стане чак сега‚
когато искам да ти кажа‚
че не те обичам вече.

Конспирация на алчността

В събота успяха да ни сюрпризират с новината, че такситата в София ще поскъпнат. Шофьорите на жълтите коли, на които народът е лепнал красноречивия прякор бакшишите искали цената да е минимум едно левче на километър. В репортаж по телевизията видях един таксиджия, който дори твърдеше, че сумата трябва да скочи до 1,50 лв. Иначе от думите на този шофьор аз останах с впечатление, че той гладува всеки ден, дори от системно недояждане вече е опасно да шофира, защото светът му се размазвал пред очите и като роб работел единствено за лизинга. Друг негов колега пък се изкара направо обществен ангел, защото сметките му пред медиите показваха, че той всекидневно губи пари и от 6 месеца карал ей-така, заради милосърдното си сърце изпълнено с божествена топлина. Трети таксиджия се сравни направо с древните монаси, които карали по цял ден на хляб и вода, само че този път не сред четири стени както историята предполага, а в металните килии на колите, където от бедност често имал видения на розовия рай...

Простете за ироничния тон, но съм сериозно ядосан. Нещо в този свят е жестоко объркано. Всички цени скачат, всеки настоява услугата му да стане по-скъпа, всеки се жалва, а пък доходите нещо си стоят в миналото столетие. Дразни ме това, че никой не се съобразява с реалните заплати на българите. И заради това редовно ни атакуват с непосилни цени - 4 лв. за бутилка олио, 4 лв. за килограм сирене, 1 левче за километър такси, 1 левче за проклетото билетче в София. Имам чувството, че срещу българите е насочена една бизмилостна конспирация на алчността. А най-много от всичко ме ядосват обясненията за вдигането на цените.
Оказва се, че в България всички едва ли не работят на загуба. И вместо да помислят как да увеличат потреблението на стоките си, за да компенсират, бизнеса тръгва по най-лесния път - давай да вдигаме цената, пък бедните... (всички знаем какво обикновено трябва да правят бедните според циничния речник на новобогаташчетата).
Така постъпват и бакшишите. Вдигат цените. Ама щели да изгубят много клиенти - това тях не ги интересува. Всъщност май точно тук се крие големия проблем. Страхотния непукизъм насочен към обикновените хора. На никой не му пука как живеят те. Никой пет пари и не дава как се оцелява в такъв студен и алчен свят, който постоянно гледа да не би в джоба ти да се появи някоя и друга свободна пара. Казват, че било глупаво да се рита срещу бетонна стена, защото нищо нямало да се промени. Алчността вече провали големият капитализъм. Може би е добре и нашия бизнес да научи мъничкият урок до къде води голямата алчност.

Невъзможното завръщане и Орхан Памук

Миговете на литуратурно вдъхновение в живота трябва да бъдат ценени. Първо, че идват рядко, второ - в този свят на бушуващата финансова криза и преоценка на политически възгледи, кога ли изобщо ни остава време да мислим за литературата. Ето, че аз пак се оказах късметлия по странен начин. Когато светът полудява, аз се замислих за Орхан Памук и открих какво всъщност ме впечатлява в него като автор.
Малко обаче за контекста на моите размисли. В събота сутринта още в 7 часа сутринта (проклет да е капитализма) трябваше да пътувам към червената врачанска крепост Борован. Колежката ми фотографка дремеше кротко на задната седалка, а шофьорът мрачно гледаше прииждащата мъгла по пътя и под носа си псуваше всички свои колеги на магистралата, за които смяташе, че са малоумници. На всичкото отгоре някакъв странен дъжд постоянно капеше по прозореца, а вместо да придремя и аз, изведнъж направих своето литературно разбиране за Памук.

Но първо малко въведение в тази вселена. Всеки роман на Памук започва с пътуване. Пътуването е това, което оформя човешките съдби в този странен свят. И пътуванията никога не спират. Защото не могат да спрат.

Още първото изречение в невероятния роман "Сняг" (между другото веднага щом го прочетох разбрах, че тази книга ще е различна) гласеше: "Мъжът, настанил се в автобуса, точно зад шофьора, размишляваше за тишината на снега". Не ме питайте защо съм го запомнил като изречение. Едва ли ще мога да обясня. Това за тишината на снега ме разстреля. Всеки от героите на Памук рано или късно има вземане даване с тишината, която го заобгражда. Но романът започва с пътуване - връщането на поета Ка (това, съкращение винаги ще ми напомня за Кафка) в родният му град. И променя животът му изцяло.

Поради особеностите на книгоиздателският бизнес у нас обаче ние не четем писателите хронологично и вероятно това е причината за закъснели литературни вдъхновения като моите.

Защото и първият роман на Памук "Нов живот" всъщност изцяло е изграден около пътуването, което става смисъл на живота на един млад човек. През цялото време той търси някакъв различен свят, който е видял през страниците на една книга и за целта не спира да пътува из цяла Турция. Обикаля я с автобуси, сякаш пътят може да даде някакъв отговор. Когато отговори няма героят в романа през цялото време си говори с ангела за който знае, че го следва по пътя, но никога всъщност не вижда.

"Черна книга" също е описание на едно пътуване, което обаче не излиза от рамките на Истанбул. Един мъж търси съпругата си. В един момент достига до идеята, че светът в който живее е нещо като криминална загадка - стига да успее да разчете правилно всички знаци, те ще му покажат къде е неговата жена. Това също е форма на пътуване и то доста екстремна. Тръгваш в лабиранта на улиците, а как ще излезеш от него, никой не знае.

И сега всъщност ще разкажа за главното ми прозрение (тъпанарска дума, но за друга просто не се сещам) и то е за разликата между пътуванията. Или ако трябва да го изразя по друг начин за разликата между американският и балканският път.
Книгата на американецът Джак Керуак "По пътя" също е изградена около образа на неспиращото пътуване. Но онзи, американският път е само напред. Пътуването е като стрелка насочена само към хоризонта. Има нещо метафорично за това дори и по начина по който е написан романа. Казват, че Керуак го е написал не на листове, а на телетипна хартия - един безкраен лист, който можеш да разгънеш като лента на шосе. Но когато решат героите могат да се завърнат и да започнат живота си така сякаш пътуването никого не е било.

Балканските пътища и Памук е гений заради това, че го е разбрал, винаги криволичат, пресичат се, човек постоянно се връща към изходните си точки. Тук пътуването може да започне и да свърши в един миг, може и да не спре никога. И защото пътищата винаги са различни, колкото й пъти да се върнеш на едно и също място - ситуацията винаги е различна.

В този смисъл трагедията на нашият свят е, че пътуването е възможно, но завръщането - не. Просто щом тръгнеш няма как да се върнеш, защото нищо не остава същото. Пътят става живот. И дори всички ангели да те следват, дори да откриеш световете, които толкова много си мечтал, дори да разплетеш криминалната мистерия, в крайна сметка никога няма да успееш да се върнеш в началната точка и да бъдеш човека, който си бил преди. Пътуването те оформя още преди да си го предприел и те лишава мигом от предишния ти живот.

Главният герой на Керуак в книгата "По пътя" завършва повествованието си взрян в звездите и достига до извода, че Бог всъщност е плюшено мече. Символът е хубав, защото показва знание за един добър свят. Плюшеното мече е безобиден символ и ако бог прилича на него, вселената може да е само добро място.

Героите на Памук в крайна сметка стигат до различно знание. Говорейки за себе си в автобиографичния роман "Истанбул", нобеловият лауреат разказва една история. Как по време на цялото си детство си е представял, че някъде из тъжните квартали и улици на бившия имперски град живее друг Орхан, с друг, по-различен живот. Всъщност това е изводът до който стигат неговите герои. Че пътят ги е раздвоил до някаква непоносима крайност. Че в края на пътуването те разбират за другия си абсолютно хипотетичен и възможен живот, но вече той може да идва само насън. Жената на героя от "Черна книга" се казваше Рюя (красивата турска дума за сън). След пътя - единствено ти остават сънят и тишината.
Сигурно заради това Памук вкарва себе си като герой в края на уникалния роман "Сняг" и описва как се разплаква във влака, докато снегът пръска над него. Той вижда света след драматичната случка, която се случва в книгата и разбира, че този свят вече няма как да бъде същият. Той пак е потънал в своята тишина.
Обаче се замислих защо краят на книгата не ме психира изобщо, защо тази снежна тъга не ме изведе от релси. Може би, защото когато си заобграден от тишина понякога плачът е добър начин да я разпръснеш...

Сънят на разума

Сънят на разума ражда чудовища. Художникът Франциско Гоя е знаел как да озаглавява своите произведения. На едноименната графика виждаме потресаващ сюжет - един човек спи, а над главата му се заформя черен облак от всякакви странни създания. Наблюдението е стряскащо и малко смящава - когато разумът си отиде, ние оставаме пленници на мрака, който добива всякакви форми. Може би това е просвещенско разбиране за живота. Разбирането, че разумът е онази невидима стена на светлината, която ни пази от пропадането в бездната на ужаса.
Когато разумът заспи непробудно, чудовищата винаги оживяват. И не искат да си тръгват. Нека това да не звучи като философска констатация. За съжаление трагичното предчувствие на Гоя се материализира в словата на един политически лидер. "При едно евентуално управление на ГЕРБ, ДПС може да прибегне до терористични действия, за да го компрометира и да предизвика етнически сблъсък". Тези думи се родиха от спящият разум на Бойко Борисов. Нямам талант на художник, иначе бих го нарисувал. Бойко Борисов спи непробудно, а над главата му изригват бомби.
В политиката е необходим малко здравословен фатализъм. И никога не бива да призоваве демоните на насилието, дори и фразите да звучат ефектно и електоратът да се стресира. В социологията е известен термина "самосбъдващо се пророчество". Държиш ли се така, че терористи има, то терористите рано или късно ще се появят. Не знам коя страна на собствения си мрак обитава Бойко Борисов, но разумът му е спял докато е произнасял тази фраза.
Не знам какви са фантазиите на столичния кмет, но посоката им започва да плаши. Българската политика деградира страшно бързо и днес вече имаме двама политици, чийто разум е заспал непробудно, а в мракът им плуват единствено странни чудовища. Единият през ден го атакуват някакви сиви вълци (от това би излязъл чудесен сюжет за роман на ужасите), а другият започна да си халюцинира за терористи.
Може би е време техният разум да бъде събуден. Най-малкото, за да престанат да заразяват нашето общество с черните си пророчества. В противен случай, рано или късно, всички ще се отзовем сред мрака, където това, което Гоя е знаел прекрасно ще се сбъдне - ще има само чудовища и почти никакъв разум, който да успее да ги прогони.

Изяж богатия!

За първи път чух фразата "Изяж богатия!(Eat the rich!) от една едноименна песен на Аеросмит от великият им албум от 1993 г. "Get a grip". В припева на песента рокаджиите споделят своето убеждение е, че единственото за което стават богаташите са да бъдат изядени. Песента завършва с титанично благопожелание към богаташите - лирическия герой им препоръчва да си вземат една пикантна горчица и да си я поставят в нецензурния канал (ако използваме безсмъртният израз на Иван Вазов).

След икономическото торнадо, което помля борсите по цял свят, днес да си богат отново е обида. А беше време - само допреди няколко месеца, когато богаташите бяха върхът на културата, елита и аристократичността. По цял свят тече силен ропот срещу богаташите, които скоро ще станат основния виновник за финансовата криза. По цял свят панически държавите се опитаха да запушат пробойните по икономическия кораб, но май засега упражнението си остава само виртуално. Хареса ми една метафора на Барак Обама. Пред доста многолюден митинг във Флорида, с вдигнат пръст той заяви: "Вашингтон раздаде целият пай на Уолстрийт. А трохите, които останаха ги изядоха милиардерите и милионерите. А нима ние също не искаме пай?".
Колко красиво се промени света. Ако преди няколко месеца той бе казал това, към него нямаше да се посипят обвинения, че е социалист - щяха да му горят чучелото като последовател на Ленин. Днес всички обаче преоткриха антикапиталистическата реторика. Списание "Бизнесуърлд" излезе с изключително интересна корица. Заглавието й беше - "Kapitalism". На английски обаче капитализъм се пише с буквата "c". Това интересно "К" в началото е отпратка към Карл Маркс и епохалният му труд "Капиталът". Още една промяна, която разтърси подреденият свят на богаташите - Маркс изплува от миналото и сега би трябвало да се смее иронично в отвъдното. Той се оказа прав за прекалено много неща.

Но не това е идеята. Искам да споделя друго свое наблюдение за природата на световните богаташи. От 25 години тече безмилостната битка за тотална либерализация на финансовите пазари. Всеки опит за регулация в тази сфера бе посрещан от белите якички едва ли не като опит за стъпкване с ботуши на свободата. Всеки опит за по-засилен контрол бе коментиран като социализъм. Богаташите се чувстваха силни и непобедими, и изобщо не им пукаше за останалия свят. Това е истината.
Някъде в разгара на тази философия (либерализацията на пазара е най-важното, останалите да го духат) през 1987 г. Оливър Стоун направи филма "Уолстрийт". Там в устата на главния гадняр - Гордън Геко (изигран от Майкъл Дъглас) бяха сложени думите, че алчността е нещо добро, защото тя подхранва еволюцията. Алчните оцеляват и се развиват. Това беше идеята на уолстрийската акула и смятам, че тази философия, но не в толкова екстремен вид дълго време е била водеща в мисленето на тези бизнесмени. Те се чувстваха силни, а икономическите им мускили просто нямаха край.

Всичко това се оказа кула от пясък, която се срути при първия истински порив на вятъра. И богаташите сериозно се изплашиха. Гледането на икономически новини изведнъж се превърна в удоволствие за мен - по екрана се виждаха лица на толкова разтревожени хора все едно в Щатите е гръмнала водородна бомба. А не беше станало нищо такова - просто едни пари се бяха изпарили все едно никога не ги е имало.
И в един красив момент се оказа, че богаташите са сериозно притеснени. Защото кризата този път първо удари тях. Няма как ураганът да подмине и нас обикновените хора, но богаташите първи се изпържиха в огъня на собствената си алчност. Какво се оказа? Че правителствата, които иначе те толкова мразят, трябва да се хвърлят да наливат пари в банковите им сметки, за да ги спасят. Това е световен процес - в Русия също спасяват част от олигарсите, в САЩ наливат пари, в Европа също. Гадното в процеса е, че това са пари на обикновените хора с които трябва да бъдат спасявани богаташите.
Нещо формулата е прекалено сбъркана. Не съм виждал някога бедните да са били спасявани с пари на богатите хора. Не съм виждал правителства да бъркат в сметките на милиардерите, за да отварят приюти за бездомни. А сега с кинтите на обикновените хора се прави спасителна операция за богаташите. Светът е несправедлив. Тази несправедливост винаги ще продължи да го раздира.

Всъщност всяка криза е възможност да преоценим досегашните си действия. Но нека да бъдем честни и за друго. Системата е очевидно порочна, но това няма да е причина да не се опитат да ни я поднесят отново. Известната журналистка Наоми Клайн наскоро написа точно това в "Гардиън", че пак ще се опитат да съживят мита за свободния пазар. Вероятно няма да стане след една година, може и да не стане след пет, но рано или късно ще се появи някой психопатичен икономист, който ще тръгне да говори, че държавата няма място в икономиката и че трябва да оставим на богаташите сами да развиват своята инициатива (тоест алчност).
Това не бива да става. Историята е уникално иронична по цял свят. Накара десни политици да предприемат леви мерки за спасяване на горящата къща. Обаче според мен при тази криза можеха радикално да се предоговорят икономическите отношения. Мащабната инвестиция в спасяването на богаташките задници трябва да бъда изплатена по някакъв начин на всички обикновени хора. Това обаче няма да се случи. И богатите пак ще тържествуват...

За първи път от много години обаче според мен богаташите започнаха да се страхуват. Защото разбраха, че годините изкарани в градене на собствения им рай са били години изкарани в градене на илюзии. Има една страхотна книга на по-слабо известният у нас американски писател По Бронсън "Бомбардировачи". В нея той още преди десетина години показа защо цялата система ще се срине - тя се е виртуализирала безпределно, хората вече не продават реални активи, а фантазии, а процесът по продажба на фантазии винаги подлудява продавачът. И така дойдохме то този фатален септември на 2008 година, когато дворецът от въздух се разпръсна и всички разбраха, че ставащото е илюзия...

Ако кризата беще продължила обаче щеше да стане лошо. Ако не бяха източените кинти от нашите джобове днес вероятно нямаше да има жив брокер от Уолстрийт. Мислех си, че историята на революциите поне това е оставила като извод в наследство. Че пролетариатът знае как да отмъщава на богатите!

Невинноста на Волен Сидеров

Има дни, които трябва да останат в историята със своята светлина. Уви, обаче намират се и дни като вчерашния, които съвсем ясно очертават кошмарният свят, който сме изградили през последните години. Става дума за това, че съдът оправда лидерът на "Атака" Волен Сидеров, както и съпругата му Капка по делото за инцидента на магистрала "Тракия".
Трагичен ден, защото отдалечава някъде много напред в бъдещето надеждата, че един ден в България може да има справедливост. Признавнам си честно - вероятно съм предубеден по този случай, но по дяволите, той се разви пред очите на цялото общество. И най-неразбиращите от политика схванаха, че Волен Сидеров и жена му са принудили Павел Чернев да лъжессвидетелства, че е бил в кола в която всъщност не е бил.
Кой ли у нас не разбра, че в този случай има толкова много нередности извършени от лидера на "Атака", че ако тръгнем да ги изброяваме, вероятно целият вестник няма да ни стигне. Да не говорим, че партията на Сидеров се опита да разиграва и то твърде успешно политически спектакли като организирани митинги пред Съдебната палата.
И какъв е изводът от всичко? В България цирковете минават пред съда. Следващият път като ви извикат на съд, свикайте си митинг. Формулата е безотказна. Скачайте и крещете срещу съдиите, твърдете, че лично вътрешният министър ви е спретнал капан - и със сигурност ще бъдете оневинен.
Имаше нещо изключително поразително във финала на драмата вчера. Волен Сидеров излиза от съда, а неговите фанатизирани фенове крещяха "Победа!". Чудно ми е каква победа имаха предвид? Победа на глобалното добро? Победа над закона? Победа над здравия разум? Вероятно точно това е идеята.
В нашата страна е пълно с невинни хора. Невинноста е райска характеристика. Това е естественото божествено състояние на човека. Нашата съдебна система вероятно работи именно с такава философска задача - да произвежда невинност. И заради това нейните решения ни изглеждат неразбираеми. За какво да ги разбираме? Тя ясно ни показва, че това, което сме видели с очите си не може да е истинско. И така един лидер на парламентарна партия отново диша въздуха като невинен човек. Волен Сидеров вече е ангел със съдебно решение. Добре е да го знаете, дами и господа!

Сакскобургготски като черен Йода

(За ползата от това да си избираме правилния учител)

Симеон Втори е истински европейски политик и държавник, а уважението към него в Европа е по-голямо, отколкото в България. Аз съм се учил и се уча на много неща от него, уча се на мъдрост, такт, коалиционна култура и държавническо отношение.

Тези думи не са някаква политическа фантазия на неуспял ендесевеец, който иска да бъде харесан от началството. Думите всъщност принадлежат на премиера Сергей Станишев и той ги заяви пред 40-ия конгрес на НДСВ в Габрово. Първоначално не можах да схвана техния смисъл. Да се учиш от Сакскобургготски на нещо? Та това звучи като да се учиш от Джак Изкормвача на занаят...

Какъв ли толкова политически опит може да предаде този старик? С какво ли е допринесъл изобщо за българската политика? Някои от проблемите на страната трябва да ги казваме със собствените им имена. В този смисъл Симеон винаги е бил част от политическите проблеми на страната, но никога не е бил решение. Заради това думите на премиера ме шокираха. Разбирам, че на форум на твой коалиционен партньор не можеш да излезеш и да кажеш: "Този гаден дядка ме отвращава", но пък и не можеш толкова лесно да си приписваш учители, особено такива.

Симеон даде лице на най-големият български проблем. Чакането на чудо. Ние сме народ с мистични души. Това винаги ми е харесвало. Живеем в страна в която звездите по небето ни изглеждат примамливо близо. Заради тяхната светлина вероятно в един момент българите започват да вярват, че няма начин чудото да не ги споходи. И тогава става голямото търсене на Чудотвореца, който идва с вълшебен костюм и започва да вади пасти от джобовете си. Или пък прилича на онзи отдавна забравен детски герой господин Тао, който щом потъркаше края на своята шапка сбъдваше всяко желание.

Така българите вкараха един странен старец в българската политика и по ужасен начин подпечатаха едно отдавнашно историческо клеймо - това че династията на Кривите носове, която наричаме Сакскокобургготски вече един век блудства в нашата политика. Завръщането на Симеон като премиер на страната отбеляза една красива символична смърт - смъртта на политиката у нас. Симеон Сакскобургготски превърна обществени живот в блато в което отвреме на време се пукват гадни и миризливи мехури, но иначе като цяло нищо друго не дава признаци на живот.
Държавническо отношение? О, прекалено голям е опита тук. Премиерът върна на царя горите, гласеше едно заглавие от онези ендесевейски години.
Мъдрост? Който е видял такава да ми пише и да ми обясни. Аз съм виждал единствено неясни изречения и разбърканата лексика, по-подходяща за малчуган в детската градина, но не и за министър-председател.
Такт? Такова животно у Симеончо няма. Това, което минава като такт при него всъщност е една изначална и мащабна пресметливост, една дива алчност маскирана в аристократично размахване на ръце, които не са положили и един ден труд в живота си.
Коалиционна култура? Гоорим за партията, която щеше да прецака за малко съставянето на най-важното правителство в българската история.

Сакскобургготски не е учителят Йода. Учителят Йода, говореше странно ("Всичко което свързва хората, планетите и природата, силата е!"). Но в крайна сметка даденото от него познание беше светло и възпитаваше герои.
Симеон Сакскобургготски е като някакъв черен Йода. Той създаде партия, която като черна дупка щеше да изсмуче политиката у нас, а възпитателните му усилия раждат единствено недоразумения без собствени мисли.

Премиерът Станишев не е глупак. Обаче думите му казани пред НДСВ ме потресоха. Не знам какво е имал предвид с тях, но не е хубаво, че ги каза. Защото думите тежат само когато са насочени към правилния човек и са предадени с истинска емоция. В другите случаи те са просто издишан въздух и бял шум. Време е отново да потърсим истинската цена на думите, стига с тази инфлация на езика. Аман от учители!

И най-накрая. Навремето Йожен Йонеско имаше една страхотна пиеса. За да обърка зрителите обаче той кръсти всичките си герои с едно и също име. Идеята в нея беше, че светът, в който всички досадно много си приличат, не може да е хубав свят. В този свят всички са злодеи, а имената и лицата им са нарезличими. Симеон Сакскобургготски се опита да създаде един такъв свой собствен свят, но като тъмен демиург се срина в собствените си капани. Това е урокът, единственият урок, който трябва да се научи от него - господарите на тъмнината обикновено губят, защото не могат да издържат на емоционалния градус на собственото си зло.

Светло място вселената все пак е, млади падуане, би казал истинския Йода. Ето заради такова откровение е хубаво да си избираме правилните учители.

Родината на врачките

Отдавна изоставих в миналото си мисълта, че всичко по този свят може да бъде обяснено. Може би пък точно в това се крие прелестта на съществуването - отговорите не идват наготово, а пък и когато дойдат понякога те объркват повече.
Вън от тези философски размисли обаче една нещо в криминалния пейзаж на България не ми дава покой от няколко часа насам. И това са пророческите способности на бившият шеф на ГДБОП, понастоящем общински съветник в Русе, Ваньо Танов. От два дни България с интерес наблюдава сюжета около изчезналите брятя по оръжие Ангел Христов и Пламен Галев, известни като братя Галеви. В един момент вчера сутринта Танов заяви, че до края на деня, двамата дупнишки барона ще се появят на бял свят. Така и стана. По някое време медиите обявиха, че братя Галеви отидоха в Националната следствена служба, за да видели за какво ги търсят.
От цялата криминална драма около тях, най-интересна ми е внезапната проява на такива пророчески способности у Танов, които той за годините си в ГДБОП така и не демонстрира. Чисто по човешки се чудя, откъде наследникът на баба Ванга успя така точно да предвиди поведението на тези две дупнишки звезди.
Естествено има и рационално обяснение. Да кажем например, че Ваньо Танов е гениално ченге, което само с кратък преглед на новините може да анализира подбробно ситуацията в България. Хипотезата обаче издиша по много причини. Ако беше такъв хинпотичен анализатор, Танов като директор на ГДБОП отдавна щеше да е разказал играта на престъпността у нас.
След като отхвърлихме рационалното, остава да се доверим на идеята, че видения от космоса са осенили настоящия общински съветник и той заради това е успял така успешно да анализира техните ходове. Разбира се, има и друго рационално обяснение, което обаче няма да споделяме с широката публика, за да не навлизаме в теориите за обвързаности, конспирации и други. Вярно е, че България по една време беше известна като родината на врачките. Само, че онези старите врачки бяха едни злобни старици с хищни погледи, но поне не се занимаваха с големи престъпления. В идеята за полицаи-врачки има нещо притеснително. Особено врачки по този очарователен медиен начин, демонстриран от Танов.

Завръщането на Карл Маркс

Ние хората имаме твърде сгрешена представа за най-древната професия. Съвсем не е тази, която си мислите. Най-древната професия е професията на пророците. Тях ги има от зората на цивилизацията и повечето се оказаха пълни мошеници и лъжци. Защото повечето пророци в историята никога не са слушали друго освен подвеждащите гласове в главите си, а знайно е, че изтощителните разходки в пустините, неизменно водят след себе си като ефект, това, че бог ти се привижда зад всеки ъгъл и ти говори с думи, които дори не разбираш.
Но има и други хора, няма да ги наречем пророци, а учени, които векове по-рано успяват да разберат какво ще се случи след години. Такъв учен се оказа роденият в германският град Трир философ Карл Маркс. От деня на неговата смърт, а и от по-рано срещу неговата памет тече безмилостна битка. Книгите изписани, за да ни докажат, че Маркс е сатаната, наредени една до друга сигурно ще покрият всички граници на България. В последните 20 години пък атаката срещу Маркс стигна своят трагичен апогей - всички се взираха единствено в личния му живот (сякаш някога Маркс е имал претенциите да е ангел), а никой не се съсредоточи да прочете това, което е написал.
Ето ти обаче поврат. Трябваше един трилион долара по икономическо-мистичен начин да се стопят за два дни на борсите, за да се случи чудото. И най-големите фенове на либералния капитализъм обърнаха поглед към книгите на Маркс и видяха с изумление, че той е описал точно този див вихър, който ни сполетя през последните няколко седмици. Излезе и друга статистика. В Германия продажбите на "Капиталът" рязко скочиха. По света ситуацията е същата. Немският министър на финансите Пеер Щайнбрюк трагично призна, че всъщност Маркс е бил прав - капитализмът ще се самоунищожи заради своята ненаситност.
Историята работи в полза на Маркс. Чудото на свръхлибералния пазар не проработи. Докато това, което философът от Трир е написал вече звучи като написано от съвременник на бъдещето. В такива мигове можем само да мълчим пред паметта на тези, които знаеха много преди нас, че ни оставят един несправедлив, угнетяващ и пълен с неравенства свят и искаха да ни кажат, че трябва да го променим. Тези хора знаеха, че зареденият с несправедливост свят е като димяща бомба, която рано или късно ще избухне трагично насред тъмните галактики в разширяващата се вселена.
Ние като хора можем да виждаме надалече, защото наистина стоим върху раменете на гиганти като Маркс. Кръстете Ню Йорската фондова борса на името на Маркс. Кръстете всяка борса по света на негово име. Той наистина е разбирал природата на капитализма. Днес вече трябва да чуем предупреждението му.

Батальонът на милиционерите-ангели!

Един от най-изкусните познавачи на механизмите на страха и ужаса в човешката душа Бертолт Брехт е написал велик театрален етюд, част от пиесата “Страх и мизерия на Третия райх”. Сюжетът е съвсем простичък. Малко след като нацистите вече са дошли на власт едно германско семейство сяда да обядва. Бащата чете вестник, окото му е привлечено от една статия и чисто по-човешки възкликва: “Ей, ама и тези как лъжат!”. Малко след обяда, синът още ученик излиза да се поразходи. Тогава на бащата му хрумва, че синът му отива да го предаде на кварталния нацистки отговорник. Властта на новата партия присъства в пиесата не чрез своето лице, а чрез осезаемият страх от нея. Впримчен в параноята си, в гадния си страх, бащата се опитва да убеди съпругата си, а и себе си, че в изявлението му не само няма нищо политическо некоректно, ами дори и напротив, чрез него той се е опитал да похвали новата власт, да покаже, че е неин верен фен, че нищо не може да смути вярата му в красивото бъдеще на велика Германия. Етюдът е почти един безкраен монолог на страха, станал най-съществената част от живота на всеки човек. Обхванатият от чудовищен страх гражданин в един момент със своите думи се опитва да пречисти съвестта си и сякаш за няколкото часа преди да дойде Гестапо, да се опита да ги посрещне като убеден ариец, който не би се спрял пред нищо да разкъса враговете на фюрера. В крайна сметка синът се връща, става ясно, че момчето просто е излязло да се поразходи, бащата втрещено млъква и етюдът свършва. Това е една от най-силните театрални сцени, на които някога съм попадал. Пред нея леко преувеличеният свят на Джордж Оруел описан в “1984” бледнее страшно много.

В тази идиотска ситуация напоследък изпаднаха не едно и две бивши ченгета (по-скоро другари милиционери), когато ги изправиха пред разтърсващият съд на фактите.
Най-пресният пример е с ченгето Иво Любомиров Инджев, изпечен сътрудник на тоталитарното разузнаване, пратен за кореспондент на БТА в Ливан, който в демократичните години с частичен успех опита да се обяви за основен противник на коумнистическото зло. Мигът на страха обаче сваля маските. Така се случи и с това ченге. Извадиха му досието и Инджев изведнъж се превърна в брехтов герой. Понеже няма драматург, който да ни направи свидетели на кошмарния му вътрешен свят, ще трябва да разчитаме на потокът на собственото съзнание на Инджев, въплатен в идиотското му есе “Предизвиквам ги!”, пуснато малко след като стана ясно, че още един разкрит милиционер диша българският въздух.
В този текст се вижда, че посланията на Брехт много успешно от миналото, ни обясняват призрачната природа на страха. Инджев (подобно на бащата от етюда) се опитва да убеди лековерните си читатели, че неговото минало на кука е отдавна известно, а сега силите на демоничния мрак се опитват да го тласнат отново в пропастта. За да се изкара жертва на системата, лицето Инджев стига до патологични крайности. Като изненадата му например с късна дата, че бил воден като секретен сътрудник. Той значи не знаел за това. Като лъжата му, че едва ли не бил пратен неподготвен в Ливан и трябвало да се учи да кара кола между дупките от снаряди. Когато изправиш един човек пред ледената стена на страха му – той в повечето случаи се пречупва и почва да дрънка глупости. Трябва ли да припомням великият стих от Яворов – “Ледена стена – с глава не я разбих!”.
Милиционерът с днешна дата дори се изкарва противник на системата. Сравнява се с онези бивши комунисти, които всъщност разградиха стария строй. Бил горд с това, че не се гордее с миналото си. Повярвайте ми, това е старият монолог на бащата от пиесата на Брехт обаче в нова форма. Милиционерът, който с налудничавите си думи иска да ни убеди, че е ангел. Ченгето, което иска да видим в него не тъмната му съвест, а единствено сегашните му думи. Куката, която много се ядосва, че хората помнят. Ето това е Инджев – героят на Бертолт Брехт. Брехт беше комунист и никога нямаше да разбере хора като Инджев, защото през целият си живот е бил верен на едни и същи принципи. Инджев трябва да търси думата принцип в речника и с потно чело просто да не я разбере.
Заради това краят на истеричното му есе е тъжен. Той се прави на революционер. Предизвиква някакви тъмни сили и твърди, че те няма да го пречупят. Вероятно говори единствено за своите вътрешни демони...

Георги Коритаров беше другият герой от тази пиеса, която днес можем да наречем “Страх и мизерия на България”. Той обаче е малко по-талантлив от Инджев. Не се опита да предизвиква никой. Точно обратното – заплете любовен сюжет. Бил влюбен в дъщерята на вътрешния министър тогава. Лошият тоталитарен татко решил да му отмъсти и да го прати в тежката казарма, където бъдещият Джеймс Бонд – Георги Коритаров не можел дори за минута да изтърпи гадните унижения. После го пречупили и го накарали да сътрудничи на разузнаването. Дали това е оправдание за нещо? Според мен – не. Монолозите на страха са разтърсващо четиво, но не ми пука за техните автори. Защото, ако дори за миг ми запука за тях, това моментално означава да обезценим тихият подвиг на всички онези, които са отказали да сътрудничат. Те не шумят за това. Не правят телевизионни изповеди. Но ги има.
Да не говорим за другия – бардът на демокрацията – Петко Бочаров. Той пък май се оказа най-хитър от всички. Реши преди да му извадят досието, сам да си признае. В статията си доносникът пишеше: “Историята на моето сътрудничество е дори смешна. Сега ще ви я разкажа, за да се посмеете и вие”. Аз я прочетох. В нито един момент не ми беше смешно. Историите на доносниците никога не са смешни...

Накрая ще се върна пак към германската ситуация. В един велик роман на немската литература – “Тенекиеният барабан”, авторът Гюнтер Грас през очите на едно дете, което отказва да порасне, разказва историята на фашистка Германия. Точно насред дивата Кристална нощ, когато спецкомандите тръгват да трошат еврейските магазини и бясно да колят тези невинни хора, детето осъзнава, че целият германски народ е бил подложен на дива измама. Че младите германчета всъщност никога не са вярвали в дядо Коледа, а единствено в доставчика на газ по домовете. Че вярата в дядо Коледа е вяра единствено в дядо Крематориум, който има огнена усмивка и мирише на газ.
Аз се опитвам да вярвам в ангели. Струва ми се, че светът е по-справедливо и истинско място, когато вярвам в ангелите. Като гледам обаче всички тези брехтови герои, които се изкараха ангели, започвам много да се страхувам. Страх ме е, че моята вяра също ще бъде подменена.
И един ден когато някой потропа на вратата ми и с радостен вик каже: “Излизай, ангелите кацат навън!”, когато изляза на улицата, там всъщност ще кацат милиционери с метални погледи и доносници със свръхголеми уши...

Как се започва гражданска война в София?

Бомбата със силен трясък избухва пред вратата на апартамент 59. Вратата цялата става на трески и трагично пада от пантите. Отрядът обаче все още не е доволен от резултата. Един от мъжете вади димка, пали я, и я мята в апартамента. Гъст черен дим изпълва стаите. Чува се, че врагът кашля и жалстиво призовава Света Богородица на помощ. Отрядът пред апартамента обаче не трепва. Калени са в такива битки. Слагат противогази и нахлуват в жилището. Врагът е в кухнята - 85 годишната баба Теменужка.
- Що не си си платила дялът от парното, ма! - нахвърля се върху нея един от отряда. - Заради теб не можем да си платим цялата сметка. Веднага вади парите!
Бабата хлипа:
- Ама трябваше да си купя лекарство за сърцето и въобще не ми останаха пари.
Тези аргументи хората от отряда са ги слушали хиляди пъти и аристократично ги пренебрегват. Тъкмо когато започват да извиват ръцете на бабата, от спалнята се появява синът й с гранатомет в ръката. Отрядът се паникьосва и запчова тактическо отстъпление. В мига в който водача излиза от кухнята, баба Теменужка вади изпод масата предварително скрит газов пистолет и стреля по отстъпващите. Сега е техен ред да кашлят, докато напускат бойното поле...

Описаното дотук може и да звучи леко налудничаво, но само след някой друг месец подобни епохални битки ще бъдат нашето ежедневие. Особено ако се приеме идеята за която се говори от известно време. Идеята блоковете да получават обща сметка за парно. Ако има нещо, което ще разпали гражданската война в София, това е точно една такава идея. Страстите в цяла България и без това бяха разпалени от един глуповат закон за етажната собственост, сега вече със сигурност ще задрънка оръжие. Но пък нека не спираме дотук с общите сметки. Българският проблем е все, че мислим на дребно. Защо точно на блок? Нека направо да е на квартал. Или пък на град.

Представям си колко ще е красиво в София, когато отрядите от "Подуене" атакуват "Младост" заради това, че там има хора, които не са си платили парното. Или пък "Люлин" да проведе тактически маневри близо до "Красна поляна", за да им напомни, че е време да почнат да си събират парите за парното.
Ех, какви красиви дни на гражданска война ни очакват! Дали ще се намери някой да ни лиши от нея?

Кафето тъжно загорча...

Предназначението на кафето е да ободрява духа и да зарежда хората с енергия, за да прекарат един напрегнат ден, насред вихъра на пазарната икономика. Сутрешното кафе в новата българска култура играе ролята на медитацията в индийската. Подготвяш се за събитията и събираш сили.
Не знам дали това е била тайната надежда на сините когато миналата година си избраха младият кафеен бос Пламен Юруков за лидер. Може би са си го представяли като ударна доза кофеин в изномощелите сини партийни вени. Въпреки, че е по-вероятно да са го избрали, просто защото не бяха наясно какво да правят оттук-нататък с живота си като политици. СДС не е лесна за разбиране партия, особено в този си период.

Ободряването от кофеина и любовта обаче се оказаха много преходни понятия в синята партия. Вчера стана ясно, че СДС-София е поискал оставката на Юруков. Драматичният разрив дойде след серия от внезапни и екстремни акции на Юруков. През лятото, вдъхновен от слънце и опозиционно опиянение, той предложи никой да не си плаща данъци. Тъкмо когато всички заподозряха, че с тази крайнолява акция всъщност СДС прави обратен завой на политическата магистрала (тук определено си върви и еротичната алюзия), синият лидер се отказа от призива. Преди няколко дни обаче видяхме, че той е решил да постигне диалектическо единство между думи и дела, като просто не е декларирал всичко в данъчната си декларация.
Седесарите от София очевидно са решили да не оценят това последователно поведение и един от тях е скочил в залата и е заявил, че са свидетели на практическа демонстрация на провала на тезата за новите лица в СДС". То май това е проблема на кафето. Когато зарядът му свърши, светът отново посивява и човек почва да прави мрачна равносметка на деня си. Ситуацията прилича малко на махмурлук. Аз лично бях вдъхновен от действията на Юруков. В тях виждам философска тревожност и почти анархистка страст за институционално безредие. Сините редици не оценяват този ексцентризъм, а желанието им за кофеин се изпари. Гадно. За Юруков също. Но за тъгата му има литературна рецепта. Дадена е от комунист - Христо Смирненски във великото стихотворение: "Горчиво кафе". Ето го и самото него:

Когато след пир полунощен самотен,
на зиг-заг се връщаш дома
И киска се вихър над жребий сиротен
И плаче безлунна тъма,
побързай, побързай, на спиртника прашен
тури тенекийно джезве -
на винени пари под пристъпа страшен,
свари си горчиво кафе.

Отвориш ли тръпнейки плика и цветен
И лъхне ли дъх мразовит,
опит от тъгата на поздрава сетен,
не гледай тъй блед и убит
изтрий от сърце си мечтите парфюмни
за черни очи кадифе
под тъмната стряха на мисли безумни -
свари си горчиво кафе.

А привечер зимна в безлистните клони
щом стене фъртуната зла,
И зимният вихър се киска поклони
през мътните бледи стъкла
с коси заснежени младежкия спомен
отдай на аутодафе
И бавно на малкия спиртник поломен
свари си горчиво кафе.

Корабите с които започва животът

(меланхоличен размисъл върху "Властелинът на пръстените)

Само едно стихче ми беше достатъчно завинаги да стана фен на странния английски гений Джон Роналд Руел Толкин (съкращаван на български винаги по смешния начин Джон Р.Р. Толкин). Това стихче го знаят всички, които дори да не са чели книгата "Властелинът на пръстените", със сигурност са гледали поне една серия от епичната трилогия на Питър Джаксън:

"Три пръстена за елфите-крале под този небосвод
и седем за джуджетата в дворците им от камък,
да вземат девет хората със краткия живот,
един за Мрачния владетел с трон от черен пламък
в страната му Мордор, където тегне мрак.
Единствен пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие,
Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие
в страната му Мордор, където тегне мрак."

Въпреки, че първо прочетох другата му велика книга - "Билбо Бегинс или дотам и обратно", където за първи път се появи този проклет пръстен, гадно творение на Саурон, което така щеше да прецака работите в Средната земя. По-късно след редица перипетии Фродо успява да унищожи пръстена, след като губи пръст в изпълнението на тази си мисия.
Искам да поговоря за края на книгата "Властелинът на пръстените". В Средната земя идва мир. Саурон и Саруман са победени. Арагорн става крал на Гондор и Аруен заживява с него . Гандалф е най-великият вълшебник в Средната земя (хаха, сега се замислям, че ако някой не е чел романа, тези имена ще му звучат като на китайски, но такава е тъжната съдба на хората, които никога не са успявали да се потопят в различен свят).

В края се случва следното. Минават 4 години, Фродо написва историята по унищожаването на пръстена, но не може да се отърве от усещането, че животът му вече съвсем не е такъв, какъвто трябва. Най-накрая той изоставя своето родно графство и се качва на корабът на елфите, които напускат Средната земя и се отправят в търсенето на континент, който никой не познава.

Това отплаване винаги е вълнувало духът ми. Бях още ученик когато прочетох "Властелинът на пръстените" и моментът в който Фродо се качва на кораба, за да отплува винаги е извиквал мистична представа в мен. Толкин знае как да създаде усещането за огромен свят пълен с мистерии и за загадката на предстоящото пътуване. Както и за мъката от това, че вече не можеш да си същия, както преди и че нещата, които са означавали нещо за теб, вече потъват в мъгла. Според мен споменаването на последното пътешествие издига "Властелинът на пръстените" до великата литература, защото поставя проблемът за Героя по съвсем нов начин.

В приключенската литература, особено в елементарната такава, винаги се пропуска най-важното нещо в приключението. Това, че няма начин то да не промени героя. Когато приключението е всеобхватно, промяната също ще е такава. Не можеш за излезеш от битката в която се решава съдбата на цял свят, такъв какъвто си бил преди да поемеш тази отговорност. Толкин изключително добре знае това.

Приключението е форма на ултимативната промяна. След като си го преживял, вече никога не можеш да заживееш стария си живот. Голяма част от приключенските и фентъзи романи издишат точно тук. Героят се връща, жени се, установява се и край. Всъщност, това, което Толкин е разбрал и го предава във "Властелинът на пръстените" е, че приключението е като водъвъртеж от който не можеш да излезеш. То те прави велик, но наранява душата с копнеж.

Героят се сблъсква със злото. А този сблъсък е най-ужасен, защото след него човек трудно намира ориентирите в стария си свят. След преживяната болка е почти невъзможно да си пак същия. Героят вече е друг - наранен и искащ да избяга.
И така се стига до ситуацията в която Фродо се качва на корабът, който го води неизвестно къде в огромния свят на въображението на Толкин...

И все пак ние хората сме пленници на книгите, които сме харесали. Защото хиляди пъти съм се питал - защо ми се насълзяват очите в мига в който този странен хобит Фродо отплува в мъглата. И нямам отговор. Защото май ще се окаже, че всеки иска да се махне, че всеки си е мечтал да тръгне по този начин и да напусне руините на предишните си заблуди. Когато чета "Властелинът на пръстените" се сещам за една песен. В нея главния герой стои на един пристан, чака корабът си да дойде, защото тогава ще започне истинският му живот (I'm waiting for my real life to begin). Сигурно заради това още ми се хлипа по тийнейджърски докато чета краят на книгата. Заради предчувствието, че истинският живот започва когато решиш да отплуваш нанякъде...

Мотиви за болката

Болките в света на политиката обикновено се появяват внезапно. Хубавото е, че идват неочаквано като есенни дъждове, но пък създават усещането за крайно напрежение в обществото.
Лесно можем да разпознаем кой изпитва това угнетяващо чувство - просто нека да следим политиците, които не си мерят приказките. Човек прави всичко във възможностите си, за да заглуши болката в себе си.
Ето защо в обществото вече определено се появяват съмнения, че Бойко Борисов страда. Не може да минат и два дни без всички да станем свидетели на поредна част от неговите душевни гърчове. Вчера столичният кмет отново бе на висота. "Убеден съм, че БСП се финансира по много тъмен начин и ние имаме доказателства за това. Но ще изчакам още една седмица и ще кажа". Това е точен цитат от Борисов. В него веднага няколко неща. Първо - убедеността на автора на думите и второ - ако наистина доказателства има, защо трябва да се чака цяла седмица. На второ четене пък можем да попитаме, а как точно се финансира ГЕРБ - по много светъл начин ли?
Все пак нека да разберем кмета. Тези думи наистина са израз на болка. Пък и са произнесени след официалната покана на Станишем да дебатира с Борисов по най-наболелите въпроси. И понеже в редиците на ГЕРБ се усети известно напрежение след тази хвърлена ръкавица, действията на кмета приличат много на действията на отчаян бегач, който осъзнавайки, че не може да вземе разстоянието, бърза да се нагълта с допинг и да се надява, че съдиите няма да го сгащят.
В състоянията си на афект Бойко Борисов придобива почти литературни черти с могъщото страдание, което излъчва. Вчера се замислих на кого ми прилича. И стигнах до извода, че много напомня на лирическият герой от песента на Владко Стефановски "Циганска песен". В нея той за нерадостната циганска съдба, но всъщност поантата е в припева. А рефренът е: "Ех да имам, ко што немам", тоест ех да имам, това, което нямам. Бойко Борисов прилича на героя на тази песен. Ако имаше онова, което няма светът в неговите фантазии би се превърнал в реализирана гербаджийска утопия без ченгета (или пардон - ченгетата ще вземат властта), където няма да има БСП, ДПС и други странности на пейзажа да смущават душата на кмета. Казват, че ромският народ пее, защото е изстрадал много. Бойко Борисов не пее, но болките му вече стават достояние на всички. Ех, да имам, туй което нямам.

Госпожа Хокейна майка

(Сара Пейлин като форма на ужас в политиката)

I am a hockey mom. С тази неразбираема за българите фраза Сара Пейлин се представи на партийната конференция на републиканците и според любимият израз на медиите зад Окена "енергетизирала консервативния електорат. Да си хокейна майка в Щатите е като да си човек от народа. Майката, която ходи с децата си на тренировка, върти къщата, готви на съпруга си и помежду всичко това е и губернатор на Аляска.

She looks like sexy librarian (прилича на сексапилна библиотекарка), коментира веднага след появяването на Пейлин на политическата сцена един комик. Американците имат цяла култура свързана с обожаването и сексуалното въжделение на опитни и зрели жени. Пейлин се вписа и в тази ниша, а не бива да подценяваме скритите еротични импулси на електората, колкото и да се опитваме да разсъждаваме за политиката единствено с прагматични понятия.

По едно нещо политиката в цял свят си прилича. По желанието на всеки политик да се представи като неделима част от своя народ, като средностатистически човек (или ако пак използваме американският израз - като average Joe). В модерната култура на 20-ти и 21 век да се гордееш, че си част от някакъв елит е неприемливо и най-важното то отблъсква хората от теб. Модата "аз съм от народа" има и комични оттенъци. Английският журналист Джеръми Паксман в книгата си "Политическото животно" описва такъв случай. Когато през 2001 година Тони Блеър печели за втори път изборите в Англия срещу него от страна на консерваторите се изправя Джордж Дънкан Смит. Смит е завършил с отличие военно училище, после е минал през Кеймбрдиж, тоест всичко друго е освен обикновен човек. Но в предизборната кампания, за да покаже, че е част от английският народ, при тово неотличима с нищо той няколко пъти повтаря, че като студент е можел да изпие 8 бири една след друга. Британските вестници естествено не могат да подминат такова твърдение с мълчание, представителите на пресата издирват един кръчмар, който си спомня за студенството на Смит и го цитират да казва: "За този ли ми говорите. Помня го. След третата бира падаше под масата, какви осем бири?". Трябва ли да казваме, че Блеър много по-успешно се вписва в идеята да е средностатистически англичанин...

Сара Пейлин е подобно лице в САЩ. Домакините я разпознават като една от тях. Никой не може да каже, че тя се отличава с нещо. Пейлин е посредствена и това май се хареса на републиканците поне в началото. Заради нейното очарователно невежество, тя получи не една и две критики. Дали ги е забелязала? Много е вероятно, защото си личи, че в последните седмици нейният щаб се опитва да разтърси мозъкът й на хокейна майка и да го напълни с факти за света и политиката. Не много успешно засега. Миналата седмица Пейлин направи и най-красивият гаф в кратката си кариера на кандидат за вицепрезидент. В интервю с известната журналистка Кейти Кърик Пейлин така и не успя да посочи какъв международен опит има, освен "титаничния" факт, че Аляска е в съседство с Русия и тя като застанела на един остров можела да вижда тази страна. Епохалното наблюдение е плашещо за много хора, защото Джон Маккейн, отдавна е минал 70 години и е абсолютно възможно, ако нещо се случи с него, в Белия дом да се възцари г-жа Хокейна майка, с младежки прякор Баракудата, която някъде сподели, че разликата между питбула и домакинята е в червилото. Класика!

Според мен Пейлин е едно от лицата на кризата в политиката, която шества по цял свят, доста преди кризата, която разтърси американските борси и накара цял свят да повтаря фразата "Уолстрийт" с интонация с която се говори преди да фраснеш кроше на някой. Кризата в политиката се изразява в неумението да се предлагат идеи и визии за развитие. Вместо това политиката се свежда единствено до личностите. Сякаш личността сама по себе си може да е универсално лекарство, което да изцели раните на една държава. Залагането на личности е технократски подход, управление заради самото управление, втренчване в огледалото и път със задънен изход. За кратко време тактиката "гласувайте за мен, защото съм по-готин" може и да проработи, но в дългосрочна перспектива тя може да докара единствено големи неприятности.

Ето защо Сара Пейлин олицетворява един политически ужас. Тя е като празно място в пространството и по никакъв начин не е в състояние да формулира друго послание освен "Аз съм като вас". За някои от американските домакини това е достатъчно френетично да завикат "Сара! Сара!" и да размахват червила в ръцете си, но като цяло ужасът в останалата част от човечеството е голям.
Политическата немощ на Пейлин ужасно си пролича по време на дебатите й с Джо Байдън. Този - вицепрезидентски диспут, аз изгледах дори с по-голям интерес от първия сблъсък между Обама и Маккейн. Направи ми впечатление, че госпожата през цялото време намигаше на публиката. По-късно американските анализатори сътвориха цял сюжет от нейното "winking". Да заместваш липсата на знания и идеи с флирт вероятно е добър сюжет за американски порнофилм, но когато става дума за най-силната държава в света някакси еротиката в намигването се губи. Да не говорим за това, че Пейлин сгафи изключително много и по тема, която републиканците считат за своя - войната в Ирак. Без да й мигне окото този път, госпожа Хокейна майка заяви, че операцията в Ирак не само е успех, но и войниците на САЩ в тази арабска страна отново са колкото бяха преди 2007 г. - когато започна мащабната офанзива за трайно омиротворяване на Ирак. Това естествено не е вярно по никакъв начин.
Пейлин се опитва да пласира себе си като реформаторка, въпреки че така и не стана ясно реформатор на какво точно. А и какво означава реформатор в американската политика днес? Да оставиш щата си с бюджетен дефицит? Да подкрепяш продажбата на оръжие? Да си против сексуалното образование в училище, дори и с цената на това собствената ти дъщеря да забременее на 18 години? Това са само част от формулираните в САЩ въпроси към кандидатката.
Още един цитат. Комикът Бил Махер сподели, че Сара Пейлин му прилича на стюардеса и, че според него единственото за което тя е квелифицирана е да му донесе пакетче със захаросани бадеми. Това по никакъв начин не е оскърбяване на жените, защото по същата логиката всяка критика към Джордж Буш е оскърбяване на мъжете, иронизира всичко Махер. Според мен той е прав.


В този смисъл изборите в САЩ могат да бъдат формулирани по различен начин. Аз определено не съм и сред най-запалените фенове на Обама поради много причини. Но Обама поне има някаква визия, някаква концептуална рамка за промяна на Щатите, за реформа на политически модел, за рязко намаляване на влиянието на лобистите върху взимането на решения във Вашингтон. Пейлин и Маккейн (умишлено пиша първа нея) понеже са изтощени идеологически, залагат на клишетата и на елементарната надежда, че могат да минат за някаква, макар и минимална промяна.

Навремето гениалният американски поет Робърт Фрост написа брилянтното стихотворение "Пътят по който не поех". Може да звучи налудничаво, а и самият Фрост едва ли е имал точно това предвид, но аз виждам в него дори политическа рецепта. Краят на стихотворението гласи:

"Два пътя веднъж разделени видях
и по-запустелия аз си избрах,
а това промени всичко друго."

Днес в политиката утъпканият път не води доникъде. Още колко провала трябва да изтърпим, за да го разберем?! Трябват ни неутъпканите пътища. Те са по-трудни, но могат да променят света.

Viva la бира!

Да живее бирата! Това ще новият лозунг на радетелите на здравословното хранене и адептите на новия здравословен живот. Постмодерното общество откри своето ново универсално средство срещу всичко - презираната от аристокрацията бира. Европейските диетолози вчера официално излязоха с доказателство, че бирата ускорява метаболизма и забавя процесът на стареене. Японските учени (солта на земята!) пък установили, че редовната консумация на пенливата течност, която е като бензин за настроението, намалява риска от рак до три пъти!!!

Прекрасната новина се подсилва от факта, че бирата може да се окаже универсално средство и за много други проблеми. Ето днес е официално времето и мястото да установим, че приключва епохата на заблудите. С фактите за бирата светът едва сега навлиза в епохата на истинското просвещение. Може би не знаете (всъщност и аз го научих едва днес) бирата убива болестотворните микроби със същата ефективност, с която Иван Славков-Батето унищожава чашите с уиски пред него. Освен това кехлибарената течност придавала удивителен блясък на косата (за тези, които я имат) и давала твърдост на ноктите.

Някои учени от години си блъскат главите по мехинизмите на еволюцията. А нито един от тях не се сети да погледне бирата и да я пришие към теорията на Дарвин. Дори и японските учени. Помислете - цивилизацията тръгва да се развива едва когато бирата става масово търговско явление. Тя придава твърдост на духа и позволява да паднат задръжките, които пречат на човек да мечтае за големите неща.

Бирата се оказва основното гориво в ядрения реактор на цивилизацията (не се опитвайте да копирате това сравнение, защото ще го патентовам и ще искам авторските права за него). Значи, ако бирата е такава божествена амброзия, която да лекува хората, то трябва да преоценим и възгледа си за сервитьорките. Някои от нас не ги забелязват, други се държат грубо, а не бива. Защото сервитьорката в този случай изпълнява ролята на ангела. Тя сервира божествената течност и по този начин осъществява великата връзка между Чудото (бирата) и теб самия. Ше настоявам в най-скоро време за радикална реформа в иконостасите по църквите. Вместо като странни бебета с крила, ще искам ангелите да бъдат рисувани като сервитьорки в тиролски носии. Вероятно Висшата сила също ще одобри моето видение, което ме осени при това без да съм употребил от живителната течност.

Днес е ден номер 1 от красивото бъдеще на света. В него ще има слънце, красиви сервитьорки и много лекарства под формата на бира. Не знам защо, но съм почти сигурен, че много кръчмари по света са получили припадъци от радост! И те са хора - нека да се радват!

Наздраве!

Корупция за политическа употреба

С интересна парламентарна акция се проявиха вчера депутатите от Демократи за силна България. Те стартираха деня си с искане европейските институции да предприемат действия за неутрализиране на политическата корупция. Партията на Костов предложи на парламента да обяви политическата корупция за заплаха за националната сигурност на България, тъй като й нанася големи вреди.
Едва ли има нормален българин, който да не чуе една такава идея с одобрение. Обаче отдавна е време за политическа хигиена у нас. Знам, че тя не се цени много, но елементарният морал изисква в политиката да има някаква поне минимална адекватност между приказки, действия и история. В този смисъл точно сега е необходимото време и място да си припомним какво точно е политическа корупция, кой зададе този модел в България и какъв беше резултатът от това. Знам, че днес цялата опозиция има един любим аргумент - не се връщайте в историята, дайте да видим какво ще правим занапред. Но е от изключителна важност да си припомняме откъде всъщност тръгваме.

Какво е това животно?

Какво означава политическа корупция. Казано с елементарни думи, това е корупция, която е протежирана от политическата власт и насърчавана от нея. Нещата обаче са много по-сложни. В политологическата литература са изписани тонове мастило по тази тема при това без повечето автори дори да са съгласни един с друг. Някои дори твърдят, че корупцията е неизменна черта на политиката. Американския автор Питър де Лиън в своята статия "Какво е политическата корупция" цитира много ефектно определение за политиката, дадено от неговия сънародник Харолд Ласуел - "политиката е изкуството на това кой какво, кога и как получава".
Друг американски сатирик Амброуз Биърс също се е изказвал по въпросите на политиката и корупцията. Негов безсмъртен афоризъм: "съюз в политиката е обединение на двама крадци, които така дълбоко са бръкнали взаимно в джобовете си, че не могат поотделно да грабят трети". Ако преровите литературата ще установите, че американците са много фини наблюдатели на това явление.
Факт е обаче и друго. Корупцията освен за шега, става причина и за повечето проблеми, които България има днес. Корупцията означава неясни правила, нечисти интереси, затруднено взимане на решения и всичко това въздигнато в ранг на правило. Но понеже в България трайно сме свикнали да забравяме какво беше положението преди, нека само да припомни.

Синята мъгла на подкупите

Истината е, че същинският модел на политическа корупция за първи път бе създаден от управлението на Иван Костов. Нека от ДСБ да не зареждат автоматите при това обвинение, а да седнат и да помислят.
Вероятно Костов и неговият кръг са имали поне първоначално солидни основания да засилят изпълнителната власт. Все пак те дойдоха в управлението в епохата на мутрите, скъпите джипове, паркирани където си искат, беззаконията и вакханалията на престъпността. В този смисъл ефективното противодействие на тази свободия би била една засилена държава, която започва силен контрол върху бизнеса, за да не допусне престъпните схемички и измами да се превръщат в ежедневие.
Костов обаче вместо да пусне чиновниците да се оправят, а това е моделът на ЕС, пусна в тази задача партийните си кадри. Това винаги и във всяко общество е великата заблуда на лидерите. Че партийните им приближени са най-доброто решение на всяка ситуация.
СДС в онези свои славни години се срути заради подобно разбиране. Защото вместо да погнат мутрите, партийните гаулайтери насочиха вниманието си към дребния и среден бизнес. Публична тайна е, че сините партийци дотолкова се увлякоха в своето желание да се обогатят на секундата, че някъде около 2000 години в България почти не бе останал дребен и среден бизнес. И до днес в страната има хора, които са готови да разкажат дълги истории за това как бизнесът им буквално е бил изсмукан от ненаситната жажда на седесарите за подкупи.
Управлението на СДС е знаково за развитието на политическата корупция у нас. Тук дори не става дума за грамадните корупционни скандали около "Балкан" и други подобни компании. Става въпрос за един принцип на управление, който временно даде стабилност, но после като бумеранг посече главите на своите създатели.
Корупцията в СДС стана партийна драма, защото обезсмисли каквато й да е политика от тяхна страна. Именно корупцията доведе до многобройните разцепления в десницата, които днес предопределиха тъжната й съдба.

Има ли изход?

Нека да не слагаме розовите очила и да не крием картината за положението днес. България продължава да има проблем с корупцията и за този факт, дори не е необходимо да ни пишат остър доклад от Европейската комисия. Всеки българин може да разкаже поразителна история за това явление и тази история почти неизменно ще се окаже истинска. С друго не съм съгласен - че корупцията е политическа. Това не е само битка на думи и фрази. Разликата е много същностна. Защото при всичките си дефекти това управление е първото, което обърна внимание на начините за справяне с корупцията. И понеже универсални рецепти за справяне няма, то се пробват различни модели, та дано някой да проработи. Но, ако е имало съмнения, че борбата с корупцията ще срещне яростна съпротива, то вероятно те вече отдавна са отпаднали. Последната драма около Държавната агенция "Национална сигурност" го доказа. Създадената като орган за борба с корупцията във висшите етажи на властта агенция, изведнъж се оказа много неудобна за част от народните представители.
Битката за справяне с корупцията не се води от толкова отдавна отколкото ни се иска. И сега търпим част от последиците на забавените действия. Борбата с това явление е много по-всеобхватна, отколкото личи на пръв поглед. Защото справянето с корупцията съвсем не означава единствено вкарването на корумпираните в затвора. Дори според мен, това е по-лесната част от операцията. Истинската битка - трудната и голямата - е да се създадат такива правила и прозрачност в политическата и икономическата система, които няма да допуснат епидемично разрастване на корупционните явления. Ето защо ни изглежда понякога, че в тази дейност все едно нищо не се променя. Защото да започнеш битката срещу корупцията късно е все едно да влезеш по средата на уреден мач, в който противниковия отбор вече е намахал 11 гола във вратата ти.

Малко оптимизъм

Нека да се върнем отново към началото на темата. Циничното в акцията на ДСБ е точно липсата дори на елементарен ориентир кои са те в разрастването на корупцията у нас. Това също е час от опита да се размие миналото в някаква универсална политическа вина. Любимият трубадур на десните от първите години на демокрацията обаче отсечено заявяваше в такива случаи: "Да, ама не". Време е десницата един път завинаги да получи своето шумно "да, ама не" специално по темата за корупцията. Спомнете си кои бяха, спомнете си какво направиха, спомнете си какво ви говориха. Те лъжеха през по-голямата част, лъжат и днес, защото предвкусват ново поражение.
И най-накрая тази тема си струва да бъде завършена с един поетичен и красив анекдот, който чух съвсем наскоро. Ако приемем, че анекдотите са някакъв израз на колективната ни памет като общество, той ясно ще покаже какво точно мислят българите за сегашните борци с корупцията. Анекдотът е простичък. Въпрос: Иван Костов, Стефан Софиянски и Александър Божков са в една кола. Кой кара колата?
Отговор: Полицията.

Не пречи да помечтаем малко.